На 25 януари 2025 г. той ще навърши 52. Има няколко авторски песни, но голяма част от песните, които изпълнява са на Димитър Гетов, Тончо Русев, Митко Щерев, Красимир Гюлмезов, Пламен Велинов и по текстове на Евтим Евтимов, Мариета Ангелова, Надежда Захариева, Зденка Тодорова, Тодор Анастасов, Живко Колев и т.н.
За музиката през 1993 година го открива Христина Белчева в предаването „Хит купон“ по БНР. Тя го запознава с именития композитор, музикант и аранжор Димитър Гетов, който го съветва да се премести в София и написва първите му песни.
Днес Сунай Чалъков е предпочитан изпълнител за различни тържества – сватби, рождени дни, балове, фирмени партита и др. Изявява се и на сцената на столичния пиано бар „The corner“. А с кого още го е срещнала музикалната му кариера през годините, той разказа в специално интервю за „Екип 7“ докато бе в Разград като гост на Българо-турския дамски бизнес форум в хотел „Cartoon“.
Сунай, какво беше детството ти и кой е най-яркият ти спомен от него?
Корените ми са от Цар Калоян. Родителите ми се запознават в Хлебарово, там през 1972 г. се женят, след което се преместват да живеят в Русе. Там на следващата година се раждам аз, а три години по-късно и брат ми Айдемир. Там е минало детството ми. Помня, че майка ми ме записа в един детски хор, но някак не ми хареса да пея с много хора. Исках да пея сам. Затова ме прехвърли в школа за музикални инструменти. Там поисках да се науча да свиря на конкретен инструмент – такъв, на който свиреше свако ми Якуб по сватбите. Нито майка ми, нито аз обаче тогава успяхме да кажем как се нарича този инструмент, ставаше дума за кларнет. Дадоха ми да се пробвам на една свирка, от която не можах да изкарам никакъв звук и се отказах. Така и така школите бяха в Културния дом, записах се на танци. Но и там не се задържах много и започнах да тренирам лека атлетика. Тогава срещнах моя съученик Зейнан, който ми каза, че тренира футбол в „Дунав“ -Русе. Няма да забравя блясъка в очите му от това щастие, който запали и мен. Помня детската си градина „Баба Тонка“, НУ „Георги Сава Раковски“, ОУ „Тома Кърджиев“ и спортното „Майор Атанас Узунов“, в което учих най-дълго – 6,7, 8, 9 и 11 клас. Десети клас съвпадна с голямата екскурзия през 89-та година и бях принуден да прекъсна и да сменя училището. Тогава се преместих в машиностроителното, но в крайна сметка се дипломирах от спортното, където прекарах и юношеството си.
Кога и как се увлече по музиката и кога песента измести футболната топка?
Леля Ремзие – една от сестрите на майка ми Алиме, е родена на 1 януари. Винаги го посрещахме у тях, за да празнуваме и Новата година, и рождения й ден. Тя живееше с една народна певица, казваше се Радка Радева. Заобичах народните песни от нея. Първата народна песен, която научих и изпях беше „Имала майка едно ми чедо“. И до ден-днешен я изпълнявам с огромно желание. Увлякох се по музиката отрано, бях може би в първи-втори клас. Голямата ми страст, като на всяко едно дете обаче беше футболът. Мечтаех да се докажа като футболист, да играя до 32-33-годишен и след това да стана певец, но не стана така. Докато играех футбол пеех. На пионерските лагери винаги участвах във вечерите на талантите и печелех почти всички награди. В казармата, вече по-осъзнат, знаех, че искам да се посветя на музиката.
Как започна професионалната ти кариера?
През лятото на 1993-та, два месеца преди да се уволня, се прибрах в Русе за няколко дни. Записах песен на касета в домашни условия и я изпратих по пощата до предаването „Хит купон“ по БНР. Отговор така и не получих. Малко след като излязох от казармата в Шумен, а хванах влака за София, беше ноември. Реших, че ще дам нова касета лично на Христина Белчева. Оказа се, че в бързината съм взел тази с инструменталите, а не с готовите записи. Наложи се бързо да намеря студио и да запиша отново двете песни на Георги Христов, които смятах, че нося. Върнах се да ги оставя в радиото и се прибрах в Русе. На другия ден, както си работех на бара в заведението на мой приятел, Белчева се обади, каза ми, че съм одобрен и иска пак да отида в София, за да запиша песента „Чудак“ на Георги Христов, но в студио на БНР. На 3 декември 1993 г. отново бях там, направихме записа, а на 15 декември за първи път гласът ми прозвуча в националния ефир. Така започна всичко. Поех по пътя на професионалното утвърждаване, започнах уроци по пеене при оперния певец и педагог от Софийска опера Нико Исаков. Записвах си ги на диктофон и по-късно ги използвах при подготовката си „Златният Орфей“.
