Ходеше мръсен, рошав и парцалив по улиците на градчето ни. Всички го знаеха. Никой, обаче не се питаше откъде е дошъл и каква е неговата съдба. Приемаха го като даденост.
Той бе тих и смирен. Крачеше денонощно из улиците. Навеждаше се и прибираше студени фасове. После искаше огънче.
Понякога се чудех дали е истински. Къде спеше, кога се хранеше, на колко години е – без отговор. Казваше се Лъчо. Като лъч светлина, отразил се временно от слънцето в малкото петънце, наречено Разград. По него полепваха прашинки. Струяха отблясъци.
Една нощ се връщах от сбирка с познати от детството. Срещнах го. Стори ми се готов за контакт. Някакъв вътрешен повик ме предизвика да го заговоря. Изненадах се от бистротата на мисълта му.
– Ела! – ми каза с тих кадифен глас. Сякаш някой друг ме повика.
Тръгнах след него. Повървяхме до парка, който не е далеч. Стигнахме до някакво възвишение или обрасла в треволяци натрупана камара от пръст на ръба на оградата на колодрума. Той се провря през закъсана в единия край мрежа. Аз след него. Минахме през куп омотани лиани. Натисна и отвори стара ръждясала врата с полуизтрити букви „Противоядрено убежище“. Влязохме в коридор и потънахме в дълбините на хълма.
Коридорът бе осветен с малка матова лампичка, навярно захранвана от акумулатор. Прекосихме голяма зала, свихме наляво и се спуснахме по желязна стълба, като в подводница. Спряхме пред врата с надпис „Извънреден мирновременен щаб“. Под него с малки червени букви пишеше „Гражданска защита“. Влязохме в добре осветена кръгла стая без прозорци. По средата й имаше голяма маса с форма на буквата „П“, с нахвърляни топографски карти и планшети. На стената висеше схема с надпис „Вечен календар“. Озърнах се. Бях останал сам. Отвътре не се виждаше врата. Всички стени бяха еднакви. Миришеше на застоял въздух.
После се отвори ненадейно пространство в стената. Влязоха тихо седем души с противогази на главите. Седнаха на масата. Аз се огледах. До мен имаше малка табуретка. Избутах я с крак и седнах срещу тях. Те одобрително поклатиха страшните си глави с провиснали маркучи. Настъпи тишина. Чуваше се специфично хъркане през кутиите с филтри. Маркучите с обтекаема форма трептяха. Трептеше и напрежението в мен. Погледнах над главите на стоящите и забелязах странен часовник. Сега вече чух свистенето, излизащо през малка дупчица с накъдрено подсвиркване накрая, като на авлига. Странен часовник. От дясно наляво, през цветни полудъги, прочетох следните заглавия: На розов фон – раждане, зелен – съзряване, червен – женитба, син – родителство, жълт – зрелост, бял – смърт. Вдясно от часовника висеше черна ученическа дъска, надраскана с тебешир. На нея прочетох няколко подредени една под друга точки:
– Бъди бдителен. – Увеличи своята упоритост. – Работи методично. – Посрещай смело трудностите. – Имай вяра в себе си. – Имай смелост да поемеш отговорност. – Върши всичко честно и почтено.
Средният от хората на масата проговори:
– Ние сме тайното гражданско правителство на нашето малко градче. Може да ни наречеш и Съвестта на града. Нашата мисия е благородна и хуманна. Грижим се както за душевното здраве и равновесие на хората, така и за екологичното равновесие на околната среда. Има нужда от нас, защото на хората винаги им липсва Правителство на съвестта. В извънредни или критични ситуации се събираме, за да постъпим правилно.
Аз се потрих по челото, за да проверя дали това не е сън и да си изтрия потта. Чувствах се някак неудобно. За първи път забелязах, че ноктите ми са розови с бели лунички. Навремето бях отгледал малко гардже, паднало от гнездо. Та с неговия неукрепнал гласец успях да програча:
– За какво съм ви на вас, добри хора?
Мълчахме дълго. Всеки си мислеше нещо. Изведнъж, най-вероятно главният измежду групата срещу мен, тържествено обяви:
– Ние залагаме на теб. Отдавна те наблюдаваме. Избрали сме те измежду населението за наш представител. Възлагаме ти една много отговорна задача.
Пое дълбоко въздух. Противогазът изфъска. Стори ми се, че звънти стъкло, опънато от вибрационна вълна.
