Пролетта на 2015 г. Току-що си тръгвам от гроба на видната разградска просветителка, поетеса, преводачка и общественичка Станка Николица Спасо-Еленина. Вървя и си мисля: времето е безпощадно, гробът е почти заличен, паметникът, ако може да се нарече така, е потънал в почвата и ще продължи да потъва и имената вече не се четат. Забравата тъче невидимите си паяжини и скоро няма да има къде да отдадем почит, да запалим свещ, да положим „…китка момина сълза“. Трябва да се направи нов, още повече, че това е последният дом и на Григор Попов, син на Станка, също значим разградчанин – журналист, актьор, общественик. И той да бъде достоен за делото им и съизмерим с почитта ни към тези люде. Изправена съм пред дилема – ако семейството поднови паметника, много малко хора ще си спомнят за Станка. Но какво да се направи така, че обществеността на Разград отново да обърне поглед назад, да пренебрегне за малко сегашните тегоби, да изчисти ръждата от съзнанието си, да помисли за стореното преди нас, защото миналото ни преминава в сегашното и заедно с него сочат бъдещето. Но дали ще пожелаят да го направят?…Каквото и да се случи, не може да не се опита. А новите поколения – нали и те трябва да научат за предците си. Не е ли това наш дълг – сега децата ни напускат страната, ако знаят, че след тях остава едно значимо, свято минало, дали няма да пожелаят да се върнат? Нека това бъде една от многото нишки, които ги свързват с Родината. И нека те придърпат сърцата им и нека те се завърнат у дома, но и да намерят това което ги е привлякло навън – възможност за честен залък. Мечти!
Вървя, а мислите се блъскат в главата ми, това продължава от доста време и отговорът все не идва. Доводите „за“ са ту в полза на едното решение, ту на противоположното. Денят е хубав, слънцето грее нежно-галещо и носи усещане за идващата пролет. Но ми е трудно да се зарадвам. Не зная, че отговорът скоро ще дойде.
И ето как. Вървейки, виждам жена и мъж, които не познавам, но те усмихнато гледат към мен (по това време в стария гробищен парк няма никой). Предчувствам нещо, но нямам време да мисля. Спираме се и след кратко запознаване, но нали се досещате – не чуваш добре имената и в създалата се неловкост, като не знам какво да кажа, споделям моите притеснения. И не е за вярване, но целта на новите ми познати е същата като моята – тръгнали са да търсят гроба на Станка, за да предприемат възстановяване на паметника или каквото е необходимо, защото те още не са го виждали. Но и тук има предистория и не може да не бъде разказана. Новите ми познати са Веселина Милушева и Димитър Петров. Г-жа Милушева, по това време, е учителка по руски език в гимназията по облекло, носеща името на Станка Николица Спасо-Еленина. В нея също се заражда идеята да се направи нещо за патрона на училището, споделя с Петров и се случва необяснимото – нашата случайна среща разрешава дилемата. А в този ден те са тук, защото от време на време спохождат войнишки гробове, за които се грижат. Разбира се, че идеята ще се превърне в действителност и то след като обществеността на Разград научи за предприетите мерки и дори ще може да се включи с дарения .
Оттук процедурата е стандартна: създаване на организационен комитет, разгласа в медиите, избор на фирма изпълнител и т. н. и есента на същата година новият надгробният паметник е открит. Учудващо е наистина – такова съвпадение, а и „случайната“ среща?! Какво мога да кажа – вероятно когато нещо трябва да се случи, възможно е да се включат и неизвестни нам сили! Но важен е резултатът, нали?
