За България участието в Балканската война е продължение на националноосвободителните борби. В отговор на турската мобилизация в Одринския вилает, Балканският съюз обявява обща мобилизация на 17 септември 1912 г. Войната между Балканския съюз и Османската империя започва на 5 октомври 1912 г. Стремителното, победоносно настъпление на съюзниците е изненада за всички. Спечелено от българската армия е „генералното сражение“ на линията Бунархисар – Люлебургаз /15-19 октомври 1912 г./ – акт, който извършва пробив в балканското статукво.
На гарнизон в Разград през 1912 г. са 19-ти пехотен Шуменски полк /б.р. Само наименованието е „Шуменски“, а всъщност това си е полкът, които винаги е бил разградски, т.е. дислоциран в Разград/ и 1-ви артилерийски полк, като двата полка вземат участие във войната. 19-ти пехотен полк е включен в състава на Трета армия с главнокомандващ ген. Радко Димитриев. Полкът, чийто командир от 1911 г. е полк. Вълко Василев, води настъпателни боеве при Ески-Полос и Петра, Лозенград, Карагач и Чонгура, Люлебургаз и Бунархисар, стига до Чаталджа и взема участие в Одринската епопея.
Във фонда на Регионален исторически музей – Разград се съхраняват записките на разградския свещеник Георги Илиев, който като гарнизонен свещеник е на фронта по време на Първата балканска война /1912-1913 г./. От този факт произтича стойността на неголямата тетрадка, изписана с химически молив, чийто текст започва да избледнява с времето. Записките са предадени в музея през 1989 г. от внучката на свещеника Люба Стойчева заедно с няколко негови снимки. Свещеник Георги Илиев е в Разград от 1897 до 1937 г. и има богата духовна дейност в града.. Записките му са ценни не толкова с описанията на боевете по време на войната. Ценността им произтича от факта, че свещеникът извършва погребенията и панихидите на загиналите войници /убити или починали вследствие на заболявания/ и едновременно с имената им посочва и местата, където те са погребани – земи, които днес остават на турска територия.
Първата страница на дневника е с дата 24 септември 1912 г., когато 19-ти пехотен полк тръгва от Разград за участие във войната. Текстът на места вече се разчита много трудно, но пък издава една интелигентна личност, която притежава изтънчена чувствителност към природата. И все пак … на война като на война.
На 8 октомври в 12 часа войските преминават границата с песни и навлизат в турска територия. Записките разказват за ожесточените боеве при Ески-Полос на 10 октомври, които са прекратени към 5 часа след обяд. Турската армия отстъпва зад Петра към канарите.
На 11 октомври полкът е в Лозенград, на 17 и 18 октомври са големите сражения. На 20 октомври вечерта се чува за предаването на Родосто. На 4 и 5 ноември се чува силен артилерийски огън от позициите при Чаталджа. През тези дни непрекъснато вали дъжд, пътищата стават трудно проходими от лапавицата. Свещеникът живее в палатка, която на няколко пъти се пълни с вода. На 26 ноември сутринта е получена заповед полкът да замине за с. Чанакча – село, което се намира на 400-500 крачки срещу турските укрепления. Там престоява до 12 декември, след което се оттеглят в с. Кестенелик, намиращо се на същата боева линия с Чанакча. На 21 януари 1913 г. обозът се оттегля за с. Ак – Алан, а оттам – към Гюмюш-Бунар. На 27 януари е получена заповед за отстъпление и всички жители на Ак-Алан се втурват да изнасят от къщите си каквото могат. Човешкият дълг му повелява да намери подслон на една жена с две малки деца /второто току-що навършило 40 дни/, чийто съпруг е убит през октомври 1912 г.
На 13 февруари 1913 г. свещеникът венчава Димитър Константинов и Василка Анастасова от Ак-Алан, на които кумува Трендафил Аргиров от същото село. Свидетели на венчавката са офицери от доброволческата армия от 9-ти конен полк – Русе, 19-ти полк и от 1-ви артилерийски полк. На 14 февруари свещеникът е при 7-ми Преславски полк, който се намира на позиция над Калфакьовските височини, за да извърши опелото на загиналите войници от полка на 30 и 31 януари и 1 и 2 февруари по време на нощната атака.
