Докъде може да стигне човек в болестта си и пак да се вълнува за работата си – разказва един потресаващ спомен на проф. Асен Василиев, известен изкуствовед и художник, бил навремето студент на проф. Никола Ганушев. Той може да се прочете в статията на Асен Василиев „Спомени за проф. Никола Ганушев“, публикувана в сп. „Изкуство“, брой 4 от 1980 г. Тази статия е преписана от краеведа Ангел Гр. Попов и се съхранява във фонда му в Държавен архив-Разград.
Статията завършва със спомен. След като написва една малка монография за проф. Никола Ганушев през 1956 г., Василиев отива да го посети. Големият художник е вече поразен от тежкия инсулт – парализиран и с двете ръце и неможещ да говори. За своя изненада, Василиев го намира седнал, опитващ се да рисува. Със зъби се опитвал да отвори туба с боя. С големи усилия повдигнал немощната си ръка и показва платно, което е нарисувал. С неясни разноцветни петна, безразборно натрупани, без никаква мисъл е създаденото от него. Но Ганушев направил усилие да се усмихне, с което искал да каже: „Ето виждаш ли, аз още мога да правя живопис“.
И Василиев пише: „Рядко в живота си съм изживявал такива моменти. Моят учител – тази стихийна, неизчерпаема от енергия и жизнени сили натура, човек, който в никакъв момент не се е стъписвал пред неволи и злини, седеше пред мен с угаснал поглед и онемяла напълно уста… Неговата трагична безпомощност ме порази…“.
Всъщност, тежката болест започва още през един мартенски ден на 1951 г. Никола Ганушев не иска да се примири със заболяването си, веднъж, тътрейки се, успява да избяга от дома си. Но идва парализата на крайниците, изгубва способността да говори и да разбира какво му говорят. Деградацията настъпва бавно, докато в един леден февруарски ден на 1958 г. идва краят.
А началото и животът на един от изтъкнатите български живописци, който оставя значителни творби в областта на портрета и голото тяло са забележителни. Роден е в Разград през 1889 г. и още в Разградската гимназия неговият талант е забелязан от учителите му по рисуване Вацлав Трунечек и след неговата смърт, от Драган Данаилов. В по-късни животописни бележки Никола Ганушев нарича Драган Данаилов „най-добрият педагог“.
След като завършва гимназията е учител две години на село, където продължава да рисува. Богата сродница го подпомага и той заминава за Торино, при проф. Джакомо Гроссо, при когото е учил и самият Данаилов.
В кралската академия за изящни изкуства „Албертина“ Ганушев проявява таланта си, както и бурния си и невъздържан характер. Няма оценка по-ниска от отличен по всички специалности. Получава седем награди по време на следването си. При един епизод характерът му си казва думата, той напуска демонстративно проф. Гроссо и постъпва при проф. Луиджи Белли, при когото завършва академията.
Завърнал се в София, Ганушев е учител в столични гимназии, рисува предимно портрети и голи женски тела и участва в Първата съвместна изложба на дружеството на художниците в България и обществото „Съвременно изкуство“/1914 и 1915 г./.
През 1921-1923 г. е професор по живопис в създадената от министър Стоян Омарчевски Художествена академия.
През следващите години е на специализация в Париж, отначало със стипендия от Министерството на просвещението, после на свои разноски. Причина за това е карикатура на „кръволока“ /както са го наричали левите среди/ проф. Александър Цанков, изпратена в опозиционната преса. Освен стипендията му е отнето и професорското място, възвърнато чак през 1932 г. В Париж Ганушев участва в изложби на дружеството на френските художници. Критиката оценява високо дамските му портрети.
От 1932 до 1949 г. Никола Ганушев е професор по живопис в Художествената академия. При него са учили много известни по-късно български художници.
Това е съвсем накратко биографията на художника Никола Ганушев, изпълнена с много творчески труд и търсения, със значителни художествени произведения.
Особено прочути са неговите творби на тема голо женско тяло, като и портретите му. В тези области той е много голям майстор.
Оставя много портрети /невинаги рисувани от натура/ на видни български общественици, учени, писатели и др. – Стоян Омарчевски, д-р Кр. Кръстев, Стефан Стамболов, митрополит Симеон Варненски, Александър Стамболийски, Мария Гендович и т.н. Интересно е, че сред портретуваните личности има и такива, които са свързани с Разград – литераторът от национален мащаб Велико Йорданов и писателката Санда Йовчева, които в началото на 20-и век са били учители в Разградската гимназия. Всъщност, със Санда Йовчева го е свързвала дружба, не от интимен характер, уточнява композиторът Лазар Николов.
В спомените на съвременниците си Никола Ганушев е обрисуван като рядко срещащ се особняк, където и да се появял, винаги обръщал внимание с поведението си. С открития си характер той изказвал смело и дръзко мнението си по всякакви въпроси. Такъв го описва композиторът Лазар Николов /ученик на Димитър Ненов, един от големите представители на българската музика през втората половина на 20 век/. И същевременно Никола Ганушев симпатизирал на своите скромни, работливи и способни студенти и ги подкрепял. Чувството му за справедливост било силно. Бил и голям родолюбец.
И Лазар Николов споделя в мемоарната си книга „Разказ за преживяното. Биографични бележки и размисли“ един спомен на голямата скулпторка Васка Емануилова, публикуван в сп. „София“, брой 3 от 1984 г. Как като директор на Художествената академия /така го е написала Васка Емануилова/ Никола Ганушев бил посетен от генерал Луков, дошъл да ходатайства за своя племенница, която не била приета в Академията след много сериозния конкурс. Ганушев буквално го изхвърлил с думите: „А деца, които нямат чичовци генерали как ще влязат в Академията?“.
Трябва да се подчертае, че генерал Христо Луков не е бил кой да е човек – бил е бивш министър на войната, създател и ръководител на Съюза на българските национални легиони. Дали е знаел това Никола Ганушев? Вероятно, защото според Лазар Николов благодарение на многото си четене той е бил сведущ по много въпроси. По-късно генералът е бил убит от комунистическа бойна група.
Известна е и историята, публикувана на 7 юни 2008 г във вестник „24 часа“ за избирането на Царица на плажа във Варна през 1935 г. в края на сезона. В журито за оценка на женските хубости влизали художниците Петър Морозов и Никола Ганушев и един варненски индустриалец, а от женското съсловие – 4 дами, две от които съпруги на дипломати.
Условието било кандидатките да се явят с бански костюм възможно най-деколтиран. Тогава нравите са били други и затова само 11 дами от 7 нации дръзнали да участват в конкурса.
При дебатите на журито Никола Ганушев настоявал българка да се качи на най-високото стъпало, но надделели икономически и туристически доводи и така млада виенчанка станала царица на плажа.
Идва 9 септември 1944 г. В изкуството се налага нов художествен метод – социалистически реализъм. Голото женско тяло е вече персона нон грата, салонно изкуство. Трябва да се рисуват строителите на новия живот, борците за свобода. И има и такъв случай в живота на Никола Ганушев.
Няколко студенти /нарекли се „пролетарски орли“/ издебнали набелязания като проводник на буржоазната култура „салонен художник“ проф. Никола Ганушев да остане сам в ателието на своя курс по живопис и заковали вратата с огромни гвоздеи. Символично казано: затвор за назадничавото салонно изкуство. Студентът Атанас Пацев /по-късно известен художник/ разбрал за произшествието и разбил вратата. После седнал пред своя етюд и казал: „Някакви там били заковали професора!…“. А Пацев бил бивш партизанин и „пролетарските орли“ нямало как да му противоречат.
Тези „ пролетарски орли“ едва ли по-късно са станали големи художници. Защото големите художници уважават големите преди тях. А обектът на тяхната глупава демонстрация наистина е бил голям, много голям художник. Но не всеки негов студент е бил дорасъл да разбере и оцени това.
След 1949 година, след пенсионирането си, като „салонен художник“, Никола Ганушев е принуден да прави стенописи и икони в църкви. Вероятно от всички тежки преживявания идва и тежката болест, която го напада. Все пак, през 1954 г. той е удостоен със званието „Заслужил художник“.
До сетния си дъх големият художник продължава да рисува въпреки обездвижването на дясната, а после и на лявата си страна. Какво по-красноречиво свидетелство за силата и величието на човешкия и творческия дух на Никола Ганушев!
Божидарка ЗЛАТАРЕВА