А сега да си припомним за Станка. Родена е през 1835 г. в Разград. Баща ѝ Спас Стоянов е търговец, а майка ѝ Елена, както всички жени тогава, се грижи за дома и децата. По това време в Разград пристига младият учител Никола Икономов. Дотогава е учител в Шумен – ентусиазиран педагог, амбициозен и непреклонен, постига известен успех – не е лесно, но преборва закостенелите схващания, че на момичетата училище не е необходимо. Успява да убеди родителите, че и момичетата трябва да посещават училище – само така ще бъдат пълноценни личности, съпруги, майки. И в новосъздаденото „момичешко“ училище постъпва и 11-годишната Станка – една от първите ученички. Тя е будно, любознателно дете и когато, едва 16-годишна, завършва училище, става първата жена учителка в него. Следващата й постъпка е напълно в разрез с патриархалните нрави. Омъжва се за своя учител Никола Икономов. Това вероятно е неприемливо за времето, предизвикало е одумки, възмущение, злобни нападки, но младата девойка проявява нечувана дързост и се превръща в силна, млада жена, готова да брани любовта и семейното си щастие. Не е чудно как се заражда тази любов. Станка и Никола работят заедно, често обсъждат работата си, съветват се, а Станка е интересна, обаятелна, независима. Започва да изучава сръбски и руски език – и сега учителят е Икономов, той ги владее съвършено. Неусетно се сближават и се появява любовта. Това, разбира се, са предположения – няма запазени писма, дневник, няма писмени източници, които да подкрепят такава хипотеза, но е възможно такова развитие. И Станка тръгва по трънливите пътеки на просвещението, на духовното развитие – своето и на народа ни и на изпълнения с трудности семеен живот.
Нашите предци са осъзнавали значението на образоваността – много от тях посещават съседни страни, а и далечни, виждат напредъка им, а той е зависим от постиженията на науката. Развитието на всеки народ е немислим без хора с нови идеи и високи цели. Те осъществяват прогреса, правят открития, тласкат напред познанието, а неговите успехи са в основата на цялостното израстване на народите и утвърждаването ценностите на цивилизацията. Още в тъмните и несигурни времена, без личностна и държавна свобода, начинът за съзидание устоите на един народ е чрез подкрепа и осигуряване на добро образование. А то е немислимо без идеите, волята и лидерството на надарените, изявени личности. Те събуждат съзнанието на обикновените хора, показват им пътя и начините за постигане на целите. И това се е случвало, случва се, и ще се случва въпреки терор, клади и всички опити за потискане на напредъка. За Разград, за този период, семейство Икономови са призваните да бъдат в основата на просветното поприще .
Но думата ми е за Станка, за нея искам да си спомним. И то така, че на всички да стане ясно, кои са личностните ѝ качества, които я отличават от болшинството живеещи тогава жени, а и от сега живеещите, от нас. Има и друго – там, където има отзиви за Станка от нейни съвременници или от по-късно живели, ще ги посочвам. Така ще се избегне допускането, че изложеното е плод на романтичното желание за прослава на несъществуващи достойнства и роднинска пристрастност.
Семейство Икономови са една от успешните възрожденски двойки, отдали живота си на обучението на любознателните български младежи и девойки. Учителското дело е основното им занимание и те му се отдават с всичките си сили, а и то им носи заслужено удовлетворение. Станка работи като учителка, независимо че засега, в семейството има три деца. Но заради неразбирателство на Н. Икономов с разградските първенци, двойката е принудена да се пресели в Русе, а и са поканени от главният учител Драган Цанков.
И тук се захващат за работа, влагат в трудното и отговорно занимание, талант и умение. Успехите не закъсняват. Заварват училището в лошо състояние – ученичките често отсъстват, но те въвеждат дневник, започват да отбелязват отсъствията и това подобрява значително посещенията. Такива дневници „държали“ и през следващите години. Това има голям успех -още първата година ученичките от 100 стават 160 .
Русенци оценяват педагогическите умения на разградските учители. Дописник на в. „Македония“ в бр. 20 от 23 май 1870 г. съобщава: „Учителката в девическото училище е добра и достойна (за Станка Николица Спасо- Еленина). Също ми са хареса и г. Н. Икономов. . .“
След 5-годишен престой в Русе, семейството се завръща в Разград и то увеличено с още едно дете.
Идеите за просвещението на жените проникват в България чрез творчеството на сръбския просветител и писател Досидей Обрадович. Той защитава правото на жената не само за религиозно образование, но и на светско, което да я подготви за ролята и на „съпруга, майка, възпитателка“. В своите произведения „Две приказки за славните жени“ и „За Аза человекомразеца“, Д. Обрадович споделя своите идеи като ги подкрепя с думите: „Жените съставляват половината от челешкия род, следователно и причина са на половината (или повече) на благополучието му, ако са разумни и добри, а също тъй са причина на злополучието му, ако са неразумни и зли“…
Станка Спасо-Еленина възприема идеите на Досидей Обрадович и превежда двете творби под общото заглавие „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца“, за да ги направи достояние и на другите българки.
