В броя си от 14 август 2024 година „Екип 7“ публикува предложената от мен статия „Първият разградски вестник след 9-ти септември 1944 г. – любопитна хроника за отминалото време“, в която ставаше дума за вестник „Разградски народен глас“. Заглавието на предложения текст бе редакционно и трябва да отбележа, че то съдържа една малка неточност. По същество можем да приемем, че „Разградски народен глас“ наистина е първото издание след 1944 година, носещо белезите на същински вестник от днешна гледна точка. Чисто формално обаче трябва да приемем, че първият вестник, издаден след 9-ти септември в Разград, е „Народен глас“. Да, това издание е по-скоро един агитационен лист, а не истински вестник, както са приели редакторите на „Екип 7“, но за историята така или иначе е първият. Ето защо след това уточнение днес предлагам някои подробности за тази разградска газета, част от историята на нашия град.
Листът „Народен глас“ е наречен „орган на околийския комитет на ОФ“ в Разград. Още в първия брой обещава да излиза седмично, но това не се спазва според посочената по-долу датировка. Излезлите броеве са само четири, като първи и втори брой се печатат един път месечно, а втори и трети брой са два пъти месечно. Поредицата е следната: 1-ви брой е на 7 ноември, 2-ри брой на 6 декември, 3-и брой е на 16 декември, 4-ти брой е на 4 януари 1945 г. Печата се в печатницата на Хр. Калев и Ц. Ал. Иванчев.
Пояснението за младите читатели е, че Отечественият фронт (съкратено ОФ, произнасяно о-фе) е политическа организация в България, съществувала от 1942 до 1990 година. Основан в съответствие с политиката на Коминтерна за създаване на народни фронтове, през цялото си съществуване той остава под контрола на Българската комунистическа партия (БКП). От самото му създаване комунистите са мнозинство в ръководството му и подбират останалите участници в организацията. Непосредствено след Деветосептемврийския преврат от 1944 година ОФ играе важна роля като фасадно прикритие на завземането на властта от БКП. По това време ръководството на ОФ отхвърля определянето му като коалиция на партии, разглеждайки го като „народно движение“, доминирано от БКП.
В уводната статия се казва, че Околийският комитет на ОФ в града решава да издава „Народен глас“ – независим информационен седмичник. Задачата на „Народен глас“ е главно да информира напълно правилно и обективно своите читатели и да стане изразител на политическия, културния и стопанския живот в околията. „Народен глас“ ще бъде винаги там, където е народът, но той очаква и вярва, че и народът ще бъде винаги при него, защото само тъй той ще бъде истински „Народен глас“. Естествено, че това в 4 броя не може да се случи, а и как да информираш правилно и обективно, след като се служи на организация, доминирана от БКП?
Актуалната информация за града в началото е насочена за участието на 19-ти пехотен полк във Втората световна война, за новия набор в него, за стопанските престъпници, за помощната акция в полза на фронта и победата.
Публикуван е отделно списък на финансовите средства, дарени от организации и граждани като помощ за фронта. На първо място от институциите е читалище „Развитие“ със 150000 лв., Помощният комитет на ОФ при гара Самуил със 169503 лв. И Популярна банка – Разград със 100000 лв. От частните дарения на първо място са Бр. Х. Василеви от гара Самуил със 100000 лв. Следват Добри Златев и Сие с 50000 лв., Колю Маринов с 50000 лв., Георги Рашков и Фердинанд Торчанов с по 30000 лв.
Дали наистина са били доброволни са били тези помощи, или са събрани със заплаха – това е отделен, но съвсем логичен въпрос, след като в кратката статия „За стопанските престъпници“ /бр.2/ по-заможните и видни разградчани са обявени за „престъпници“, „спекуланти“, „разбойници“, „разбойническа банда“ и „изедници“ и се призовава да се конфискуват техните движими и недвижими имоти.
Дава се отчет и за двумесечната легална работа на Работническия младежки съюз в Разград, описват се някои искания на браншовите организации в града: от маслобойните, от порцелановите фабрики, от ресторантите, от хлебарите, от тъкачките. В последния брой са представени очакванията за Новата 1945 г., а целият такъв е посветен на героичните бойци от Преславската дивизия, в която е и 19-ти пехотен полк.
Настоява се за сурови наказания от бъдещия „народен съд“. Особено активен по страниците на листа е Демир Борачев, който по решение на ЦК на БКП участва в първия период на Отечествената война (1944-1945 г.) като помощник-командир (политкомисар) на IV Преславска пехотна дивизия. Не липсват и обичайните хвалби за Сталин: „най-мъдрият, гениалният и най-неуморимият вожд и борец за братството между народите, великият маршал Сталин“ , както и „великата, непобедимата и всепобеждаваща сталинска червена армия“. Разбира се, от подобно издание няма как да очакваме например обективна информация за нещо, което се е случвало точно в тези месеци и силно е притеснявало и възмущавало населението – мародерството и ограбването от страна на „сталинската червена армия“ на добитък, инвентар, храни, инвентар, всякакви вещи, та даже и алкохол от хора и организации в Разградско. Точно в това време такава информация е била немислима, а и не е била такава целта на вестници като „Народен глас“. Официалните данни и документи за това обаче бяха грижливо пазени десетилетия наред в архивите и едва преди месец бяха официално обнародвани, след което стана ясно, че има десетки такива случай в района, най-вече в Кубратско и Заветско /б.р. – на тази тема ще посветим следващи публикации/.
Едно от основните съобщения в 4-ти брой е за митинга на ОФ в Разград на 3 декември 1944 г, на който оратори са д-р Георги Атанасов Хаджигецов – български политик от БРСДП, роден в с. Осенец; д-р С. Мисирков от „Звено“; адвокат Т. Драганов от БЗНС, Йордан Чобанов от БРП (к). Митингът решава, че е нужно сурово и безпощадно наказание за виновниците за третата национална катастрофа, солидарност с правителството на ОФ, довеждане на войната до победоносен край, издигане високо знамето за единство на ОФ.
