В началото на януари върху тротоара на улицата поставиха контейнери за смет. Бяха все големи, качени на колела и боядисани в тъмноръждиви цветове. Един само бледнееше в зелено и по някаква случайност го сложиха на метри от входа на жилищната кооперация. Доволни, трите ѝ етажа се разшетаха и онова, което не го биваше вече за употреба, тръгна засмъквано надолу. И всичко щеше да бъде наред, ако на контейнера не му беше станало нещо и почна да казва „благодаря“ след всеки хвърлен в него отпадък. Мъжете веднага надушиха някаква шашма и тръгнаха да се убеждават един друг, че това е дело на местен нехранимайко. Колко му е да сложиш някакво устройство и то да си вика когато му скимне и по колкото пъти си иска не само „благодаря“, ами може и да те напсува даже… Намериха се веднага доброволци да открият устройството, но се намериха и такива, които отсякоха, че това е задължение на Общината, затова ѝ плащат куп данъци.
– Откъде-накъде – съгласиха се накрая всички – ние ще ѝ вършим задълженията! Няма го майстора!
От своя страна, жените събраха по съседски глави и обвиниха за ставащото таванския етаж на кооперацията. В една от стаите му, забравили вече откога, живееше недотам млад на години мъж. Как се казва и защо ходеше бавно и уморено по стълбището, жените не знаеха, не се бяха и интересували. По невидим човек за тях в кооперацията нямаше, макар че при всяко разминаване той не само усмихнато поздравяваше, но дори питаше „как сте, добре ли сте?“. Това пораждаше в жените различни съмнения, които сега те събраха на куп и отсякоха, че само този човек и само той е виновен за ставащото. Едновременно с това се заинатиха и отказаха да си имат каквато и да е работа с контейнера. Докато на онова устройство, зарекоха се, не му свършат батериите и не млъкне, семка няма да пуснем в него. След което изтрополиха до таванския етаж и изсипаха пред една от вратите му останките от обедната маса.
– Да се научи – рекоха за живеещия там – да ни уважава! Ама ха!
Така изминаха няколко дни. Време достатъчно други дела да затревожат живеещите в кооперацията и по други посоки да тръгнат разговорите им. В този следобед, в който продължи историята, зимата беше разбрала, че няма откъде да докара сняг и си играеше като палавник по улицата – подгонваше от единия ѝ край разхвърлени хартии, после ги прибираше обратно от другия. Нямаше и хора като друг път по тротоарите освен паркираните на тях две коли, затворената будка за цигари и изкривеният отдавна до нея електрически стълб. Плюс прегърбената фигура на мъжа от таванския етаж, излизаща бавно от входа. Прекоси внимателно ширината на асфалта и още по-внимателно пусна в контейнера два препълнени с нещо найлонови плика.
– Благодаря! – рече в същия миг контейнерът. Ако имаше кой да погледне лицето на мъжа, щеше да разбере, че нито знаеше, нито бе чул защо толкова време се бяха вълнували етажите на жилищната сграда. Беше истински учуден, когато се огледа на всички страни и попита:
– Моля?
– Благодаря! – повтори пак контейнерът и също попита:
– За първи път ли идвате? Така де…аз….
Вече по-спокоен, човекът отвърна:
– А, не. За пети, сигурно. Някой от входа явно не може да изкачва стъпалата, та си изхвърля нещата пред вратата ми. Събирам ги, нося ги…За пети път…
– Да, да…Спял съм, не съм те усетил….Прощавай, значи!
Нещо в контейнера зашумя, сякаш невидима ръка зарови из току-що изхвърлените отпадъци. После онова нещо, което говореше отвътре, додаде малко недоволно:
– Абе ти какво си ми дал?! Парчета сух хляб, огризки разни…И цял топ изписани с молив листове…
Все тъй безлюдно беше наоколо и все тъй скучаеше в играта си между двата тротоара зимата.
– Какво, моля?
– Какво, какво? За листите хартия говоря. У-уу, колко много…
Този път лицето на мъжа се смути, а в очите му се появи неясно към кого виновност:
– Извинявай! – със същата виновност каза и гласът му – Аз съм поет, затова листите…
– А-аа, разбрах! Ама ако имаше и едно цяло парче салам…
Чу се как невидимата ръка отново затършува сред отпадъците. Мина близо минута, докато контейнерът се сети друго и тихо рече:
– Слушай…Сега ти ми прости…Почнах да говоря също като моя Старец…
– Старец? Какъв старец?
