Уважаеми читатели, през лятото на 1991 г. видях за първи път, може би най старата родова хроника в нашата община, а защо не и в областта.
След многогодишни настоявания от моя страна, едва през месец август 2024 г. тя ми беше предоставена за ползване.
Тъй като хрониката е обемна, с графични наследствени разклонения и фотоснимки от края на XIX век до 70-те години на XX век, в настоящия материал ще се спра на наследниците на Никола Хаджижеков Върбанов (1841 г. – 1917 г.) и Екатерина Хаджииванова Недялкова (1856 г. – 1911 г.).
Хаджи Жеко Върбанов е роден през 1794 г. в гр. Котел, а умира през 1900 г. в тогавашното село Арнаут (днес с. Пороище). През своя дълголетен 106-годишен живот, той има два брака и девет наследници.
Никола Хаджижеков Върбанов е четвъртото дете от първия брак на Хаджията. Семейството му има десет деца.
Трайна диря в историята на България, Украйна, на общината и селото ни, оставят Жеко, Иван, Стефан, Христо и Марин.
Тази е основната причина да се спра накратко на това разклонение от Хаджижековия род.
Жеко Николов Хаджижеков (1883 г. – 1963 г.) е общински кмет на с. Пороище от 1923 г. до 1931 г. Тогава селото ни е било с административен статут на община.
Иван Николов Хаджижеков (1885 г. – 1978 г.) е сложен на името на Хаджи Иван – баща на майка му, т.е. два пъти е хаджия. Интригуваща е житейската му съдба.
Той е първият пороищенец, а може да е и първият делиорманец, който стъпва в Япония – страната на изгряващото слънце, на микадо, на самураите, на шогуните и гейшите. Все още не е настъпила ерата на камикадзетата.
През лятото на 1914 г. в Ню Йорк вижда статуята на свободата. Така започва емигрантската му одисея в САЩ. Чрез Агенцията за разпределениe на новопристигащите заселници, завършва курсовeте по топлотехника за огняри и машинисти на парни двигатели и турбини. Започва да работи като механик-техник в параходите на една Транстихоокеанска компания, пътуваща между Лос Анжелис – Сан Франсиско – Япония. През 1922 г. слиза на пристанището във Владивосток. Като левичар-социалист доброволно се озовава в Съветска Русия, за да строи комунизма… . Установява се в украинското Запорожие, където завършва специалността „Машинно инженерство”. Като съветски гражданин и член на КПСС, придобива новото си име Иван Николаев Хаджиевич. От 1956 г. заживява за постоянно в гр. Запорожие. Бил е канен лично от тогавашния съветски ръководител Никита Сергеевич Хрушчов да приеме поста зам.-министър на индустрията (промишлеността) на УССР (Украинската съветска социалистическа република). Отказвал е, като се е мотивирал с напредналата си възраст и нездравословното състояние на съпругата му, украинката Наташа Яковлена. Пенсионира се като първи заместник-генерален директор на Ростсельмаш – най-големият завод в тогавашния Съветски съюз за комбайни и трактори. След 51-годишна емиграция през лятото на 1965 г., посещава родното Пороище, а на следващата година посреща в СССР племенницата си Радка Атанасова Николова – Хаджижекова.
Стефан Николов Хаджижеков (1888 г. – 1966 г.) е знаменосец от 1910 г. на 19 пехотен Шуменски полк. Като такъв е раняван в Балканската война през 1912 г. и в Първата световна война през 1916 г. при щурма на Тутраканската крепост за освобождението на Добруджа. Един от спасителите на полковото знаме неговото завръщане в страната ни след като полкът остава в плен на Македонския (Южния) фронт през есента на 1918 г. Кавалер на много медали, ордени и кръстове за храброст. Името му е цитирано в различни военни издания преди и след 09.09.1944 г.
Христо Николов Хаджижеков (1894 г. – 1932 г.) е бил личен хубавец. Момите в селото ни години наред са въздишали по него. Висок, снажен, с хармонично телосложение е определен да служи 3 години в царската гвардия. Цар Борис III го харесва и след уволнението го прави столичен полицейски служител. За съжаление, през 1932 г. при престрелка с нелегален комунистически функционер, изпратен от Коминтерна в Москва, е тежко ранен и след 2-3 дена умира. Погребан е в Централните софийски гробища в парцела, определен за загиналите полицейски служители.
Марин Николов Хаджижеков (1901 г. – 1944 г.) е най-известният Хаджижеков внук. Той оставя светла диря в историята на колоездачния спорт в България, Румъния Германия и Югославия. През 1934 г. печели Първата международна колоездачна обиколка на Кралство Румъния. През 1935 г. е победител във втората колоездачна обиколка на Царство България. През 1936 г. е капитан на нашия шосеен отбор в Десетата олимпиада в Германия. В Берлин на околовръстния аутобан (магистрала) на 100 км състезателно трасе той извежда нашия тим в първата десетка. От стартиралите 35 отбора, не завършват 6, а от останалите 29 Марин Николов води уверено своята летящо-хвърката чета до почетното 9-то място. Това е най-доброто класиране на български колоездачи при участието им в три Олимпиади – 1924 г. в Париж, 1936 г. в Берлин и в Рим през 1960 г. Последната година от спортната му кариера 1937 г., като капитан на националния ни тим, поема в ръцете си Купата на отборната победа в Първия международен пробег „Белград – София”. Пробегът е организиран от Колоездачните съюзи на Царство България и Кралство Югославия. Да прибавим още: Балкански шампион на писта през 1931 г.; победител в първия многоетапен пробег „София – Варна” през 1934 г.; дългогодишен държавен шампион на писта и шосе; до 1931 г. участва в около 100 състезания, първи е в 70 от тях, а в останалите други е втори или трети; има и още…
А сега идва ред за „другото“, за което ще цитирам дословно Иван Нанков – спортен анализатор, журналист и изследовател на колоездачния спорт у нас: „Марин Николов е осъден на смърт от т.нар. „Народен съд“ във Варна през пролетта на 1945 г. Осъден е като „отсъстващ”, тъй като е изчезнал безследно (или са го „изчезнали“) преди това. Всъщност той е „осъден“, след като е ликвидиран при неясни и до днес обстоятелства. Досещам се как е станало неговото „изчезване“ през кървавите месеци септември и октомври 1944 г., но това може да е повод за друго отделно разследване…“.
С настоящата публикация приканвам читателите да се поразровят в своите стари долапи, ракли, скринове, шкафове или запрашени албуми, етажерки (рафтове), лични дневници и писма на техните предшественици, за да изследват и проследят родовите си корени по мъжка и женска линия.
Пожелавам някой от Вас да открие и своята родова хроника или да започне да я съставя.
Христо ВАСИЛЕВ – Антимовски