Преди отпечатването, което се случва в Белград през 1853 г., Станка Н. Спасо-Еленина, пише „Обявление“, в което изтъква най-вече мотивите, които движат перото ѝ. А как се обръща към своите читателки?
„Мили Еднородни българки! От няколко години насам, слава Богу! Почувстваха ползата от просвещението и за женския род в нашето любезно Отечество, България….каквото се чува, нийде не е останал град или градец без женско училище“. И продължава с думите, че „Много са малко книгите и за „мъжкия род“, „толкоз още повече за женския“. Но все пак мъжете намират начин. Те ходят по света, виждат напредъка, случващите се промени. И попълват познанията си. Но жените нямат такива възможности. Тогава? И следва предложението й. „Прочее, питам, какво трябва да правим ? Да уловим перото, и сяка според силата си да гледа да изработи нещо за своите дружки. Ето, аз според силата си изработих таз книжка и ви я препоръчвам“. Обявява, че е приготвила още две книжки: „Многострадална Геновева“ и „Касия Царица“, но те така и не излизат от печат.
Тогава Станка е само на 18 години! Толкова млада, а проявява несвойствена за възрастта си зрялост.
Чрез тази книжка тя се утвърждава като първата българка, която превежда точно по правилата на преводаческото изкуство. Дотогава превеждащите „побългаряват“ като си позволяват да променят текста – вмъкват свои мисли и разсъждения, пропускат каквото не харесват и др. Станка Спасова превежда като се придържа към текста и по този начин запазва смисъла на произведението. По-късно в България се пораждат полемики, в които участват видни наши писатели и публицисти – отнасят се за правилата при превеждане. Тогава Л. Каравелов застъпва убеждението, че ако искаш да кажеш мнението си, то най-добре е да напишеш свое произведение, а не да променяш чуждото. Следва, че Станка е спазила това правило и то две десетилетия преди справедливия укор на Каравелов към българските преводачи.
Книжката започвада се ползва в девическите училища, макар че името на преводачката за дълго е забравено Но историята е била винаги справедлива съдница, тя никога не отминава мълчаливо ония, чиито дела са надхвърлили рамките на епохата. А акад. Петър Динеков пише: „Коя е тази забравена българка?. . .Какво е написала, с какво са я споменували поколенията?“.
Благодарение на проучванията за Станка, забравата постепенно започва да отстъпва. Илия Блъсков подчертава достойнствата на превода й. Ето какво казва : „В много училища, гдето имаше ученички, книжката се въведе като спомагало за свободен и разбран прочит…Освен благотворните преимущества, които има тази книга за читателите, тя още много спомогна за в полза за нашия презрян тогива женски пол: на девическите училища захвана да се гледа с по-голяма ревност и прилежание, а на самата жена, не като на робиня вкъщи, но като на майка, възпитателка, помощница и другарка“.
Разград се сеща за своята съгражданка едва през 1930 г. Академик Анание Явашов в книгата си „Разград – неговото археологическо и историческо минало“, „поменава“ за книгата без да прави оценка на приноса ѝ у нас. Изводът му е: „Тя е единствената жена в Разград, а може би по онова време и в България, която се занимава с литература“.
На задната корица на книжката е отпечатано четиристишие:
Малка книжка за жените,
Дето им показва бодро,
Да се пазят от злините,
И да се отнасят мъдро.
