Неведнъж сме писали за видни личности, които са родом от други краища на България или пък са чужденци, но по една или друга причина са се преселили в Разград, прекарали са част от живота си в града и са дали немалко за неговото развитие. Днес ви предлагаме кратки бележки за трима такива бележити „присадени“ разградлии – Густав Карлсон, който е първият български водолаз и много способен механик; Васил Ангелов /Благодумов/ – военен, революционер, борец за свободата на Македония, по-късно лекар в Разград; генерал-майор Михаил Беджев – способен български военен, чиято кариера е секната от „народната“ власт след 1944 година.
Скоро ще се навършват 170 години от рождението на
Густав Иванович Карлсон.
Той е първият водолаз на служба в България. Роден е на 12 август 1855 г. в в градче, близо до гр. Тарту, Естония, тогава в пределите на Руската империя. Получава военна подготовка в Кронщатското адмиралтейство и през 1876 г. постъпва на служба като водолаз в пристанището на Кронщат.
По време на Руско-турската война от 1877 до 1878 г. унтерофицер-водолаз Густав Карлсон е назначен за старши на една от двете водолазни групи, които работят по река Дунав. От първите дни на войната те оглеждат подводната част на кораби и съоръжения, почистват от заплетени въжета винтовете на кораби, участват в поставянето на минни заграждения и в изваждането на потънали кораби. Най-много работят по построяването и поддържането на понтонните мостове по река Дунав.
След войната Густав Карлсон остава на служба в България и от 1/13 август 1879 г. е назначен във Флотилията и Морската част в Русе като водолаз и механик в Дунавската флотилия. Той има пионерен принос в развитието на водолазната дейност в българския флот и за подготовката на български водолази. Служи като трети механик на новоприетата яхта „Александър“, участва в Сръбско-българската война (1885 г.), включва се в строежа на парния катер „Калиакра“, спуснат на вода през 1898 година. В българския военен флот Карлсон служи 27 години.
През 1911 година заедно със сина си Фердинанд Карлсон участва в основаването на Командитно дружество и фабрика „Карлсон и С-ие“ в Русе за изработване на метални изделия, което работи до октомври 1914 г. На тази фабрика през 1912 г. Военното министерство възлага изработването на част от първите български ръчни гранати. Като механик е работил на частна практика в Лом и Варна до 1931 г.
През 2015 г. Националният военноисторически музей получава като дарение от неговия внук Валентин Йорданов Карлсон документи и отличия на Густав Иванович Карлсон. От тях се вижда, че е удостоен с грамота и медал „За заслуга“, грамота и възпоменателен медал за Сръбско-българската война 1885 г., грамота и орден „За гражданска заслуга“, руски медал за Руско-турската война /1877-1878/, удостоверение за служба в Кронщад и служебно удостоверение за механик II разряд.
След началото на 30-те години на миналия век започва да работи като строител на мелници. Получава българско поданство и се установява да живее в Разград. Умира на 21 ноември 1942 г. в града и е погребан в старите гробища.
Васил Томов Ангелов с псевдоним В. Т. Благодумов
е български офицер (майор) и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Роден е през 1882 година в родопското село Арда, тогава в Османската империя.. Завършва средно образование и постъпва като юнкер във Военното училище в София, където се присъединява към ВМОРО. През януари 1903 година завършва и постъпва на служба в 9-и пехотен пловдивски полк с чин подпоручик, но още през май същата година напуска войската и Задграничното представителство на ВМОРО го изпраща като военен инструктор. Той навлиза в Серския революционен окръг и се присъединява към четата на Яне Сандански. Ангелов става един от приближените на Сандански хора.
През август 1903 година Ангелов е делегат на конгреса на Серски окръг в местността Ливадката край село Пирин, на който се изработва планът за действие по време на въстанието. Конгресът определя Ангелов за Демирхисарски войвода, като неговата чета трябва да проучи възможностите за взривяване на железопътния мост при Демирхисар и за завземане на самия град. По време на Илинденско-Преображенското въстание действа в Демирхисарско (Северна Македония) заедно с Илия Кърчовалията и Любомир Стоенчев, но не успяват да осъществят плана за завземане на Демирхисар.
След края на въстанието Ангелов с четата си се изтегля в България и отново постъпва на служба в 9-и полк, като продължава да изпълнява задачи на ВМОРО. Участва във войните за национално освобождение 1912-1918 година, през която служи в 19-и пехотен полк.
От 1919 до 1924 г. учи медицина в София. Като служещ в 19-ти пехотен полк харесва Разград и след завършването си става лекар в града. Умира в Разград през 1953 година. Васил Ангелов е виден последовател на Петър Дънов и печата през 1938 г. книга „Великото учение“ за Всемирното бяло братство, което се самоопределя като езотерично християнство и окултизъм.
Михаил Тодоров Беджев
е български офицер, генерал-майор. Роден е на 17 декември 1893 година в Търново.
Завършва Военното училище в София през 1916 година.
През Първата световна война е взводен командир в Пети пехотен полк – Русе. Полкът воюва на Македонския фронт и за отличната си служба там Беджев е награден с орден „За храброст“.
След войната служи в Шумен, от 1934 година е адютант на Пета пехотна дунавска дивизия. На следващата година е направен командир на Четвърта тежко картечна дружина в Монтана. През 1939 година е началник-щаб на Седма пехотна Рилска дивизия. В периода 1 февруари 1940-30 ноември 1943 година е командир на Осми пехотен Приморски полк във Варна. От 22 ноември 1943 до 13 септември 1944 е командир на Двадесет и осма пехотна дивизия със седалище в Гюмюрджина, Беломорието.
Уволнен е от служба на 13 септември 1944 г. официално „по навършване на 25-годишна служба“, но реално с тази заповед, както и със заповедта от 14 септември, е направена първата чистка на т.нар. „реакционни елементи от армията“.
През 1945 година е съден от Народния съд, но е оправдан. Между 1945 и 1956 година работи в ДЗИ. Умира на 11 юли 1978 година в Разград и е погребан в старите гробища.
Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ
