Не помня вече коя година беше, може би юбилейната 1981-а, когато много пишехме за историята, постиженията и людете на 1300-годишна България. Не помня и на каква сбирка бях поканена, може би по линия на Комсомола. Там имаше един човек от София, който ми възложи да напиша нещо като представяне /жанрът зависеше от мене/ за млад художник и то именно за Велко Велков. Това щяло да бъде, доколкото си спомням, за някакво съветско младежко издание.
И досега се чудя защо точно на мене възложиха тая задача. Мислех си, че може би някой в София се е сетил, че имаше време, когато бях нещатен кореспондент на вестник „Народна младеж“. Или за това, че по-после бях председател на окръжния клуб на младата художествено-творческа интелигенция в Разград. Не зная – работех в друг отдел на вестник „Ново Лудогорие“, не в културния отдел. Но това не ми пречеше да бъда почитателка на творчеството на младия тогава художник.
Срещнах се с Велко Велков, разговаряхме, написах поръчаното нещо /мисля, че беше очерк/ и го изпратих до Централния комитет на Комсомола. Не бях от тези, които се интересуват от съдбата на написаното от тях по-нататък и не зная какво стана с тая публикация. Нямаше и кого да питам.
„Шайбата“ на работата ме въртеше все по-силно. Настъпиха големи, драматични събития в страната. След няколко години още по-големи и драматични. А листчетата, на които бях записала разговора, се потулиха някъде, мислех, че са се изгубили.
Междувременно Велко Велков стана много голям художник. През новия век се възхищавах на карикатурите с остроумен текст, които печаташе във всеки брой на вестник „Екип 7“ чак до свършека на земния му път през 2010 година.
А в началото на тази година, когато търсех нещо друго в големите си, но неорганизирани архиви, открих след дълго ровене четири пожълтели листчета, изписани с избледняла от годините химикалка. Зачетох се – това бяха записките ми на разговора с младия Велко Велков.
И сега, след повече от 40 години, предлагам на читателите този закъснял, но все още съществуващ разговор. Въпросите ми не са съвършени, защото не са били предназначени за интервю, а са по-скоро работни, ако може да се каже така – искала съм да науча колкото може повече за живота и творчеството му, за това какво мисли Велко. Предавам точно отговорите му.
Кога разбра, че те бива за карикатурист?
Роден съм на 4 юли 1946 г. в село Кацелово, Русенски окръг. От малък си рисувах. Забелязаха, че рисунките ми имат смешни нотки – разсмиваха хората не с неумението си, а с дадена ситуация. Не съм знаел, че ще стана точно карикатурист. Обичах много да гледам карикатури, докато в един момент реших сам да ги правя.
И какво стана след това?
Завършил съм механотехникум в Русе. Още като ученик спечелих един конкурс на вестник „Дунавска правда“ за карикатура – първа награда. Известно време след училище бях художник при АПК в Две могили. През 1971-1975 г. бях студент във Висшия педагогически институт в Търново, специалност „Приложна графика“.
Как продължи след началото с конкурса в „Дунавска правда“?
Сътрудничил съм на много вестници – „Дунавска правда“, „Средношколско знаме“, „Стършел“, „Народна младеж“, „Народна култура“, „Народна армия“, „Ново Лудогорие“ – от 1966 г. печатам. От тоя период имам и една втора – през 1973 г. и първа награда – 1974 г. за карикатура в „Народна армия“. Това е от журналистическия ми период.
Следват изложбите, нали?
В изложби на карикатури в страната и чужбина участвам от 1972 г., още като студент в първи курс. Още в първата обща изложба на младите карикатуристи в Разград през тази година участвах. От 1973 г. ми е първата награда от същата изложба – поощрителна награда. Същата година участвах и в изложба в Габрово, в международни изложби в Скопие и Сараево. Участвал съм и в международни изложби в София, в Маростика и Бордигера /Италия/, в Нови Сад, Монреал, Атина – 2 пъти и др.
През 1976 и 1977 г. имам втора награда от общата изложба на младите карикатуристи в Разград. През 1978 г. – първа награда от окръжната изложба на младите художници в Разград. През 1979 г. – първа награда /на ЦК на Комсомола/ от общата изложба на младите карикатуристи.
През 1977 г. имам трета награда от международна карикатурна изложба в Западен Берлин.
Публикувани са ми над 600 карикатури.
Имаш прояви и в плаката…
Да, работя в момента като художник по рекламата към Драматичния театър и с плакати, които се реализират в отделни постановки съм участвал в първото биенале на театралния плакат в Димитровград и в представителна изложба на българския плакат в Берлин – 1980 г.