Контейнерът явно хареса проявеното любопитство и нарочно забави отговора си. След това изскърца с железните си панти, но мина още време докато се накани да започне:
– Така му викаха, Старецът. Настани се в мен още когато не бях пребоядисан. Две Нови години посрещнахме заедно, други празници. Едната година си имахме даже елха. Изхвърли я заедно с украсата едно дете, пък Старецът му подари картина…
– Картина?
– Да, да! Той обичаше да рисува и беше събрал тук свои картини. Виж, възрастните не ги искаха, чупеха ги дори, но имаше деца, които ги харесваха…Идваха, пускаха я баничка, я вафла, а Старецът им казваше „благодаря“. Той на всички и за всичко казваше „благодаря“. От него научих тази дума. Понякога заспиваше, а някой идва, изхвърли нещо за ядене, не идва да не му благодариш…Постепенно ме научи и на другите думи, докато веднъж…
Онова, което прекъсна разказа му и накара мъжа да погледне към входа на кооперацията, бяха идващите насам токчета на жена. Това, че беше гологлава и без палто, не се хареса на зимата и тя реши да покаже коя е. Остави гонката с хартиите и почна да изстудява закачения на раменете ѝ халат. Вярна на приетото вричане да няма нищо общо с този контейнер, жената сигурно щеше да изтича до друг, но сега побърза и изсипа кофа с пушеща още дървена пепел.
– Благодаря! – каза много любезно контейнерът като се закашля от облака прах.
От своя страна жената пустоса с десница, обърна се и токчетата ѝ зачаткаха обратно по стъпалата. Малко след нея контейнерът отбеляза със съжаление:
– Не повярва,че истински благодарих. И на моя Старец не вярваха. Опитаха се дори да го разделят с мен, защото ползвал обща собственост без да плаща наем…
– И разделиха ли ви?
Контейнерът тихо се изсмя като отново изскърца с ръждивите си панти:
– Ами, ще ни разделят?! Той ги изпревари всичките!
– Сам те напусна, така ли!
Невидимата ръка, която ровеше листовете хартия, се размърда и за пореден път зашумя сред тях. Мина време, докато намери това, което търсеше и каже с гласа на контейнера:
– Гледам тука, добро стихотворение си написал…За любовта. Ето още едно…Що ги хвърляш, а? Не ги ли четат?
Сякаш заслушана в разговора им, зимата спря да тича по улицата. Стана толкова тихо, че се чу как пред входната врата на кооперацията се засъбираха хора. Отначало двама, после пет,.. десет…Раздразнението, което носеше всеки един от тях, се събра в топка и аха да се търкулне надолу по стъпалата. Не се търкулна, защото отпред застана жена със закачен на раменете халат и заобяснява надълго и нашироко нещо. Какво и защо маха в една посока десницата ѝ, нито контейнерът, нито човекът до него разбраха. Още повече, че контейнерът въздъхна дълбоко и рече към любопитството на мъжа:
– Питаш, дали ме е напуснал моят Старец. Защо да ме напуска? Него ден бях му намерил няколко вестника да се завие от студа, та беше заспал в единия ми ъгъл. Тогава точно дойде камионът, в който всяка седмица ме изпразват. Опитах се да го събудя, сетне и капака си опитах да задържа затворен, ама къде ти…Изтърколи се значи Старецът ми в камиона, а тия камиони оттук направо на сметището отиват…
Жената с халата явно не успя да задържи събраното в топка раздразнение и то затупка по асфалта на улицата. Първо един глас, после още няколко завикаха към изправения до контейнера човек:
– Ей, идиота, да махаш оная машинария,ей! Стига толкова! Ама ха!
– Така де! – този път се извиси над всички гласът на жената с халата – Аз, дето се дума, боклука си хвърлям, а „благодаря“ ще ви казват! Подиграват ми се един вид!
Все тъй изправен до контейнера, мъжът попита:
– Сигурно ти липсва твоят старец,а?
Контейнерът изхлопа с капак, което за него означаваше „да“. Не се разбра дали каза нещо друго, защото мъжете пред кооперацията засилиха гласове в закана, че ако до час шашмата не млъкне, само ще я открият и…
– Ако искаш – предложи загледан в бледозелената му боя човекът – ще напиша стихотворение за стареца. Усещам, че ще стане. Само дето нямам в себе си писалка…
– Чуваш ли?!..Ей, идиота…Да махаш оная шашма, че….
Потропвайки пак с капака си, контейнерът отвърна:
– Аз имам писалка. Напиши. Ето я там, под ябълковите огризки.
Вече отвътре, от контейнера, поетът каза:
– Намерих я! Благодаря!
