Любимка Щъркелова бе особено момиче. Не обичаше да играе с връстниците си. Усамотяваше се и гледаше през прозореца дълги часове. Друг път се сгушваше в градината сред цветята и слушаше жуженето на насекомите. Наслаждаваше се на излъчването на аромат и цветове от растенията и се пренасяше в свой си, недостижим за другите свят.
Бащата на Любимка Ангел Керчев Цвятков се роди точно на 22 март 1960 година. Беше продукт на тайна любов между млада учителка, дошла по разпределение в село, и млад фелдшер, също пришълец. Роди се и моментално бе изоставен. По-късно го осинови Керчо тенекеджията. Тъй като бе намерен като изоставено пеленаче пред входа на църквата в една хладна сутрин, го кръстиха Ангел. Все едно, че са го донесли ангелите, но хората се подиграваха и казваха, че щъркелите са го донесли, защото бе точно на Първа пролет.
На първия пролетен ден, късно вечерта, на наклонената открита поляна преди селото кацна ято щъркели, току-що долетяло от юг. През нощта падна дъжд. Сутринта настъпи такъв студ, че щъркелите замръзнаха. Вкочаниха се и по крилата им имаше ледена корица. Цялото село се юрна да ги спасява. Събраха ги и ги натикаха в оборите на селскостопанския двор при животните. Там бе топло и уютно. Към обед щърковете се стоплиха и успокоиха. После ги пуснаха да излетят по живо по здраво. Точно в тази мразовита сутрин Керчо мина покрай църквата и намери вързопа с детето. Съгласи се да го осинови. Затова му викаха Ангел Щъркелов. В регистрите го записаха така: Ангел Керчев Цвятков – Щъркелов.
Той порасна и стана добър човек и специалист занаятчия. Задоми се и си гледаше семейството. Щерка му бе вече на 19 години и имаше невероятна дарба. Хората приемаха това нормално, защото баща й се бе появил на света необичайно и може би й бе предал своята странна съдба. За да избие комплексите си, че е подхвърлен, той я нарече Любимка. А тя, погледнеше ли човек, веднага разбираше вътрешния му свят и му даваше име. Даже и през прозореца да види минувач казваше:
-Този мъж е Нестабилен. Тази жена е Необичана. Баща ми е Изоставен…
Наричаше хората още: Съкрушен, Хитрословен, Слаболюбещ, Дългосърдещ, Недокраен, Всеочакващ и др. Жените наричаше: Нежножадна, Тихомила, Любвестръвна, Благолейна. -Това детенце е Нещастливо – казваше за преминаващото семейство с дете по улицата.
И наистина, ако някой провереше, щеше да се удиви на точността на „диагнозите“ на Любимка.
Веднъж из село се появи и учуди мнозина един доста съмнителен човек. Бил предприемач, казваха. Бизнесмен или търговец. Изкупуваше малки магаренца за храна на лъвовете от зоологическите градини и циркове. Любимка се натъжи много, но нищо не каза, само си помисли тъжно: „Неизлечимо болен“.
През нощта сънува малко плачещо магаренце, което я помоли да го върнат при майка му. После сънува хоро. Отначало играеше скелет върху гроба на магаре. После се появиха хора и се хванаха за скелета. Той се изпълни с плът и се превърна в образа на прекупвача на малки магаренца. На другия ден тя попита баща си, дали знае как да се свърже със закупчика. Откриха телефона му сред обявите на местния вестник. Обадиха му се да дойде до село за една работа. Той пристигна с нова лъскава кола. Слезе и потъна в двора на Щъркелови под лозницата. Любимка проведе долу-горе следния разговор с него:
– Господине, Вие сте много болен, нали?
Той изненадано я погледна и попита откъде знае. Баща й обясни, че имала такава дарба – да знае тайните на хората.
– Да сключим една сделка, господин прекупвач! Вие ще върнете малкото белезникаво магаренце Борко на съседите, а майка му ще Ви помогне да се отървете от болестта.
Човекът прие на шега целия разговор и си тръгна невярващ на ставащото. Всъщност бе ядосан, че си е загубил времето. След месец отново се върна в селото на Любимка и я потърси. През това време ходил на медицински прегледи в София. Сменяли му кръвта и други страшни подробности. Лекарите не му дали обнадеждаващи отговори за бъдещето, най-много до три месеца. Каза на Любимка, че вече не му останала друга надежда освен нейното предложение, колкото и наивно и несериозно да изглеждало. Имал такова вътрешно чувство. Затворел ли очи, виждал все магаренца да плачат и се страхуват. Не можел да спи, не се хранел и нямал желание за нищо. В устата му сладняло. Косите му падали. Кожата му станала бледожълта и прозрачна.
На следващия ден в село Пороище бе докарано с каравана малкото белезникаво Боре и върнато на съседите. Магарицата, майка му, рева цял ден от щастие. Прекупвачът не си поиска парите обратно. Просто си отиде.
След няколко месеца старата магарица умря. Спря да яде и пие вода и когато умираше, доста се мъчи. По същото време прекупвачът на малки магаренца се появи у Любимкини. Донесе много подаръци. Вече не бил болен. Самите доктори не могли да разберат как се е излекувал. Не се занимавал със стария бизнес. Открил стокова борса за строителни материали. Помогна на Любимка Щъркелова с постоянна стипендия да учи в Софийски университет психология. На Ангел Керчев подари почти нов „Опел Кадет“. На съседа пари да си купи нова писана каручка от Провадийско.
След тази случка в село Пороище идваха много хора да търсят съвет за лечение, но Любимка бе вече студентка и я нямаше. След като завърши, тя остана да живее в София. Омъжи се и изгуби способностите си да „вижда“ хората. Родиха й се две момчета.
Прекупвачът на магаренца Панко Калинов спонсорираше местния зоологически кът в Разград, дето е в края на парка. Помогна за построяването на приют за бездомни кучета и котки в Промишлената зона. Прати пари и за резервата за мечки в Беласица планина. Имаше няколко домашни кучета. Обичаше животните и не криеше това. Нямаше никога да забрави какво почувства, когато донесе магаренцето обратно на майка му. Сякаш водопад мина през него и го изчисти от цялата житейска мръсотия, натрупана през годините. Нямаше думи, за да обясни това, и на никого не го разказа. Нарече този съдбовен ден за себе си – Любимкинден. Бе убеден, че животните имат чувства и душа, че обичат и страдат, че са всеотдайни и верни. По време на сватбата на сина си отскочи с няколко близки до покрайнините на близкото до Разград село Пороище. Там, в края на една поляна бе заровена старата магарица от собственика си. Сватбарите не знаеха за това. Те просто се радваха на природата. Пееха песни и пийваха от бутилки. Акордеонистът засвири весело. Всички се хванаха и поиграха хоро, доволни от прищявката на бащата на младоженеца за забежката сред красотите на пороищенските покрайнини и аромата на близката гора „Османкору“. После се върнаха в ресторанта и сватбата продължи.
Вече няколко поредни години на този ден Панко Калинов събираше на курбан близки и роднини на същото място. Наричаше деня Любимкинден…