Как се справи в онези години в София с една музикантска заплата и с кого те срещна работата?
Освен Христина Белчева и Димитър Гетов, много ми помогна тонрежисьорът Ивайло Янев от тогавашното Студио 5 на НДК. Първата си авторска песен записах на 17 март 1994 година – „Не плачете, майки“ по аранжимент на Красимир Гюлмезов. Междувременно Христина ме запозна със Стефка Берова, която ме покани да участвам в неин концерт. Последваха участия в „Бисер Киров Шоу“, „Хит минус едно“, „Лястовича песен“ и други.
През 1996 година се преместих в София, беше много трудно. Известно време Ивайло Янев ми плащаше половината наем за квартирата в „Надежда“ – 4. Това беше голяма помощ, която никога няма да забравя. Тогава Димитър Гетов ни събра няколко млади певци. Нарече компанията ни – мен, Таня Боева, Даниела Петкова от дует „Мания“, Мерал и младия композитор Николай Кидиков „Магнаурска школа“. По-късно същата година спечелих първа награда за млади изпълнителни на „Златният Орфей“. Димитър Гетов, специално за фестивала, ми написа песента „Фатална игра“, текстът беше на Зденка Тодорова. Втората песен, с която се представих беше на Ал Бано – „E la mia vita“ или „Това е моят живот“. Няколко месеца по-рано той спечели с нея Фестивала на италианската песен в Сан Ремо.
Спечелването на „Златният Орфей“ за млади певци не ми отвори никакви пътища. Чалгата заливаше страната. Музиката обаче ме срещна наистина с много и различни хора. През юли 1997 г. представих България на два международни фестивала за млади певци- „Златният елен“ в Румъния и „Славянски базар“ в Беларус. В Румъния сред участниците бе и Кристина Агилера, която тогава беше на 16 години, аз – на 24. Още не беше станала световна звезда. През 1998 г. участвах на македонския фестивал „Мелфест“. Там спечелих първо място, като предишната година тази награда беше взел Тоше Проески. Тогава за първи път чух за него, а след това той се превърна в легенда на македонската музика. През 1999 г. моят колега Паскал ме заведе в Украйна на фестивала „Владимир Ивасюк“, където спечелих второ място.
Каква е тайната на песента и музиката, според теб?
За мен музиката е всичко. През годините разбрах, че тя стои на най-преден план – за добро или за лошо. Поставил съм я дори преди себе си. Ежедневието ми е свързано с нея, чувствам се невероятно щастлив, че се докосвам до това вълшебство. Където и да съм, музиката ме отнася и ме кара да летя. За мен не е тайна, а блаженство. Музиката е една голяма батерия, която зарежда хората с енергия, емоция и страст.
По пътя към голямата сцена кои ценни съвети не забрави?
Композиторът Димитър Гетов ме насърчаваше много в началото на кариерата ми. Намираше подходящия начин, по който да ми каже какво да поправя в пеенето, за да ставам все по-добър. Беше ми дал пет долара, ей така – за кадем, и си ги пазя до ден-днешен. Повярва в мен преди 31 години, за което и досега съм му безкрайно благодарен. Той беше причината да стана солист и в Ансамбъла на армията през 2005 година. Ако не бяха той и Христина Белчева, може би щях да бъда в Русе и да се занимавам с нещо друго. Те ми дадоха шанс и аз доказах през годините, че не са сбъркали. Да, не направих мечтаната кариера, но имам обичта на много хора, с които споделям различни поводи и празници.
Друг важен човек в моя живот е собственичката на ресторант „Тюркоаз“ в София Тюркян Тюркер. През 2010 година се запознахме във Военния клуб и след това тя ми даде шанс да забавлявам нейните клиенти в продължение на две години – всяка събота, а понякога и в петък. Когато се срещнахме, бях на 37 години и се лутах. От нищо друго не разбирах, за да се захвана с нещо друго, трябваше да се преквалифицирам. Тюркян отвори пътя ми към сърцата на много хора. Много съм й признателен и благодарен.
Какво ти дава стимул и мотивация в работата?
Хората, които ме търсят и се доверяват, дават ми енергия да работя върху себе си, за да давам все повече. Всяко предстоящо събитие е вълнуващо и интересно за мен, защото винаги научавам нещо ново. Движа се по тъч линията на българския шоу бизнес, но съм доволен и благодарен на съдбата, че мога да живея с музиката и от нея.
