Капанецът от началото на ХХ век – част от „българския народ цървулан“, но с бъдеща велика съдба

Как изглежда психологията на капанеца в сравнение с по-общата представа за психологията на българина в светлината на възгледите на първият български народопсихолог Тодор Панов (1885-1945) в книгата му „Психология на българския народъ“ /1914/. Още в началото Панов слага мото на книгата: „На българския народъ – цървуланъ, на чиито дивни подвизи бяхъ очевидецъ, и в чийто бъдаща велика съдба вярвамъ непоколебимо“. Под понятието „български народ – цървулан“, Т. Панов разбира изключително българската селска и занаятчийска маса. Българският интелектуалец за него има малко общо с българския народ, а етническите групи не са исторически и първобитни по своя тип. Ето кои характеристики на българския народ отличава този автор.

В отношенията между мъжа и жената в семейството не съществува някаква особено изявена нежност, извънредна любезност, въобще оная атмосфера на влюбеност, типична за много народи. Българският ум, поставен в неблагоприятните условия на пет века чуждо владичество, има редица отрицателни качества. Не е особено силен и бистър, логиката му е бавна, грижлива, отличава се с прозаична посредственост, но затова пък е методичен, взема предвид редица обстоятелства. Забелязва дреболии, но не и главното, едрото. Българският ум е средно обективен и не надминава в масата си тази норма. Липсва творчество и творческа фантазия. Той е трезво реалистичен. Българският ум е бавен в своето мислене и в изводите си. Не е способен бързо да се изменя. Събитията го изпреварват. Мислят го за консервативен, но това не е вярно. Българският ум показва по-скоро неспособност да прекъсва нишката от мисли. Не е далновиден и проницателен. Склонен е към индуктивно мислене (от ниска към по-висока степен на обобщение). Шегите му са плоски и дебелашки. Българският ум е като машина, която е бездействала и едва сега се освобождава от ръждата. У нас царува умствената плутокрация (не ми давай акъл, а пари) и колективния народен ум, а това е много опасно.

И все пак! Българският ум е мощен, първобитен ум, на който нищо друго не му липсва, освен творчески размах и умствен аристократизъм. Характерът на българина е критичен и индивидуален. Българинът не е тиранин на никого, но не обича тиранията на държавата над себе си. Той е лукав, предпазлив, хитър и поради това, често не може да предвиди най-простите неща и, естествено, остава излъган за свое учудване и за учудване на другите. Настойчивостта на българина е волна, не е систематична и планомерна. Тази упоритост стига до напрежение и инат. Това идва от желанието да не бъде лъган и така върши абсурдни постъпки.

Българинът много рядко открива своите интимни мисли, настроение, желания, стремежи. Проявява подозрителна недоверчивост към другите.

Френският изследовател, публицист и писател Ludovic Naudeau (1872-1949) през 1913 г. пише, че българинът няма никакво психологическо сходство с другите славянски народи. Той е разсъдлив, пресметлив, дълго обмисля, обуздава поривите на сърцето си, малко е чувствителен.

Българите не са искрено религиозни, те са повече земни и материални. Въпреки това обаче у простия народ има понятия за срам и чест.

По-нататък Т. Панов продължава със следните мисли. Българинът не се самоунижава пред никого, държи се просто, но със съзнание за своето достойнство. Не се отличава с изтънченост и маниери на поведение. Не е тщеславен и самохвалко, той е практичен и материален до мозъка. Алчност и груб егоизъм се приписват само на отделни лица. Не обича да жертва пари за благотворителност и милосърдие. Завистта на българина пречи на неговата толерантност, която по правило е изначална. В полово отношение българинът е крайно въздържан да изразява някаква волна сексуалност. Често пъти се отнася с по-голямо уважение и любов към животните си, нежели към някои хора.

Основна черта на българина е инатът. Благодарение на нея се отчайва трудно. Инатът даже го активира и го води до желязна упоритост, която върши чудеса.

Българинът яде обикновено хляб, пипер, сирене, малко сланина, чесън, лук. Няма нужда от запои с тежко пиянство и пие малко повече по празниците.

От писанията за българския народ на Тодор Панов са минали 105 години. Променен ли е този народ в най-дълбоките си черти?

Отговорът е труден и нееднозначен и то не само поради липсата на някаква хомогенност. В никой случай обаче не мога да допусна, че капанецът като българин не се е пренастроил през годините.

Той не стои на позицията на страдалец и мрънкало, на което всички други са виновни за дереджето му. Инатът му е вид стоицизъм, който му е помагал да оцелее и да гледа напред. Били ли са капанците аутсайдери в тогавашните си начини за справяне с проблемите? Традиционната им пестеливост, мотивация за постижения, борбеност и уважение към образованието сигурно помагат да се каже „не“! Да не споменавам масовата икономическа емиграция (особено след 1907 г.), която спомага да се спестят пари и да се закупят ниви, да се градят къщи.

Капанците са егалитарни, те не признават много-много авторитети и напъчени люде. Сега обаче генетичната им експресия е силно намалена, поради бракове с хора от други етнографски групи и това влияе деструктивно на капанската идентичност (в миналото са се женили за моми само от село, без роднинска връзка, или в други капански села). За тази идентичност пречи и разселването на капанците по цяла България и по света. В това обаче няма нищо лошо, защото развитието е продукт и на различия и на разнообразие, на движения.

Мога да кажа обаче убедено – и най-бедният капанец в някои отношения може да превъзхожда друг, който се пише за богаташ.

Брандирането и етикетирането на капанците невинаги обаче е в положителна светлина. Това идва от хиперболизацията на някои техни черти като пестеливост и упоритост, неглижиране на управляващите, които да са те, работохолизъм, консерватизъм, ревност и трудно показване на някаква завишена емоционалност.

Неглижирането на специфичните и характерни черти на капанеца идва от профанацията и агресията на други етнографски групи, които не виждат собствената си физиономия, изпълнена с противоречия и елементаризма им от наблюденията на поведението на капанеца. Да разбереш човек, който едновременно е упорит, смирен, вътрешно непримирим, неочаквано експлозивен, приятелски настроен, понякога зъл, насмешлив и спазващ собствените си правила и разбирания, не е лъжица за всяка уста.

Редица податки за нрава на капанеца от стари времена се виждат в текстовете на някои капански народни песни (някои от тях доста стари). Ето кратки откъси за следните качества. Не обича мързела в момата, пък и винаги вярва на майка си – песен „Руси ливадъ кусеши“: Руси Кълина думаши / Кълино, либе Кълино / Тебе тъ мама ни искъ / Снощи пупрелки викъла / Сичките муми викъла / И тебе, либе, викъла / Сичките муми нъпрели / пу две, пу три вретена / пък ти, Кълино, си нъпрелъ / сам ино малку вретену / дурде гу мама исмутай / тристъ са пъти скъсалу / тристъ пъти кълналъ/.

Харесва хубавото в облеклото – песен „Я дъ идим, мале“: Убляклу е, мале, бяла риза, мале / Къту бяла книгъ / Упаслу е, мале, син пищимал / Къту тименугъ / Зъпаслу пристилчица / Къту цигулчица/ Иди ми я искъй, мале / Дъно ти я дадът/.

В песента „Стуян на чардак стуеши“, лирическият герой иска да се жени: Ас си видяв Еленчица / На Виликден на уроту / На Гиргьовден на люлките / Нъкрейнала червен чумбер / Тя ут чумбер дваш червена / Зъкичила бял триндафил / Тя ут триндафил по-бяла/.

Момата в капанския фолклор е по-прагматична. В песента „Где ти й гирдана“ се казва: Где ти е, дъще, гирдана / Гирдана с махмудията / Пръстена бурмалията / Дадух гу, мале, дадух гу / На ина черна циганка / Да ми нъпраи магия / Дъно да зема Илия / Че е Илия аджия (хаджия – б. м.) / Аджия ем паралия / Шъ давам, мале, шъ давам / Пишкиря пишкир гуденишкия / Ризата мале зетьовъта / Чи я Илия аджия / Аджия ем паралия/.