Какво се крие зад тези скромни редове? Какво означават? По смисъл те са обръщение към жените, а са и съвет, донякъде и покана за покупка. Но младата авторка можеше да ги напише в прав текст, нали? Защо е избрала тази форма? Може би така мисълта е по-стегната, веднага разбираш какво искат да ти кажат с тези толкова малко, но толкова ясни думи. Те са простички, разбираеми, близки, родни. Привличат те, замислят те, а и толкова лесно се запомнят, не можеш да останеш безразличен, дълго ще витаят в съзнанието ти. Придават свежо чувство, радват жените, та те са значими – това досега не се е случвало често. Защото това е силата, магията на мерената реч. А Станка е приела тази форма защото МОЖЕ – явно за нея не е трудно да подбере подходящите слова, да ги подреди и поднесе на читателките за свое удовлетворение и тяхна радост. И така, това е първото публикувано от жена стихотворение в България и макар и малко по обем, носи увереност, че Станка Николица Спасо-Еленина може да бъде призната за първата наша поетеса, докато друго не бъде открито.
Но по-правилно е да дадем думата на специалистите. Проф. Дочо Леков, изследовател на делото на Станка Николица, в своя обзор за нея казва: „Но ако искаме да открием поетичния дух на Станка Николица Спасо-Еленина, не трябва да откъсваме тези четири стиха от превода, който става причина и за написването им…Разгледан в контекста на превода, този куплет говори наистина за писателка с оригинален емоционално-образен свят. Станка Николица Спасо-Еленина превежда с подчертан творчески усет. Понякога използва елементи от образността на фолклора, в други случаи създава свои индивидуални изразни средства. На някои места в превода в резултат на ПОЕТИЧНИТЕ НАКЛОННОСТИ на Станка Николица Спасо-Еленина, фразата става ритмична, преводачката съзнателно търси рими. Досидей Обрадович, апример, използвайки народна сентенция, пише: „Волим се осветити, него посветити.“ А Станка Николица Спасо-Еленина превежда : „По обичам да си върна, а не в светец да се обърна“. И римата, и умело употребения синкоп подсказват ясно поетичната нагласа на преводачката“.
В „Книга за Станка Николица Спасо-Еленина“ проф. Пламен Дойнов споделя: „Въпреки приложния си характер, текстът несъмнено притежава различно от предходните прозаически редове от Д. Обрадович жанрово съзнание – той е именно стихотворен текст“. По повод на откритото по-късно стихотворение на Станка, Дойнов пише: „Тук Станка Николица вече демонстрира още по-категорично поетическо майсторство – без дидактика, без обстоятелственост, а с едва загатнати образи ( падаща звезда; тежки железа; оплакваща майка; момина сълза), в чието бързо кадриране изгрява сянката на вглъбена разтерзаност на очакващата жена. Стихотворението деликатно бележи границата между фолклорно-песенното стихосложение и модерния български стих – още един аргумент за недоосъзнатия професионализъм на неговата авторка“. Ето и стихотворението :
ПРЕДУСЕЩАНИЕ
Войводу
Падна есенес звезда,
Но сърцето ми те чака.
Ох, прогни ли в железа
Ил те майчица оплака?
Смертом смерте ми каза
Китка момина сълза.
Знаем за спора: коя е първата българска поетеса – Елена Мутева или Станка Николица Спасо -Еленина.
Ще си позволя един дълъг цитат, но той съвпада до голяма степен с моето разбиране. За това, читателю, прочети внимателно, може би и на теб ще ти допадне. Отново е на проф. Пламен Дойнов: „Съвсем очаквано за мнозина този дебат за „ първото“ място сред възрожденските поетеси изглежда нелеп. Трудно е да бъде възприет един посмъртен спор между авторки, които приживе изобщо не са предполагали, че написаното от тях ще бъде обект на подобни преценки. Единственият подход при ориентирането сред проблематиката на първите е статистико-библиографският. Определянето на първите следва да се влияе единствено от: съблюдаване на ясни авторски и библиографски характеристики, мястото и годината на публикуване на стихотворния текст, авторското име към публикацията, жанровото обособяване на текста именно като стихотворение. Следите на авторството са повече от категорични: публикация, авторски подпис, жанрови белези на стихотворен текст“.