С каква нагласа излизаш пред публиката, какво искаш да й дадеш и вземеш от нея?
Много обичам да пея и успявам тази обич да я предам на хората. Нагласата ми е да съм откровен с тях. Както и да се чувствам физически или емоционално, винаги пея на живо, не на запис като доста мои колеги. Не изпитвам сценична треска, напрегнато ми е само когато не си знам добре текста. Обичам хората да са близо до мен, както е в заведенията. Когато съм бил на концерти в НДК или в зала „Армеец“ бяха далеч и не ми беше комфортно. На публиката искам да дам душа чрез изпълненията си. Нищо не искам да й вземам, но тя от само себе си ми дава сила и любов. Кара ме да се чувствам обичан и си казвам: Имало е смисъл да стискаш зъби до 37-годишен и да не се откажеш от музикалния си път.
Кой е Сунай в ежедневието, по-различен ли е от човека на сцената?
Сцената е едно, а животът е друго, нищо че музиката ги свързва. Извън сцената съм друг човек, по-затворен. Обичам тишината, спокойствието, природата. От време на време правя йога и разходки. Избягвам шумните компании. С дъщеря ми Белиз обичаме дългите разговори по различни теми. Тя също много пее. В живота съм различен, но и там музиката ме насочва – какъв костюм да си купя, каква тонколона, какъв микрофон. Иначе имам и едно много странно хоби, харесвам пластмасовите кутии. Не знам как се появи и настани в живота ми.
С какво захранваш позитивизма, който струи от теб по време на участия?
Той идва от любовта ми към музиката. Искам да накарам хората да се развълнуват, да се усмихнат, да настръхнат, да се просълзят. Всеки човек иска неговото тържество да е най-хубавото, това ме кара да се раздавам. Най-много се радвам, когато спечеля сърцата на хора, които преди купона не са ми вярвали. Всъщност обичам да ме подценяват, защото след моите изпълнения отношението е коренно различно.
Какво предстои, какво искаш да ти се случи в професионален план?
Бъдещи проекти нямам. С времето съм станал по-спокоен и мъдър – когато нямам очаквания, няма как да имам и разочарования. Разширявам репертоара си, вървя напред с малки крачки. Не забравям откъде съм тръгнал и съм благодарен. Обичам живота и съм щастлив, че минавам през него с песен. Иска ми се да запазя по-дълго време гласа си в добра форма, за не се чувствам нещастен.
Как изглежда един твой ден, когато не си на сцената?
Да речем, че съм си легнал в 4.00 часа след участие, спя до 10.00 ч. , малко се излежавам. Ставам, изпивам литър топла вода, на 2-3 пъти, в рамките на 10 минути. В японската рецепта е 640 мл вода на гладно, но аз се престаравам. Понякога с една тояжка правя упражнения за раменете, друг път половин час йога. Закусвам към обяд. Върша си разни музикални неща на лаптопа, после задачите из града. Ако обаче вечерта пак ще имам участие, денем си почивам вкъщи. Гласът изисква режим и един певец е длъжен да го пази, ако иска да е успешен.
Иначе като си наумя нещо, го правя. Решавам например да се разходя точно сега и тръгвам. Да, навън вали силен дъжд, но аз съм решил и няма значение. Искам сега и толкоз. Не умея да си организирам времето, когато съм извън музиката, но обичам да си стоя вкъщи. От малък съм си домошар.
Има ли стил от музиката, с който не би направил компромис и не би експериментирал?
Всяка музика си има своите фенове и всеки има право да слуша това, което му харесва. Аз обичам много стилове, но сякаш най-много харесвам операта. В нея всичко е истинско и е плод на много труд и лишения. Велико изкуство. Навремето оперният певец Нико Исаков много искаше да стана негов ученик и да запиша класическо пеене. Това беше страхотно предложение, но щях да пея само опера. А аз искам да пея много неща – и български, и турски, и италиански, и да са песни. Така че не съжалявам, че не се отдадох на оперната музика, въпреки че много я обичам и ценя. Не бих направил компромис с така наречената музика поп-фолк. Просто тя не е за мен.
Наближават едни от най-хубавите празници в годината, какво ще пожелаеш на читателите на „Екип 7“ и твоите почитатели от Лудогорието?
На всички читатели на „Екип 7“ и на моите почитатели тук желая спокойствие и късмет, защото когато ги имаме ще бъдем здрави, а когато сме здрави ще имаме повече и повече коледно-новогодишни празници в нашия живот. Благодаря и на теб, Надие, за това второ интервю след толкова много години.
Нади КАРАГЬОЗОВА
Снимки: личен архив Сунай ЧАЛЪКОВ
