Казимир Попски бе кротък мъж, на мравката път правеше. Намираше се в тази зряла възраст, в която човек си мисли, че знае всичко, или пък че нищо не е разбрал за света.
За шейсетте си лазарника беше успял да се разведе два пъти, след което се засели трайно в единствения останал му имот – малка вила в лозята на неголемия Разград. Грижеше се за няколкото по чудо оцелели лози, десетина корени домати и още толкова безпризорни псета, които редовно се облизваха около дома му. Неизповядано кредо на Попето, както му викаха, бе фразата „Прави добро, пък каквото ще да става“. Философията му се отплащаше с голяма доза самота, която той приемаше с охота. За нея спомагаше и вярната му глутница. Тя посрещаше с вражеско ръмжене малцината оказали се в близост до тревясалото лозе на Попски.
Казимир си изкарваше хляба като художник. Макар че не беше учил в рисувална академия, жизнения му път премина в различни картинни галерии, като уредник. Невисоката заплата не го демотивираше в живота, за разлика от вечните натяквания от бившите му съпруги. През всичките години упорито рисуваше, пресъздавайки своя си свят. Постепенно задобря изключително много. Почитател на творбите му, както и колекционер на картини, спомогна за осъществяване на четири изложби на живописните му рожби по министерства и галерии в София. Изненадващо за Попето, почти всички от изложените картини бяха изкупени от чиновничеството като топъл хляб, поради невисоката им цена в сравнение с маслените творби на водещи имена в живописта, както и заради не по-малката си красота и колорит.
Спечелените пари Казимир влагаше в кашони с водка, чрез които се срещаше с музата си в процеса на работа, както и в скромни сметки за храна и бит. Слизаше до града веднъж седмично, за да се снабди с провизии, както и да се види с някой от оределите си приятели в някое закътано кръчме в „народен“ стил. Животът му бе спокоен и уреден, с изключение на малка подробност – набавяне на модели, които да позират в ателието му. За мъжките персонажи модели не му бяха нужни. Често приятели или познати от близкия град се разпознаваха по картините му, след внимателно взиране. Попето бе установил, че картината оживява, ако при часовете труд по нея позира жена. На моделите си той заплащаше някой друг лев, като с обич ги наричаше „моите мадони“. Но те бяха както радост за окото, така и непосилно бреме за изстрадалия художник. Работата бе там, че някои от мадоните в процеса на работата го обвиняваха в сексуална пасивност, други в сексуална активност извън хонорара. Поредицата от скандали го натъжаваше и обиждаше.
Една кристално ясна сутрин го осени гениална идея. Тя постоя няколко дни с него на вилата и дори се доразви. Намери простичко решение. Избра от множеството предлагани на електронния пазар най-фотогеничната надуваема кукла с фино и нежно излъчване и гъсти букли. Очите й, ах тези очи, нежни и завладяващи, ококорени и сякаш винаги леко учудени от нещо си. Попето толкова се прехласна по надуваемата мадона, че изобщо не се замисли за някакви си 250 лева. Пропорциите и бяха перфектни.
– Няма изобщо да ми дудне! – радваше се Попето.
В понеделник я поръча. Тя пристигна в офиса на куриерската фирма на единадесетия ден от поръчката. Казимир отказа прегледа на пратката при получаването й. Бе джентълмен и ларж, вярваше в доброто и лоялността. Пакета, който получи в ръце, бе доста обемист и по-тежък от предварителната нагласа на художника. Извърши друга жертва, наемайки такси за превоз, вместо с часове да се кандилка до вилата. Накрая старателно опакованата обемиста пратка нахлу в покоите на Попски. Той се беше изнервил, но след чаша водка, се зае нетърпеливо с монтажа на новата мадона.
С неистово удоволствие разкъса здравата опаковка. За негова изненада първата част, която извади, бе стоманена тръба, тип телескоп, дълга повече от метър. Заинтригуван, отвори целия пакет. Пред слисания Казимир се разкриха още по-дребни метални и пластмасови детайли, алуминиев диск, въже и какво ли още не. Ужасен разбра, че е станала грешка. Бе получил акумулаторен тример за трева и храсти на стойност 250 лева.
Попето не остави магарето си в калта. Води поредица от телефонни разговори с фирмата доставчик. В началото студено му обясняваха, че грешка не може да бъде допусната от тях. След време спряха да отговарят на повикванията му. От спедиторската фирма вдигаха рамене и си гледаха останалите клиенти, пратката бе получена без преглед.
Лека-полека Попето се примири с тримера.
– Какво пък, и без това лозето цяло е в трева и храсталак, явно тримера бог го е пратил – мислеше си с философско смирение художникът.
Монтира тримера храсторез и с цялата му красота го положи грижливо в единственото кресло до огряната от слънцето маса с полски цветя в старинната ваза.
– Направо си е като модел на късния Пикасо! – помисли си развеселен Попето.
Няколко дни след получаване на тримера за треви вместо лелеяната дама, Казимир Попски се събуди от прозрение:
– Боже, що за кошмар е пустата подмяна? А за този, който си е мечтал за акумулаторен тример, а получи моята кукла? Как ли е изревала жена му? Ако е ерген, родата как е реагирала на тихичката, но надуваема булка? Иди обяснявай…
И с тънка усмивка си наля питие. Започваше работа по най-новата картина – тримера за трева и същевременно храсторез, изкушаващо полегнал до масата с вазата и прашните полски цветя.
Щеше да нарече най-новата си творба „Мадоната и цветята“. Чудеше се дали да не добави към заглавието и „Без младенеца“, но се отказа:
– Така, де… То е очевидно от пръв поглед.
С вещина мацна поредния щрих и предоволен запали цигара…
