На 6-ти октомври тази година се навършват 1010 години от драматичната кончина на българския цар Самуил.
Още след смъртта на цар Петър († 30 януари 969 г.) главна роля в Българското царство започват да играят четирима братя, синове на велемощния български комит Никола, а именно комитопулите Самуил, Аарон, Давид и Мойсей. Техните старозаветни имена са косвено свидетелство за (пра)българския им произход. Майка им Рипсимия, носела името на раннохристиянска мъченица от ІІІ в. в Армения. Още през 70-те години на Х в. комитопулите разгърнали борба на широк фронт срещу Византия, за да защитят и запазят българската държавна независимост. Тогава дали и първите жертви – Давид бил убит между Костур и Преспа от скитащите тесалийски власи, които със стадата си прониквали в българските планини; Мойсей пък загинал при обсадата на Сяр.
За да спре българското настъпление, през лятото на 986 г. византийският император Василий ІІ (976–1025) решил да нападне едно от средищата на Българското царство – Сердика. След безплодната обсада и като разбрал, че на помощ на обсадения град потеглил Самуил, императорът заповядал отстъпление към Цариград. Войската на комитопулите причакала ромеите в Българската клисура (дн. Траянови врата) и на 17 август им нанесла разгромно поражение. В български плен попаднала и шатрата на Василий ІІ, в която имало много злато. Византийският историк Лъв Дякон, който сам участвал в похода, разказва: „На другия ден войската преминаваше през една гориста и пълна с пропасти долина. Едва я беше преминала, достигна до стръмни и трудно проходими места, където мизите [т.е българите] нападнаха ромеите и като унищожиха много голям брой войници, взеха царската шатра със съкровището и разграбиха целия обоз на войската. Оцелялата войска едва се измъкна от преследването на мизите в непроходимите планини и като загуби почти цялата си конница и обоза, който караше със себе си, се върна в ромейските предели“. Василий ІІ едва се спасил, благодарение на защитилата го арменска кохорта.
Повече от 30 години в България споменът за разгрома на византийците бил жив. С присъщата за ранносредновековните български надписи лаконичност, в летописно-строителния надпис от крепостта Битоля (1016 г.), е отбелязано кратко, но важно сведение за битката: „…Аарон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато…“. Това, потвърждава, че в битката срещу ромеите рамо до рамо се сражавали двамата братя комитопули – Аарон и Самуил. Десет месеца по-късно (14 юни 987 г.) по подозрение за сътрудничество с императора, по заповед на Самуил, Аарон бил убит заедно с цялото си семейство. На бойното поле бил и българският цар Роман-Симеон (978–997). Единението между царя и комитопулите в борбата за българската независимост било очевидно. Българската победа имала една много важна последица. Благодарение на нея през следващите няколко години Самуил успял да освободи старите столици Плиска и Велики Преслав и североизточните български земи в цяла днешна Добруджа и Лудогорието (включително българските крепости в Разградско), които останали под българска власт чак до 1000 г.
След смъртта на цар Роман-Симеон комитопулът Самуил бил провъзгласен за български цар (997–1014). Самуилова България следвала държавно-политическите традиции на ранносредновековната българска държава. Нова столица на държавата станала крепостта Охрид. Тук се преместил и патриархът на Българската църква. Запазили се старите (пра)български служби кавхан и ичиргу боила. И макар центърът на държавата да се преместил в югозападните български земи, цар Самуил властвал в централната част на Балканския полуостров и отвъд него, на север от р. Дунав. Българската войска (тя наброявала около 15 хил. души) кръстосвала с победоносните си походи Тракия и Македония, Тесалия и Елада, Албания и Адриатика. През 996 г. Самуил предприел поход на юг и през Коринтския провлак достигнал до Пелопонес. Малко след това той завладял и някои адриатически крепости. Подчинил му се дуклянския княз Йоан Владимир, когото по-късно Самуил оженил за своята щерка Теодора-Косара, направил го васал и му върнал земите. По любов се оженила и другата Самуилова дъщеря Мирослава. На нейния съпруг, арменеца Ашот Таронит, българският цар поверил управлението на адриатическата крепост Драч (дн. Дуръс в Албания).
Решителният сблъсък между цар Самуил и Василий ІІ станал през лятото на 1014 г. в долината на р. Струмешница между планините Беласица и Огражден. Тук били изкопани ровове, а зад тях издигнати валове, укрепени с дървени прегради. Над 3 километра дълги каменни зидове между Беласица планина и укреплението Ключ довършвали отбранителната линия на българите. На север от Ключ дълбоката р. Струмешница била естествена преграда срещу византийската армия, а крепостният вал продължавал до Огражден. Самото укрепление Ключ било изградено от два рова и три вала, разположени концентрично по стръмните му склонове. В най-високата част била изградена наблюдателна кула, висока около 12 метра, от която добре се виждала цялата долина. Основната част от българската войска, начело с цар Самуил и неговия син Гаврил-Роман-Радомир, се намирала в крепостта Струмица, в западната част на долината. За да отвлече вниманието на ромеите, българският владетел изпратил своя военачалник Несторица с многочислен отряд срещу Солун. В планините край долината Самуил разположил стражи, които да бдят за неочаквано нападение в гръб. Стратегическият план на българския цар предвиждал да изчака византийското нападение и с внезапен излаз да обгради като „в чувал“ армията на Василий ІІ.