„27 февруарий. Отидох на позициите в 2 ½ часа след обед, отгдето ще се стреля с планинската артилерия към заставите и постовете на неприятеля. В 3 ½ – 4 часа се отделиха пожалавши войници по 6 души от 14 и 15 роти и 30 души от ловджийската команда, които да отидат и изловят или изгонят от окопите неприятелските постове, които се бяха изпокрили в окопите, защото бяха застрашени от нашата артилерия, която през това време стреляше към заставите им, за да замаскира отиването на нашите войници към постовете им“.
Естествено е текстът да издава пристрастност, все пак авторът е свидетел на събитията, принадлежащ към едната от двете воюващи страни. В с. Сенекли войската се натъква на двама стражари, оставени да не пускат войници да спят в селото, „което по нищо не личи, че е село, защото всички къщи бяха изгорени. Имаше само две къщи оставени. Църквата е изгорена, стърчаха само стените й. В това село имаше някои семейства, които живееха в коптори – те се завърнали по време на примирието и пак се готвеха да заминават навътре в България. Селото е брояло 150 къщи, чисто българско, говор в нищо неразличим от нашия. Ето един пример: каза им се да дадат „софрата“, те не ни разбраха, щом им повторихме – „сенията“, веднага я донесоха“.
„15 март. Получих колета, който ми беше изпратен още на 10 януари 1913 г. Много се радвах, че ще има да си хапна що имаше в него. Обаче като го разтворих, оказа се, че всичко е развалено от влагата и дългото бавене и задържане с месеци по гарите. Изхвърлих всичко, като задържах само 15 кутии цигари и една кутия с кафе, при все че и цигарите бяха почнали да мухлясват“.
„1 април 1913 г. Още от вечерта на 31 март 9 ½ часа се получи телеграма, че началникът на Трета армия ген. Радко Димитриев ще дойде да обиколи войниците, за което да бъде всичко в ред и чистота. Също получи се телеграма, че в 12 часа се прекратяват всички военни действия. На 12 ½ часа по обяд, тъкмо се хранехме на общия стол, получи се известие, че генералът пристига. Веднага командирът на полка даде нареждане целият полк да бъде построен на левия фланг на бивака, откъдето ще дойде генералът. Полковникът /полк. Вълко Василев – б.а./ на кон и всички дружинни командири на коне се построиха. Щом се зададе генералът, командирът на полка командува „За среща, мирно“ и се отправи срещу генерала на рапорт. Генералът в това време стисна ръката на полковника. Когато стигна при полка, поздрави целия полк по дружини, а музиката свиреше. Подир поздравлението каза няколко думи на войниците, като каза, че военните действия се прекратяват и няма да има война, но пък да не се отпущат и че скоро, най-късно да края на месеца ще си отидем по домовете. Затова трябва да обърнат внимание на себе си да се пазят от разни болести, та да могат живо и здраво да се върнат по домовете си. След това повика всички господа офицери при себе си, повтори същото и на тях и накрая повторно благодари на войниците и господа офицерите, като пожела и стисна ръцете на командира на полка и дружинните командири и на мен като полкови свещеник с думите: „Благодаря ви от сърце за храбростта, която показахте вий заедно с войниците“.
Там, на фронта, свещеникът среща известни разградски личности – Драган Данаилов, д-р Пенчев, Анастас Изворов. Там научава за смъртта на сестра си Тонка. На 11 май 1913 г. са получени подаръци за войниците: „В този ден се раздаваха: ризи, гащи, чорапи и кърпи за лице, изпратени като подарък от Разградската община за войниците от Разград. Раздаваха се също пликове и листове за писма с надпис на плика „Поздрав от чаталджанските герои“. На листовете надпис: „За спомен от 6-та рота при Допълняющата дружина на 19-ти пехотен Шуменски полк“. Нека Бог запази всичките дарители, да ги възнагради стократно за това им пожертвование“.
По време на панихидите са направени и снимки. Свещеникът описва поименно погребаните от него войници, като дава и описание на местата, където са погребани.
Нели НИКОЛОВА
Б.р. Тази статия е част от подготвената за печат книга на авторката – сборник с материали за военната история на Разград и района.