Звучи убедително, нали? Казах, че съвпада „донякъде“ с моето разбиране, а е така, защото според мен в поезията, а и в изкуството въобще, не може да има спор за първенство. Та това не е спорт – там му е мястото на състезаването. Освен това в България тогава има много способни, а и много даровити жени – не са само Станка Николица Спасо- Еленина и Елена Мутева докоснати от дарование. Има и много други – техните дарби проличават в безбройните фолклорни творения – песни, приказки, пословици, поговорки…
Още едно от нещата, с които Станка ни учудва, е името – нито тогава, нито сега се среща нещо подобно. Известно е , че правителствата в Османската империя не се интересуват от мястото на жените като самостоятелни, в правно отношение, личности. Затова няма единно, законово определение, което да изяснява системата на имената в държавата. Грубо казано, жените все едно не съществуват. Затова след като се омъжат те приемат мъжовото име и стават Иваница, Стояница, Николица и т. н. Ясно е, че така жената губи връзка с бившето си семейство, губи родовата си идентичност. Вероятно Станка не иска да се примири с това и така се появява името, с което и до ден-днешен е известна. Когато Станка съставя това сложно име е съвсем млада. То се появява с книжката и я съпровожда до края на живота ѝ /така е записана в погребалния регистър на Общината.) Тогава младата жена се отличава с непримирим дух, с копнеж за независимост и отстояване на своите мечти – да бъде наистина личност, разпознаваема, разбирана, уважавана, не като нечий придатък, не заради друг авторитет. И появата на необикновеното име идва съвсем естествено. При това, естествено е и използването на имената на най-близките, на родителите – бащата Спас и майката Елена – така вече се знае коя е, откъде идва и не може да се сбърка.
Ех, чудна жена е Станка – отново е срещу течението, отново е срещу порядките, отново е готова да поеме на крехките си (но не слаби ) плещи реакциите на тази си постъпка. Ясно виждам, пред очите ми са майки, бащи, баби, съветващи дъщерите си да не постъпват като „даскалицата“. И не само те – местната власт не понася свободолюбието на младата жена, още повече, че тя има подкрепата на съпруга си.
Станка Спасо-Еленина е любяща майка и вярна спътница на съпруга си Никола Икономов. Семейството има девет деца – седем момичета и две момчета. Две от момичетата умират – едното едва осемгодишно, а другата осемнадесетгодишна девойка. Заровени са в общ гроб. Какви сили на духа трябва да имаш, за да понесеш най-страшното, най-съкрушителното, обезсърчително и убийствено нещастие за една майка? Как се изправяш за да продължиш; а трябва – има други деца, в тях ли е намерила упование, безкрайната обич към тях ли и е помогнала отново дейно да заживее, да продължи напред и самата тя имаща нужда от опора, да продължи да подкрепя деца, съпруг, да продължи без да се огъва. Може би това нещастие, а и всички останали житейски тегоби, са причина Станка постепенно да преустанови литературните си занимания. Останало е само четенето – с него тя не се разделя до края на живота си – неин племенник я вижда да чете „Под игото“ две години преди смъртта си. Много вероятно е дадено ярко събитие в живота ѝ да е предизвикало избухване на таланта и нейни стихове да бъдат намерени. Така се случва с „ Предусещание“, намерено случайно и само подписът Станка Спасо-Еленина потвърждава авторството й.
Станка намира време и за обществена дейност. В Русе организира женското дружество „Ступанка“, а в Разград „Майчина грижа“.
Всички деца в семейството са с много добро образование за времето си и отлично възпитани. Дочка, Стефания и Елена са учителки. Илия е общественик, а най-малкият Григор е журналист, актьор, режисьор и общественик. Дочка е сред основателките на женския клон на дружеството „Червен кръст“ в Разград и първа негова председателка. Като майка си тя ратува за еманципацията на жената. Стефания завършва с отличие Киевската гимназия. След завръщането си се омъжва за Кръстю Мирски – издател, писател, публицист, адвокат, три пъти кмет на Варна. Тя се занимава активно с просветителска, книжовна и обществена дейност.
Не мога да не спомена думите на Станка, произнесени пред проф. Д. Йоцов – съпруг на нейна внучка: „Освобождението ни донесе слънцето. Много видох оттогава насам и много се радвам, че посяното семе в ония мътни и горки времена даде изобилен плод на България. Па колко чудеса станаха, какви открития всеки ден стават. Сега и ние ще имаме електричество. Аз помня коги си светихме с газеничета, с лоени свещи, с лампи със стъкла, и какво ли още има да видим! Хората са все едни и същи с каквато и светлина да ги осветляват . . . само дано не се покварява тяхната душа!“.
