Стихотворението на големия български поет Евтим Евтимов, посветено на град Исперих, излиза в един от първите броеве на „Исперихска трибуна“. Като поетичен образ Петя Йорданова се явява на първа страница на емблематичния исперихски вестник през 1973 г.
Дори да нямаше до днес наричан
град с името на хана Исперих,
такъв аз тебе пак ще те обичам
и тъй ще те наричам в своя стих.
Една от твойте дъщери обикнах –
една искра от хана Исперих,
тя с неговия подвиг в мен надникна
и тъй ще те наричам в своя стих.
По това време непозволената любов между поетесата и Евтим Евтимов очевидно не е тайна. В стиховете на големия ни лирик любимата е в образа на дъщеря – наследница на хана основател. Самата поетеса обаче търси творческия си импулс не просто в родния град, а в безкрайната лудогорска равнина – на която прилича „дори и в своята любов“. За дъщерята, родена в началото на голямата жътва през 1931 година, стиховете са узрели житни класове, поезията е нескончаем жетварски цикъл, в който тя непрекъснато се преражда:
Лудогорие – шир лудокрила,
Лудогорие – луда земя.
Дай ми щедро от своята сила –
аз съм твоя докрай дъщеря.
/„Луда земя“/
Баща ѝ, Петко Атанасов, останал в паметта на съгражданите си в Исперих като Петко Печатаря, има заслугата вестник „Кеманларски вести“ (или „Исперихски глас“) да бъде енциклопедията на исперихчани до 1944 г. Той е „печатар на вяра“, както го описва дъщеря му в едноименното си стихотворение. Още от детските си години Петя пише стихове, а по-късно превръща носталгията по родния край в неизчерпаем извор на вдъхновение. От жарта на Лудогорието се ражда творчески устрем, който озарява българската поезия и журналистика. Незабравими поетични образи на равнината изпълват страниците на нейните книги за деца и възрастни, превеждани на английски, руски, румънски, чешки. В свое стихотворение от 1981 година авторката облича в поезия дори легендата за връзката между Голямата Свещарска могила и хан Омуртаг.
От 1961 година Петя Йорданова работи в Централния дом на учителя в София. Впоследствие е служителка в отделите „Телевизионен театър“ и „Учебна редакция“, зам.-главен редактор на редакция „Детски екран“ по Българската телевизия. Толкова много българчета израстват с рубриката „Лека нощ, деца“, чийто програмен ръководител е именно Петя Йорданова. По времето, когато е секретар в Дома на учителя, Петя се запознава с поета Евтим Евтимов. В средата на март 1964 г. в редакцията на вестник „Учителско дело“ двамата се срещат за първи път. По нейна инициатива с Евтим уговарят гостуване в Петрич на литературния кръжок към Централния дом на учителя, в който тогава членуват поети като Дамян Дамянов, Георги Струмски, Андрей Германов.
В ранната пролет на същата година, след разходка до Самуиловата крепост, под звездното небе на южния град, поетът признава внезапно зародилото се романтично чувство и написва стихотворението „Нощ над Петрич“. Петя „отговаря“ със стихотворението „На юг“. А вече е написала „Месец март ръцете ни събра“ („Мартеница“).
Любовта им е непозволена и скандална за времето си. И двамата са семейни, но въпреки всичко загърбват обществените норми, появявайки се заедно на културни събития и конгреси на Съюза на българските писатели. Тази любов предизвиква вълна от творческа енергия, диалог, продължил близо 30 години (до смъртта на Петя през 1993 г.), от който се раждат шедьоври в българската любовна лирика и незабравими мелодии в популярната ни музика.
Само месец след запознанството им Евтим Евтимов написва „Обич за обич“: „Аз назаем не съм те прегръщал/и назаем не съм те мечтал,/всяка ласка под брой да ми връщаш./Днес ми стига,/че нещо съм дал.“ Стиховете звучат в изпълнение на група „Кукери“, Георги Христов, Деян Неделчев, Веселин Маринов, Севдалина и Валентин Спасови и др. Следват „Ако ти си отидеш за миг“, „Високо“, „Целият ми свят“, „Горчиво вино“, „За две ръце“, „Шепот“ и др., които поколения българи познават в изпълненията на група „Импулс“, ФСБ, „Трамвай № 5“, Панайот Панайотов, Мустафа Чаушев, Георги Станчев и др.
В отговор на едно от посветените на нея стихотворения – „Златна пепел“, Петя Йорданова написва своя шедьовър „Устрем“, който, с музиката на композитора Найден Андреев, се превръща във визитна картичка на певицата Маргарита Хранова. Песента става хит на фестивала „Златния Орфей“ през 1977 г.:
Не ме покривай с покрив керемиден,
не ме зазиждай с четири стени,
защото има мъдрост много стара,
че песента във клетка не звъни…
Този химн на непокорството и любовта идва пак от „земята топла“, от нея е и вечната жажда към ярките звезди. А поетът вече е издигнал там любимата – „високо, високо, над завист и обида“. Навярно оттам още много българи ще се обясняват в любов на любимия човек.
д-р Веселина БЕЛЕВА,
уредник в Регионален исторически музей – Добрич
