За поезията на Селвер – стихове с душевност, втъкана в същността на любовта…

Поезията на Селвер Алиева е свят многоцветен, истински и реален, изпълнен с песента на живота, който има и радостни, и тъжни тоналности – за да се превърне в смисъла на съществуването на едно съпреживяващо любовта сърце.

Лириката й ни завладява с емоционалната си наситеност и божественост на словото, представящо една жена, която поставя любовта над всичко.

Оставя ни без дъх със своята обикновеност, родена свръхчувствителност и изпълнена с огромна сила споделеност.

Поезия, която живее в името на една любов във всичките й измерения. Поезия превръщаща се в дълбока сакрална изповед.

Поезия граничеща с философията на смисъла на вселената и най-важната й съставка – Вечната любов.

Селвер се доказва пред читателя като умела пътеводеща в неизброимите разклонения и превратности на Съдбата и нуждата от пътуването към разбиране на себе си и представяне на Смисъла на сърцето си от всичко преживяно. Затова ни е създал и Бог, за да страдаме, за да падаме и ставаме, да се изправяме за да сме все по-истински и да обичаме.

Всяко стихотворение е преживяно чрез страдание или радост, или събрани и двете в едно, за да се превърне цялата стихосбирка в едно цяло, като изповед.

Душата на лиричния герой е наранена от раздели, непостигнато щастие, мечти в светлина, стигащи до отричане. Но женското сърце продължава да търси любовта в природата, сезоните, месеците, дните с цветовете си и в отраженията на настоящето обърнато към миналото и бъдещето.

Авторката неусетно води четящите стихотворенията, всеки сам да открие своите си неща и да стане съпричастен в огромното излъчено нейно Доверие.

Споделете пред себе си своя прочит и благодарете за ценностите да можем да сме съпричастни с красотата на словото и поезията.

Димитър ПЕТРОВ

БЕЗКРАЙНО

Тъгата има своя бог.
И радостта, и красотата – също.
Безтебие с изтекъл срок.
Безвремие във празни къщи.

Вълшебствата си имат своя бог.
Върви животът, все нататък.
Не се изгубвай в смисъла дълбок,
очарованието е във лекотата.

Светът със хилядите си лица
се взира в нас, но той не знае –
безкраят в нашите сърца
не може никой да опровергае.

ИСКАМ

Само ни прилича на безредица,
има някакъв невидим ред.
В дъното на всички петъци
има утаени думи и море.

Правото да не очакваш никого
прави по-реална есента.
Вдигнеш ли очи от книгата,
докъдето поглед стига – самота.

Днес не мога да ти дам сърцето си.
Утре ще е късно да ме разбереш.
В името на всичко неусетено
искам… Искам лятото да спре.

СТИХОТВОРЕНИЕ С ДЪЖД

Дъждът изми зелената душа
на този град, на тези хора.
Дали е истина или лъжа
отплаващият кораб?

Дали разбираме скръбта,
щом въпреки скръбта, мечтаем?
Какво е всъщност любовта?
Енергия на мисълта е.

Чия приумица е този ден?
Дъждът какво отрича?
Мълчи онази част от мен,
с която още те обичам.

СЪВМЕСТИМОСТ

Не става дума за сърцето,
не става дума за любов.
Ведно са дадено и взето.
За другото не си готов.

Летим. Житейски магистрали.
Мълчим. Понякога от страх.
Нима, нима не сте разбрали,
че времето е вятър, прах?

Че няма нищо общо със крилете
това, че не помръдваме оттук.
Че може да сме разделени,
дори когато сме един до друг.

ЗВЕЗДООКА

Или слагаме точка,
или слагаш сърцето.
Всяка дълга отсрочка
те променя, но ето –

неизбежен е краят,
някак закономерен.
Всеки своето право
демонстрира надменно.

Всеки своята болка
е развял като знаме.
Любовта звездоока
тръгва. Кой ще я хване?