Марин Николов – непобеденият шампион на българското колоездене

През тази есен се навършват 80 години от трагичната гибел на големия български колоездач Марин Николов Хаджижеков (1901-1944).

В негово лице спортното движение у нас дава най-свидната жертва по време на ужасяващите вартоломееви дни и нощи непосредствено след военно-комунистическия преврат на 09.09.1944 г.

Тогавашният Български колоездачен съюз изгубва най-добрия си състезател от 1927 до 1937 г. През този период той е несменяем постоянен знаменосец на Съюза, т.е. първенец на писта и шосе, въобще комплексен (универсален) колоездач №1.

Но кой е Марин Николов?

Родното му място е село Арнаут, което през 1932 г. приема името Пороище.

Ражда се като деветото, предпоследно, дете в многодетното семейство (десет деца) на Никола Хаджижеков Върбанов и Екатерина Хаджииванова Недялкова.

Внук е на двамата селски хаджии – Жеко и Иван.

Кръстен е на Светата Великомъченица Марина, която местното население възприема като духовна и небесна покровителка на селището.

Под влияние на неговия по-голям брат Стефан през 1921 г. кандидатства за доброволец в армията, която тогава е била наемна, а не наборна. Одобрен е и зачислен в състава на 19-ти пехотен Шуменски полк в Разград.

На следващата година е изпратен в новооткриващата се армейска шофьорска школа в град Русе, което ще се окаже фатално за него, но след 20 години. Като войник се научава да кара и велосипед, което ще му отреди достойно място в алеята на спортната слава. След завършване на шофьорската школа е разпределен да служи в пограничните войски на сухоземната българо-румънска граница.

През 1925 г. под давление на по-голямата си сестра Стояна, която е омъжена във Варна, Марин се заселва в черноморската ни столица. Намира си работа като пощаджия-разносвач към Телеграфо-пощенската станция. Зачислен му е служебен велосипед. Така неусетно по пощенските маршрути се развива скритият му спортен талант.

Младия пороищенски делиорманец, абсолютно неизвестен в спорта, започва като на шега да побеждава изпечените и самонадеяни дотогава варненски асове на педалите.

През 1927 г. става член на Варненското колоездачно дружество и като негов представител до 1937 г. участва в различни състезания на регионално, национално и международно ниво.

Победите му са респектиращи за неговите съперници на пистовите виражи или по шосейните етапни трасета, включващи баири, завои и коти.

Ще ги цитирам по статистиката на неговия спортен изследовател – Иван Нанков.

До 1931 г. участва в около 100 състезания, първи е в 70 от тях, а в другите е втори или трети.

Многократен държавен шампион на шосе и писта от 1927 г. До 1932 г.

Балкански шампион на писта 1931 г.

Победител в първия многоетапен пробег „София-Варна“ и в международната обиколка на Кралство Румъния през 1934 г.

Победител във Втората обиколка на Царство България през 1935 г. /в първата победител е друг разградчанин – Георги Абаджиев/.

Капитан и лидер на националния ни шосеен отбор по време на Олимпиада в Берлин през 1936 г.

Капитан на националния ни тим, спечелил Първия международен пробег „Белград – София“ през 1937 г.

След приключване на състезателната си дейност през 1938 г., постъпва на работа в Полицейското комендантство – Варна. Била му е предоставена служебна лека кола, с която често пътувал в командировки до Балчик, Добрич, Каварна, Провадия и Шумен.

Многократно е награждаван, но явно това не допада на новата ОФ власт след 09.09.1944 г.

Само за един ден Марин разбира, че комунистите ще командват и управляват безконтролно и безнаказано. На 10 септември вечерта се среща със сестра си Стояна и споделя, че е решил да бяга със свои познати от полицията и жандармерията.

След това се обажда на двамата си най-добри приятели, единият от които го предава в ръцете на милицията…

Така измежду хилядите избити без съд и присъда през първите седмици на „диктатурата на пролетариата“ се нарежда и Марин Николов – спортната гордост и слава на лудогорското село Пороище.

За да му се оформи и узакони смъртният акт, той е „осъден на смърт“ от варненския състав към т.нар. Народен съд с още 12 души чак през пролетта на 1945 г.

