От лятото исперихчани имат за свои съседи едно младо семейство. Нестандартно, според привичките ни. Той е от Стара Загора. Приветлив, любезен, със свенлива усмивка и умен поглед, който издава опит зад граница /на живелите в чужбина отдалеч им личи – по придобитите маниери, държането, дори говора/. Тя – с половин глава по-ниска, стои до рамото му с червено-черното си кимоно и прибрана на кок коса с бамбукова пръчка.
Милчо и Лин са най-новите попълнения в учителския колектив на Профилираната гимназия в Исперих. Идват от далечен Китай, където съдбата преплита житейските им пътища. Годината е 2016-та. Той е първа година магистър по „Мениджмънт на туризма“ в университета „Йен Шан“ в севернокитайския морски курортен град Цин Хуан Дао, където по същото време тя завършва бакалавърската си степен по японистика. Засичат се на концерт, организиран за студентите. Като чуждестранни гости, Милчо и съквартирантът му от Америка са настанени на първите редове в залата. „Зад себе си видях едно момиче да скача и да се провиква „Ни Хао!“ /в превод от здравей/, си спомня Милчо. Ентусиазираната студентка се оказва Лин Уан. Интересът й тогава е провокиран от чужденците. А защо точно Милчо – и тя не знае, но дори не е забелязала, че около него има други хора от различни държави. Които за китайците представляват „белите хора“ – „Така ни наричаха, много от тях не са виждали бели хора“, разказва Милчо.
От дума на дума в китайския фейсбук – WeChat, срещите край морето и в киносалона зачестяват и само след пет месеца Милчо коленичи с пръстена на баба си насред Великата китайска стена. Година и половина по-късно вече са женени. Което ДАНС по-късно ще подложи на съмнение – дали пък не са заедно само фиктивно, прикривайки чуждестранни интереси у нас.
Вместо скъпо тържество, си организират незабравимо сватбено пътешествие. В продължение на 20 дни се наслаждават на романтиката в Индия и Непал. Единственото място, до което не са могли да се докоснат, е Тибет и мирната атмосфера на монасите. Защото достъпът до сакралното място не е разрешен за чужденци.
След девет години живот в Китай обаче Милчо си казва „Стига! Взех всичко, което можех оттук!“, и се връща обратно в България със съпругата си. Лин оставя родината, семейството и средата си в 10-милионния мегаполис Харбин, за да следва любовта. „Защото го обичам!“, просто обяснява тя.
Зад романтичния претекст обаче се крие потиснатостта от строгия контрол в далечната страна по отношение на коронавируса. Тестовете са постоянни, както и телефонните обаждания за ваксинация, а маските – задължителни. За да се върне Лин обратно вкъщи, трябва да си направи 15 теста преди да влезе в страната, да стои две седмици в изолация в хотел, в който ще й бъдат направени още 7 теста, преди всяко пътуване с градския транспорт също ще й вземат проби и когато най-сетне стигне вкъщи, отново я чака изолация.
Не съжаляват за своя избор – да напуснат многомилионния китайски град, за да се озоват в малкия Исперих, където живеят под 8000 души. „Тук е тихо и спокойно, всички се познават“, споделя наблюденията си младото семейство. Лин определено привлича вниманието и въпросите на местните към себе си. Както казва Милчо, „гледат я като музеен експонат“. Той е идвал като малък на разходка до Демир баба теке, но това е единственият му досег до Лудогорието. От началото на август заедно с Лин и пинчъра им Лъв вече наричат Исперих свой дом. Той започна работа в местната Профилирана гимназия като преподавател по китайски език, а тя ще запозната учениците с традициите и културата на своята страна в заниманията по интереси. Училищната им стая е повече от тематична – зад чиновете виси китайски възел – символ на щастие и богатство, който тамошните слагат в къщите си. Милчо и Лин са залепили свои лични снимки, включително от пътешествието до Тадж Махал, за да сближат контакта с тийнейджърите. Докато разглеждам калиграфията, картините на китайски художници и екзотичните ветрила, Милчо ми показва хилки, подобни на нашите за бадминтон, но в мини вариант. В центъра си изобразяват преплитащите се противоположности Ин и Ян. Философията на живота се допълва от Ба гуа, което буквално се превежда като осем диаграми, описващи всички природни сили. За да разбера, че функцията на тези хилки всъщност е за трениране на вътрешната енергия и равновесие. Играчите на китайския бадминтон в древното китайско изкуство Тай Чи си подават топката, поддържайки баланса си. На тази игра ще се учат осмокласниците в гимназията, Милчо и Лин ще организират и чаени церемонии, защото лесно можеш да направиш гаф, ако не знаеш къде да си държиш ръцете, например. Учебниците и материалите за курса са осигурени от Институт „Конфуций“ към Великотърновския университет. Лин е първата доброволка към Института в Разград.
Да живее в Китай, Милчо мечтае от училище. Запалва се по културата и езика най-вече заради стремеж за личностно развитие. В наши дни да владееш два езика, не е нищо специално, а младият мъж дори стига до пророчеството, че английският ще залезе след години. Заради това записва „Приложна лингвистика с китайски“ в Търново, след като е учил в руската гимназия в Стара Загора. В крайна сметка, китайският е най-говоримият език в света. Първо се опитва да го изучи сам в интернет, но задачата се оказва непосилна. 80 000 са йероглифите, които не могат да бъдат научени за цял един човешки живот, убеждава се Милчо. Прекараното време в Китай надминава очакванията му за страната. Заминава още във втори курс, след като печели една от малкото стипендии и едногодишна специализация. „Хората са страшно добронамерени, за 10 месеца имах много познати, които ми правеха подаръци, организираха екскурзии, извеждаха ме на обеди и вечери…“, споделя преживяванията си. А на масите там се сервира най-екзотична храна – всякакви буболечки, червеи, хлебарки, скорпион на шишче също е особено почитан деликатес, но най-вкусни за Милчо, който е вегетарианец, са копринените буби. А с бамбуковите клечки всичко е здравословно, защото никога не можеш да преядеш. Потресен е останал от всеизвестната патица по пекински, която не препоръчва, защото се сервира с костите. Най-възхитен обаче е от историята, културата и традиционната китайска медицина. Тамошният народ разчита на лекарства от корени, заварки и хапчета от стрити, изстискани и преварени билки, които лекуват не симптомите, а причината за болката.
В кулинарно отношение двете култури определено се бият остро. Лин вече е опитвала най-различни български традиционни манджички – мусака, пълнени чушки, баница, шопска салата, пилешка супа, сравнително по-специфичния телешки език, сиренката, на която старозагорецът казва месеница, и най-разпространения по тези географски ширини – дюнер. Най й се услажда обаче боб чорбата на майка му.
Преди да се върне у дома, Милчо е работил като преводач в българското консулство в Шанхай и посолството в Пекин, преподавал е английски език в детски градини и училища.
В Исперих с Лин са си поставили за цел да се реализират като иновативни преподаватели с нови идеи. И да предадат на тийнейджърите знания, които един ден да използват, за да си осигурят по-добър живот.
Десислава СТЕФАНОВА
Който познава Милчо , знае колко странна птица е!
Първо – държанието му е странно и граничещо с детинско.
Второ – от всички хора ,с които сме учили в Руската гимназия , Милчо беше крайно амбициран и това негово различие го отведе далече. Помня как идваше половин час по-рано от останалите ,за да практикува шахматни ходове.
Трето – нека са щастливи с Лин и да принесат малко маниери и правилно държание в иначе изостаналото ни общество.