През лятото на 1014 г. император Василий ІІ потеглил срещу България и стигнал укрепената защитна линия между Беласица и Огражден. В продължение на много дни ромеите атакували безрезултатно българските прегради. От високите стени българите обсипвали византийците със стрели. Планът на Самуил сработил. Междувременно отрядът на Несторица бил разгромен, а пленените българи били доведени от Теофилакт Вотаниат при Ключ. След безуспешните фронтални атаки, императорът решил да изпрати два отряда от по неколкостотин души през планината Беласица, които да заобиколят българските укрепления. Това били конни подразделения, които водели конете си, придвижвайки се пеша. С помощта на влашки пастири, които ги превели по тайни пътеки в непристъпната планина, за три дни те изминали близо 25 километра и се оказали в тила на българите. Тяхното движение, осъществено главно през нощта, не било забелязано от българската стража. На 29 юли 1014 г., на разсъмване първият византийски отряд с викове и шум от бойни тръби, внезапно нападнал изненаданите българи. В българския лагер настъпила паника. Всички се отдали на бягство. Армията на Василий ІІ прехвърлила преградата между Беласица и Огражден и се насочила към българската твърдина Мацукион. Анонимен византийски автор допълва за случилото се на следващия ден, 30 юли: „И скрилият се от другата страна стратег ги нападнал по същия начин. Българите били заварени невъоръжени и неразсънени и се впуснали да бягат. Настъпил сред тях смут и тревога и твърде голям страх. Те не знаели накъде да тръгнат, падали в реките, давели се и се избивали един друг. А ромеите безпощадно ги избивали, а в реките вместо вода потекла кръв“.
Това поражение било по-тежко от предишното. Гаврил-Роман-Радомир спасил баща си цар Самуил, като го взел на коня си и го отвел в Прилеп. Опитите да се организира отстъпление на българската войска се превърнали в безредно бягство и по-голямата част от нея попаднала в плен на ромеите.
След победите си над българите императорът отправил поглед към Струмица. Тази непревзимаема българска твърдина била ключът към вътрешността на България, към Битоля и Охрид. Василий ІІ възложил на солунския дук Теофилакт Вотаниат да премине височините край Струмица, да опожари преградите по пътищата към тях и да отвори удобен път към Солун през Вардарската долина, в случай на военен неуспех. Българите го пуснали да мине безпрепятствено на юг и му подготвили капан. На връщане Теофилакт попаднал на българските засади, чакащи в теснината Той и хората му били обсипани отвред с камъни и стрели, а Гаврил-Роман-Радомир сам с копието си изтърбушил византийския военачалник.
Така победата на Василий ІІ се обърнала в поражение. Той нито можел да предприеме обсада на Струмица, нито можел да се измъкне към Солун. Загинал и неговият фаворит. В ръцете му обаче се намирали огромен брой пленени българи. За да ги сломи и за да прекърши тяхната съпротива, императорът заповядал да се извърши нечувано в историята злодейство. Пленените 15 хиляди български воини били ослепени, като на всеки 100 души бил оставян по един едноок, който да води останалите. За да унижи докрай своя противник, Василий ІІ продължил издевателството. Той заповядал ослепените пленници да бъдат изпратени при своя вожд – българския цар Самуил. Сто и петдесет души, останали с по едно око, повели оцелелите, чиито лица вместо очи били белязани с окървавени черни дупки.
При вида на своите осакатени воини цар Самуил не издържал на този мъчителна гледка, притъмняло му и той паднал в несвяст. Неговите близки с благоухания го съвзели за малко. Той поискал да пие студена вода и като пил, отново припаднал.
Българският цар предал Богу дух на 6 октомври 1014 г. Такъв бил краят на великия български военачалник и цар. Човекът, който средновековните хронисти определят като „непобедим по сила и ненадминат по храброст“ намерил последен покой в построената от него базилика „Св. Ахил“ на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро.
Вечна памет на цар Самуил и неговите храбри воини дали живота си за България!
Проф. д-р Георги Н. НИКОЛОВ, СУ „Св. Климент Охридски“
Д-р Ивета КОСЕВА
защо България реши да „помни“ цар Самуил сега…къде беше България досега? защо българския патриотизъм реши че някои периоди от българската история не са „изгодни“ и реши избърши праха и да „излъска“ други периоди?