Има жалби и за нещастна женитба, със задължително присъствие на майката – песен „Се мъй ят, мамо“ /Все ме яд, мамо/: Се мъй ят, мамо, се мъй ят / Дету мъ младъ ужени / Дету мъ младъ зъчерни / Дету мъ, мамо, дадувте / На най-лошите оръ у селуту / Зъварив, мамо ,зъварив / Свикървъ змия усойнъ / Девери пъсри смокуве / Две зълви, мамо, две змии./

Горчива мъка от зли дела – песен „Разбуля ми се млат Стуян“. Стоян станал хайдутин и с другите разбойници изклали една сватба. След това се върнал и хапнал грозде от две млади лозници, израснали на мястото, но резултатът бил следният: … / люту ме глъва зъбуля / стана ми девит гудини / се були, мале, се лижъ (лежа) /девит пустилки исгнива (изгниха) / стуянувата майчица / тя на Стуяна продума / синко, Стуяне, Стуяне, / и ощи девит да лижиш / сватбътъ беши сисрати (на сестра ти) / сисрати, най-мъничката/.

Отмъщение. Пак някой си Стуян задлъжнял поради завист. Стоян поискал пари от богатия си вуйчо в Димотика (?!), но той щял да му ги даде, ако заложи булчето си. Следва развръзката: Пусъбра Стуян дружина / Чи я поведи заведи / Край уйчовите си вратници / Куга е било посретнощ / Стуян на порти пухлопа / Пухлопа Стуян пувика / Я излез, уйчо, я излез / Булчету у залог да земиш / Куга му уйчото излиза / Те му ръцете вързали / И срет гурата завели / Там му главата утсекли/.

От песните, с които разполагам (записани от Слави Цанков), най-стара е „Царска песен“. Тя е от времето на българския цар Константин Тих-Асен (умр. 1277). Управлявал е България от 1257 до 1277 г. В песента ясно се казва, че този цар ще бъде свален, което и става от водача на селското въстание Ивайло. Песента е косвено потвърждение, че Сеново е селище още от Втората българска феодална държава. Текст на „Царска песен“: Префръкна ми сив сокол куладеле / в синьо небе зъд чер облак куладеле./ Кът си фърка и си глед куладеле / и съгледа царий двори куладеле / Сред двора цар Константин куладеле / цар Константин на стол седи куладеле / Че му кацна на цареву куладеле / на цареву куляну куладеле / Чи разпери сиву крило куладеле / сиву крило, бяло книже куладеле / Цар Константин книже чите куладеле / книже чите, сълзи рони куладеле / Книжету угуваря куладеле /три дни ти устана да царуваш куладеле / да царуваш, да робуваш куладеле/.

Втора по време е песента „Мирчо войвода“. В нея се упоменава Мирчо млад войвода. Предполагам, че става дума за войводата Мирчо, водил чета в Търновския край и Балкана между 1775 и 1800 г. . Текст на „Мирчо войвода“: Хвръкнали са Мирчо три гълъби / Мирчо ле млат войвода / Хвръкнали са Мирчо ле в синьо небе / в синьо небе Мирчо ле зад син облак / Кът си хвръкват Мирчо ле тий си гледат / съгледава Мирчо ле Мирчови двори / Мирчови двори мирчови равни двори / Срет дворето Мирчо ле три извура / и кацнава Мирчо ле на извори / На първи извур Мирчо ле ръце мива / на втори извур Мирчо ле очи мива / на трети извор Мирчо ле уда пива/. Сигурно скритото послание тук е: водата всичко мие, но език не. Наблюдава се конотативният ореол на гълъбите за чистота и любов, макар и в традиционното епитетно съчетание „бели гълъби“, които, кой знае защо имат ръце. Конструкцията „бели гълъби“ е първична, а това, че имат ръце (антропоморфна черта) я освежава неочаквано. Това не се среща почти никъде за гълъбите в народните песни. Обикновено в народните песни гълъбите кацат на дворовете, но броят им е различен. В мнозинството песни са два, а тук са три (рядко срещано), за да се засили въздействието.

В капанската песен не се допуска онова събитие, описано в македонската песен „Маро, бела Маро, майчина кадъно“, където „я долетели три бели гълъби, до три гълъби, три сиви гумени (кукумявки – б.м.)“, които кацнали на лозата, а Мара искала да ги отстреля с лък, защото ресите от лозите изцапали ризата ѝ. Какво да се прави, въпрос на друга народопсихология…

Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