– Искаме да подадеш молба в градската прокуратура. Да заведеш дело срещу неизвестен извършител за провалените мечти на хората, повярвали в падащите звезди!
Стоях като гръмнат. Нямаше начин да го асимилирам. Боже, има ли такова нещо на света? Даже бях спрял да дишам от удивление.
– Не! – отсече друг представител на тайното гражданско правителство. – Предлагам да задействаме план „Б“. Нашият човек ще заведе две дела. Едното против неосъществените мечти от падащите звезди, а другото против лишената от песента на щурци тишина.
На мен ми призля. Имах чувство, че, ако продължи това чудо с още една изненада, ще гръмна като издухано глухарче от последния майски вятър.
– Ама, господа! – успях да издращя с гарджия гласец и останах с отворени уста.
– Спокойно! Всичко ще ти обясним, уважаеми наш избранико. Чувал си притчата за Вавилонската кула, нали? Сега си представи, че тази Вавилонска кула не е направена от кирпич, а от човешки егоизъм. Какво ще последва, сещаш се, нали? Ще се срути по-бързо от бетонна или алуминиева.
– Според нашите социологически проучвания – прозвуча гласът на друг от седмината – тази граница е наближена, тук за нашия град. Длъжни сме да предприемем спешни крути мерки. Пак според социологическите проучвания хората с натежали души, застрашаващи срутването на невидимата Вавилонска кула, наближаващи критичната точка, се делят на две групи:
а/ на хора, повярвали в падащи звезди, но изгубили после своите мечти, фантазии и илюзии, подменени с безсмислено бъдеще, опошлено от егоисти и невярващи;
б/ на хора, загубили вяра и надежда в себе си, след прекратяване на цвъртенето на щурците в тишината, поради заемането й с други промишлени и цивилизационни шумове и миризми, и запълване на отворената биологическа ниша от набези на колорадски бръмбари, хлебарки гиганти, мутирали комари, вносни лилави калинки, сахарски скакалци и екзотични вируси.
– И едните, и другите се нуждаят от спешна подкрепа – промълви трети глас.
– Ти подай молби в прокуратурата, а ние имаме грижата след това. Ако трябва ще сезираме и съда в Страсбург, за нарушаване правата на големи групи хора – каза четвърти и се умълчахме.
Аз се бях окопитил и попитах с по-смел глас:
– Но това са недоказуеми неща! Какви звезди, илюзии и мечти? Хората искат живи факти и аргументи.
– Има пирамиди, мой човек – промълви най-левият в ъгъла. – Чувал ли си, че Хеопсовата пирамида е неунищожима и вечна, за сметка на Вавилонската кула. Ти ще си върхът на пирамидата. Надолу от теб ще се спуска причината за напрежението, като следствие, и ще се материализира. Има си хора за всичко. Най-накрая се намира първото стъпало. Там са виновните за празното бъдеще. Като почнем от болести, глад и мизерия, неграмотни деца, изоставени възрастни и стигнем до изгорени стърнища и химизирана природа с отрови, унищожаващи хиляди животинки и семена. Да не те отваряме повече, за да не се уплашиш. То пирамидите сами се нагласят. Празно място няма. Само трябва някой като теб да сложи камъка на върха. И накрая най-голямата тайна – нашата пирамида се строи отгоре надолу.
Аз, разбира се, не асимилирах напълно всичко. Съгласих се да подам молби в прокуратурата. Какво ще загубя. Нищо. Какво ще спечеля – пак нищо. После съм заспал. Стана ми студено и се събудих на една пейка близо до стария театър, до паметника на свети Георги, пробождащ змея. Беше на зазоряване. Погледнах небето. Звездите си стояха по местата. По ръкавите ми имаше блестящи капчици роса.
На другия ден ходих в служба „Гражданска защита“, после в полицията. Никой не знаеше за такова бомбоубежище. Лъчо си бъркаше из казаните за боклук и ме гледаше с невиждащи очи, сякаш през мен се взираше в нещо реално и се усмихваше. Спях неспокойно. Нищо не се случи през следващата седмица. Съвестта ми не ми даваше мира. Бях обещал. Накрая отидох в градската прокуратура и подадох две молби с входящи номера и изведнъж се замислих каква ли ще ми е наградата. Спомних си за сребърните утринни с блестящи капчици роса. В ума ми проблесна като светкавичен отговор „Светът и нашата земя са една огромна капка роса. Сребърна блестяща капчица роса. Дано оцелее!“…