Още в тези 4 броя се вижда сухият схоластичен език на комунистическа идеология, защото освен политически ред, комунизмът беше и това – един цял език, налаган целенасочено върху българите след преврата от 9 септември 1944 г. Георги Гочев в своята статия „Какъв беше езикът на комунистическия рай“ припомня фразата на Ленин: „Който владее вестниците и печатниците, той владее действителността“.
Логиката в новите вестници е най-обикновен механизъм за трансформиране на действителността в набор от стандартни фрази и клишета. Агитаторът трябва да действа като своеобразна машина за превод, способна да преведе и най-сложния сюжет до няколко драматургични схеми, най-често използваната от които е тази: някой („народът“, „народната власт“, „нашите мъдри ръководители“) се опитва да направи нещо добро („да спечели класовата битка“, „да подобри положението на народа“, „да отвоюва победата“), на което друг („буржоазните остатъци“, „реакционерите“, „империалистическият Запад“) пречи.
Така е и в „Народен глас“. На първа страница в първия брой се мъдри стихотворението „Партизанинът“. Става дума за квазипоезия, или по-точно за агитация под стихотворна форма, доколкото му позволяват възможностите на агитатора, както виждаме от пламенните строфи на автора, подписал се като „Пламен“:
Напада ни често полиция бясна
и тътне гората от битки свирепи:
но вярвай, и в боя, след огън и пепел –
победата грее по-близко и ясно.
Ний скоро ще влезем с победни байраци
при селските хижи и градски площади:
безименни, млади калени юнаци
в борбата за слънце, за волност и радост.
Преобладаващите заглавия в първия и и следващите броеве са: „Октомврийската революция“, „Отечествения фронт“, „Жив в ръцете на врага“, „И жената за работа в ОФ“, „Народна грижа-съзнателна дисциплина“, „Героизмът на стопанския фронт“ и пр. И тук агитаторът трябва да спори и да изобличава, включително и когато никой няма намерение да му противоречи. Това качество на речта се нарича в реториката антиципация: да обориш предварително евентуалните си опоненти. Тъкмо това трябва да прави добрият агитатор – да е нащрек за възражения и да поддържа в говоренето си едно постоянно усещане, че някъде в публиката се спотайва враг. Така да се каже, външната ситуация, в която някой дебне, за да „саботира народната власт“ (още: „да направи диверсия“, „да ни отклони от начертания път“), трябва да се разиграе пред слушателите като ситуация, в която някой дебне, за да попречи на говорещия. В речта на агитатора врагът никога не е глупав; напротив – той е „хитър“ и „лукав“. Съответно, народът е винаги „изстрадал“ и „добър“, но „наивен“, а комунистът, който помага на народа – „осъзнат“, „буден“, „на пост“.
„Народен глас“ обаче няма възможност да разгърне цялата риторика на новата власт. Скромните четири броя не му дават тази перспектива – явно поради липса на средства и хартия.
Нещата веднага след „Народен глас“ са разгърнати в русенския „Дунавски отечествен фронт“, който в качеството си на областен вестник поглъща и преработва в мелачката на думите и лозунгите световните, държавните и местните околийски новини като средство за изразяване – защото чрез лозунгите се създава усещането, че всички („целокупният народ“) са отговорни за промяната в действителността, особено по места. В същото време именно лозунгът се оказва най-ефикасното средство за заличаване на нуждата от лична отговорност – първо от езика, а после и от живота. Защото когато всички сме призовавани да извършим неща, които нито можем, нито сме допуснати да извършим, и когато навсякъде ни се казва, че господари на действителността сме всички „ние“, но решенията се взимат от една малка и несменяема група – тогава самата действителност, особено малко по-далечната от битовото ни съществуване, става ничия (Г. Гочев).
За Разград бутафорният патос, революционната сладникавост и очакването за новия радостен свят се оставя за новопоявилия се „Разградски народен глас“, който също заспива в ложето на щампите, за да достигне върха на този приповдигнат, превъзпитателен, нравствен, добър и щастлив език, в последващите „Лудогорска правда“ и „Ново Лудогорие“.
Новопоявилият се разградски областен вестник „Възход“ от 1988 г. се опитва безкритично да продължи тази тенденция, но скоро се усеща и след промените става по-различен, по-адекватен и даже си позволява да снима опашките пред магазините в Разград.
След него идват вестниците „Гледища“ и „Екип 7“, но това е друг предмет и период на обсъждане за анализ в разградския периодичен печат.
Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ
Бележка на редакцията:
Авторът подарява четирите броя на „Народен глас“ /като фототипно издание/ на Регионална библиотека „Проф. Боян Пенев“.
Вестниците „Ново Лудогорие“ и „Възход“ не бяха с такава примитивна агитация, каквато авторът описва за „Народен глас“ и „Разградски народен глас“, които са от първите години на социализма. Подобна имаше и в техния наследник „Лудогорска правда“. Вече техните продължители „Ново Лудогорие“ и „Възход“ се списваха от по-млади, образовани журналисти и за променена във времето по-интелигентна и вече не наивна аудитория. „Лудогорска правда“ се преименува в „Ново Лудогорие“ през 1971 год. и се печата под това име до 1987 година. Съвсем определено „Ново Лудогорие“ и „Възход“ бяха доста интересни за четене и информираха читателите за различните събития в тогавашния окръг, а имаха и страници за развлечения с анекдоти, фейлетони, кръстословици и периодично печатаха страница в областта на културата. Също трябва да се отбележи, че се печатаха в по-голям формат.