Кои карикатуристи харесваш?
Властта Забрански и Адолф Борн /Чехословакия/, Стефан Десподов, Милко Диков, Георги Чаушов /България/, Валентин Розанцев – и като мисъл, и като художници винаги са ми допадали.
Според тебе каква е ролята на карикатурата?
Карикатурата е предназначена първо да бичува недъзите на обществото. Не смятам, че аз се старая да засегна такива моменти, които да са валидни по-дълго време, да не остаряват поне по съдържание. Мисля, че с карикатурата може да се каже почти всичко, търсейки нови форми и нов изказ.
Как възниква карикатурата?
Непременно нещо си изживял, нещо те е развълнувало и си седнал да я правиш. Аз съм радетел на нови форми, на нетрадиционното.
Какви качества трябва да има карикатуристът?
Будна гражданска съвест, може би той самият да бъде един чист човек; известна гражданска смелост, за да можеш да публикуваш някои работи.
И оттук – лесно ли е да си карикатурист?
В изкуството нищо лесно няма. За разлика от някои хора, които си представят, че карикатурата е нещо лесно, което трябва само да разсмива – те грешат. Защото една карикатура с голяма идея и добре направена може да накара човека да се замисли, да прецени себе си. Когато е ред за изяви беше по-лесно, сега е трудно да се говори.
Много се влияя от техническата мисъл и форма.
Какви чувства изпитваш, когато получаваш награда?
Едно удовлетворение от труда и сверяване на посоката.
А кога си се вълнувал най-много?
Естествено от наградата в Западен Берлин. Не бях на нея, ходих след две години. Но имам пълен каталог и мога да си направя преценка като го гледам – не смятам за съвсем вярно това, което са решили хората, защото има и по-хубави работи по моему. В момента нашата карикатура е на световно ниво.
Какво ново при тебе?
За пръв път съм поканен в Токио да участвам в международна изложба на карикатурата. Една единствена работа направих, експериментирах нещо ново, абсолютен експеримент. Бях много зает служебно с плакати, но никога не съм се страхувал толкова дали ще одобрят моята работа. Човек никога не е застрахован от неуспех.
Какво мислиш за успеха и неуспеха?
Временно е. Не смятам, че ще направя черта във времето – имам поглед върху всичко, което се прави в момента. Не си правя илюзии, не се знае. Но за окръга поне ще оставя чертичка.
Човек винаги трябва да се съмнява в себе си. Има работи, които преди няколко месеца са ме задоволявали, сега не мога да ги понасям. Трябва да има един стремеж към усъвършенстване, вървене напред.
Стана ли Разград столица на карикатуристите?
Едно хубаво обкръжение от млади карикатуристи си създадохме. Председателят на секция „Карикатура“ към СБХ Асен Грозев, когато ни журира напролет изложбата на карикатурата каза: „Градът с най-много карикатуристи в България е Разград“…
Божидарка ЗЛАТАРЕВА
Един от емблематичните творци на Разград
Велко Велков е един от най-забележителните творци на Разград от близкото минало. Автор е карикатури, както и на сценографски решения и плакати на много от постановките на театрите в Разград и много други градове. Един от видните български художници в сферата на театралния плакат и карикатурата.
Има множество международни награди за свои творби от конкурси у нас и в чужбина.
Далеч от шума и светлините на големия град, Велко Велков твори в Разград за театри от цялата страна, както и за международни изложби и биеналета. През годините работи и в областта на графиката, сценографията, илюстрацията, като именно с илюстрация и карикатура спечели последните си награди в Германия и Швейцaрия.
Беше един от най-активните автори на „Екип 7“ от самото създаване на вестника през 1992 година. В „Екип 7“ дълги години Велко поддържаше своя рубрика във всеки брой – илюстрована кратка смешна история или виц с местен колорит. Преди това Велко Велков и Дулинко Дулев поддържаха една изключително успешна вестникарската поредица в „Екип 7“ – „Галерия Разград“ – портрети на известни местни хора, съставени от кратко хумористично стихотворение и карикатурна рисунка.
Един от авторите на герба на град Разград, създател на гербовете и на други български градове.
Специално в областта на карикатурата, където беше най-известен за широката публика, Велко посвети голяма част от творчеството си на ежедневните проблеми и радости. Работите му са израз на качеството да вижда и разпознава бодливото във всяка ситуация /била тя политическа, социална или любовна/ и да ни докарва често до смях през сълзи.
Почина през 2010 г., през 2014 г. посмъртно бе удостоен със званието „Почетен гражданин на Разград.