За какво ли мисли, казвайки тези думи? Дали е предчувствала сегашната духовна нищета, която пълзи из България? Дали тревогата за бъдещето я подтиска? И макар и възторжени да са думите ѝ за „новите открития“, не вижда ли в тях заплаха за „душите“? Не знаем и надали ще узнаем някога.
Читателю, това исках да ти разкажа за Станка Николица Спасо-Еленина. Не знаем повече. Но през годините, мислех често за нея и се помъчих да си я представя, да си създам образа й и поне донякъде да се доближава до истинският. Няма как да разбера дали съм успяла. Но сега ще се опитам да направя обобщение. И така в младостта си Станка се проявява като съвестна ученичка, учителка, преводачка и поетеса. Тогава тя е целеустремена, непреклонна, тогава тя е борец. Но с времето литературната дейност е изоставена. Защо става така? Според мен времето не предполага развитие в тази насока. Да си представим за малко – тогава електричество няма и всичко, което е последица от наличието, му липсва, та дори да ти е светло, да имаш всички уреди, с които сега си служим. А в дома са 11 души, не е лесно всеки ден да се грижиш за толкова голямо домакинство – дори хлябът се приготвя вкъщи /от хигиенни съображения, независимо че има обществена пекарна, Икономов не е склонен хляб да се купува/. Но друга е основната причина, според мен. Станка Николица, докато силите й позволяват, остава УЧИТЕЛКА. Не се ли дължи това на осъзнаването, че просвещението, образоването, в това време е по-важно от всичко друго? Та има ли много люде, които да четат поезия? Има, но са много малко – тези, които са учили в чужбина. Болшинството, дори и сред мъжете, са неграмотни. От това следва, че силите трябва да се насочат в посока повече мъже, жени, деца да са в състояние да се интересуват от четене, от поезия. Затова и Станка, и Никола посвещават живота си основно на ПРОСВЕЩАВАНЕТО. Но оставайки вкъщи, Станка продължава да е „възпитателница“ и това отново я прави учителка – възпитава децата си така, че три от дъщерите й също стават учителки.
Много отдавна си мисля, че ще е особено интересно какво би казала Станка, ако има възможност да надникне в настоящето? Ако види сега колко училища има в Разград, колко по-обширни и добре оборудвани са, ако види момичетата редом с момчетата и че вече е невъзможно да бъде по друг начин? И че едно училище носи нейното име, друго на съпруга й, а Разград организира поетичен конкурс на нейно име! А какво би си помислила, ако разбере, че жените стават учителки, лекарки, инженери, архитекти, прокурори, т.е. всичко което могат и мъжете? А поетесите, актрисите, всички жени, които работят в областта на изкуството, книжарниците, книгите във всеки дом? Е, мисля си и се надявам – ще е удовлетворена! Ще е сигурна, че трудностите, положените усилия – всичко си е струвало!
Но дали няма какво още да се желае? Обрадович казва, че „жените са половината от челешкия род“. Но в парламента на България жените половината ли са? Не оставят ли жените мъже да решават проблемите им? И ще ги решат ли така добре, като самите тях? Може, но все пак? Така че, дами, помислете! Всичко е във Ваши ръце, всичко зависи от Вас! Така ще станете достойни наследници на Станка Николица Спасо-Еленина.
С това завършвам. Читателю, ако не си съгласен с моите мисли и предположения, можеш да прочетеш „Книга за Станка Николица Спасо-Еленина“. В нея има всичко „от“
и „за“ Станка. Ще можеш да видиш Станка със свои очи! Книжката я има в библиотеката. Дължим я на Пламен Дойнов и Иван Дойнов – събират всичко наедно и го предават на съвременен език за да бъде разбираемо. Успех!
През 2020 г. се навършиха 185 г. от рождението и 100 г. от смъртта на Станка. Като нейна правнучка реших, че ѝ дължа поне това – отново да напомня на разградчани за възрожденката, посветила живота си на бъдещето! Светла ѝ памет!
Теменуга ИВАНОВА