А сега, нека уважаемите читатели обърнат внимание на следните труднообясними обстоятелства на базата на причудливата и цинична комунистическа правно-юридическа фантасмагория.

1. Най-напред, много преди пришитата му присъда, е ликвидиран.

Неговите племенници, двамата братя Йордан и Васил Стефанови Николови-Хаджижекови, имаха съмнения, че техният чичо е прехвърлен в Съветския съюз за „дообработване“ заради наблюденията на съветската легация във Варна, парашутистите и подводничарите .

2. Освен това е прибавен като „липсващ и неявил се на провежданите съдебни заседания“.

3. След това е осъден на смърт, но като „отсъстващ, тъй като е „изчезнал“ в неизвестност“.

След 1989 г. посочените по-горе двама братя тръгват да дирят как е приключил земният път на чичо им Марин. В Държавния архив и в Регионалния исторически музей във Варна не откриват заведено архивно дело с неговите разпити преди да изчезне. Липсата на протоколи от разпити ги навежда на мисълта, че те са изнесени от НКВД заедно с него в Съветска Русия.

При моите дългогодишни издирвания, разговори и срещи се очертават шест причинно-следствени версии за неговото погубване, поради които не е изправен, т.е. не достига до подсъдимата банка, за да отговаря пред „Народния съд”.

1. Проследяване на членовете на съветската легация във Варна при техните срещи с българи които са били в услуга на тяхното разузнаване.

2. Участие в разгрома на парашутните и подводничарските групи, изпращани от СССР, в края на лятото и есента на 1941 г., а за последно през пролетта на 1942 г.

3. Вземане на участие в акции при преследването на партизанските формирования по Северното черноморско крайбрежие и в Източна Стара планина.

4. Предотвратяване и разкриване на саботажни действия организирани от т.н. „бойни групи“.

5. Спортна завист, злоба и омраза от страна на някой новоизлюпен червен властник.

6. От криминален характер със съмнения за голямо богатство (имане) или наследство въз основа на двойното му хаджийско потекло.

Възможна и твърде правдоподобна е още една версия, която бе изнесена неотдавна в публикация в „Екип 7“. Като шофьор на своите полицейски началници най-вероятно Марин Николов е бил свидетел на техни срещи с агенти от средите на комунистите. Такъв свидетел не е бил нужен на бившите агенти, превърнали се за една нощ в управленци и затова бързо са го ликвидирали.

През 2015 г. спортният журналист, изследовател и статистик Иван Нанков след 71 години на забвение и табу разкри каква е историческата истина за Марин Николов.

Периодично се пуснаха няколко материала в различни печатни издания и дотук. Никакъв обществен отглас.

А колко малко може да се направи за неговото увековечаване! Ето няколко предложения:

Комисията за младежта, спорта и туризма към Общинския съвет- Разград не реагира години наред, а това е нейно задължение – да следи и популяризира спортно-туристическите успехи на нашите състезатели в миналото и днес.

Спортният колоездачен клуб „Спринт“ също не взема отношение. Пълно мълчание от негова страна, а това не е редно – все пак става дума за много голям наш колоездач.

Не може ли двете институции да излязат с предложение да се именуват две улици в Разград и Пороище на този велик и заслужил спортист?

Може например при предстоящия ремонт на колодрума да се изработи и постави на подходящо място барелеф с образите на тримата най-големи лудогорски колоездачи – Георги Абаджиев, Марин Николов, Стоян Георгиев.

Макар и със закъснение Комисията за спорта и СКК „Спринт“ да излязът със съвместно предложение за удостояване със званието „Почетен гражданин на Разград“ на Георги Киров Абаджиев, а догодина за такива да бъдат обявени Марин Николов и Стоян Георгиев във връзка с юбилейните годишнини от техните победи през 1935 г. и 1955 г.

Кметството на с. Пороище да издейства поставянето на възпоменателна паметна плоча пред родния двор на Марин Николов, по случай 90 години от неговата победа във Втората колоездачна обиколка през 1935 г.

Народното читалище „Просвета 1919 г.“ в с. Пороище да изготви постоянен музеен кът със снимков и текстов материал за своя именит съселянин, прославил родното си място.

Христо Василев – Антимовски