Железопътният транспорт в България отбелязва началото си преди Освобождението с построяването през 1866 година на първата железопътна линия Русе-Варна, минаваща и през Разград. От края на 19-и век железопътната инфраструктура се стопанисва и експлоатира от държавата чрез Български държавни железници. През последните седмици се случиха няколко произшествия по железниците, последвани от много негативни коментари. Ако гледаме по-мъдро и философски на нещата, пък и ако търсим някакво успокоение или оправдание, ще трябва да кажем, че проблемите не са нито от днес, нито от вчера. Още от самото начало на железницата у нас пътуването с влак си е било не приключение, а направо авантюра. Това е видно от данните по-надолу, извлечени от документални източници.
Описанието на пътуването е дадено в книгата „Живописное Путешествие по европейской и азиатской Турции и в Южно-славянские страны: Румынию, Сербию, Боснию, Болгарию, Герцоговину и Черногорию, с подробным описанием: нравов, характеров, обичаев, законов, правления, войн, торгових сношений, духовных обрядов и характеристических сцен их жителей“, излязла под перото на Литъл Бой, издадена в Москва, 1878. Въпреки че остава неясно кой се крие под този псевдоним, живо написаният текст ни връща към битието и нравите преди 1878 г в европейска Турция.
Глава ХХХVIII „От Русчук до Варна“ е посветена на пътуването с първата железопътна линия Русе – Варна. „Eдно необикновено преживяване, според автора. Написаното е поглед към „българските места“ преди да започне градежът на Нова България.
Ето какво може да се научи от тази глава?
Първо, преди пътуването човек трябва да напише завещанието си. Второ, необходимо е запасяване с храна: студена кокошка, хляб, вино. По целия път няма да намерите нищо освен хляб и вода – пътуването трае осем часа, а в случай на нещастие можете да изкарате и повече време. Трето, стаи за пътниците на гарите никъде няма, освен в Русчук. Не се намира никъде и онова необходимо място, където всички ходят сами. Четвърто, точността на тръгването и пристигането е добродетел, дотолкова неизвестна за Русчук-Варненската железница, колкото и на румънските железници. Служителите са турци и българи в своите пъстри и мръсни костюми; изключение е един унгарец. Немски, френски, английски, италиански език са непознати тук. Прислугата по железницата говори само турски и български. Пето, вагоните първа класа, без да споменаваме вече за мръсотията, не могат да се сравняват с вагоните втори клас на западноевропейските, а второкласните вагони са по-лоши от европейските третокласни. Скамейките са тесни като ограда и твърди като скала, макар и да са облечени в кожа. Щорите се явяват ненужен предмет на разкош. Мрежа, където да положиш бастун, чадър, пътна чанта няма дори в първа класа…
Черна вода (Червена вода – бел. моя) – прочетох над вратата на едноетажното здание. От варварския обслужващ персонал никой не се погрижи да обяви названието на гарата или времето на престоя… Това беше четириъгълна каменна къщичка с ламаринен покрив и се състоеше само от гише за билети и стая за началника на гарата. За пътниците бяха забравили при построяването, салон за тях не съществуваше. Нямаше дори навес над перона. По време на дъжд или сняг на пътниците се налага да си стоят в мръсното купе. Няма какво да се купи освен билети.
За да избягна повторението, ще кажа че всички гарови помещения от Черноводското до Варненското са подобни на описаното. Новата станция е Шейтанджик (Хитрино) …Пак надпис (buffet) този път правилно изписано. Той е уреден от собственика й – полски емигрант и няма нищо общо с ж.п гарата. Отправихме се към него, без надежда да намерим нещо за хранене. Огромно беше удивлението ни, когато влизайки в нисичкото здание, видяхме покрити с бели покривки маси, с чинии, ножове, вилици, чаши и хляб, и собственика ни предложи обед. Думата „обяд“ никога не е била по-приятна за моя слух. На лицата на всички пътници се изписа щастлива усмивка и след няколко минути всички пътници – французи, англичани, турци седнаха на масата. Наистина обедът беше студен и се състоеше само от супа и телешко, но ние не можехме да искаме нещо повече от Турция и ядяхме с отличен апетит.
Семафорите са били от дърво, а след това от метал. Връзката между гарите в началото се осъществявала с френските телеграфни апарати „Кадран“ и скоро били заменени с по-добрите „Морз“.Освен двете крайни гари по протежението й има следните спирки: Червена вода, Ветово, Разград, Душетабак (Ясеновец), Кайнали дере (Каменяк), Касбичен (Каспичан), Провадия и Гебедже (Белослав). Освен двете крайни гари по протежението й има следните спирки: Червена вода, Ветово, Разград, Душетабак (Ясеновец), Ишиклар (Самуил) Каялъ дере (Каменяк), Касбичен (Каспичан), Провадия и Гебедже (Белослав). Повечето сгради на спирките си приличат. Ако къщичките бяха железни, казва авторът Литъл Бой, бих си помислил, че са направени в една и съща манчестърска фабрика и докарани с кораби в Турция.
Качеството на строителството на първата българска железопътна линия е ужасяващо – Rustshuk-Varna Railways Company използвала всякакви начини, за да намали цената на строителството. Едва двайсетина километра от линията, т.е. под 10 % са изградени със стоманени релси, останалите са с нискокачествени железни; на голяма част от линията траверсите са полагани върху пясъчна основа, на много места блатата не са пресушени и влакът „гази“ в блатната вода, а мостовете и семафорите са дървени. Гаровите сгради и съоръжения английската компания изгражда почти навсякъде с камъни, добивани от развалините на старите български столици Плиска и Велики Преслав, а за старите каменни складове на гара Разград и от Абритус.
Освен репортажи за посетените места, авторът разсъждава върху морала и обичаите на народите, социалния живот и др. Авторът Литъл Бой особено се впечатлява от турската дума „кеф“. Турците я вземат по арабска линия, както голяма част от думите им. Кейф (от руското звучене) означава буквално време на приятно безделие, не друго. По-късно се е приело като удоволствие във всичките му форми. Ние и гърците си му викаме кеф. Но руснаците, които са го взели от Египет, си го наричат кайф. Думата я има в доста езици, но като османски термин – за удоволствие. Кейф или кайф, това е кеф. Османският турски етимон идва от арабската дума kӓyf, което означава в Корана „пълно блаженство“.
Ето какво пише Литъл Бой: „Кефът е високо е методичен и съзнателен мързел, развит според научните принципи до най-висока степен на съвършенство. За методологично научно и съвършено турчинът смята само онова безделие, при което психическата и телесната дейност напълно се преустановява, с единственото ограничение, че телесната дейност се свежда до пушене на тютюн и пиене на кафе, а умствената до ясно и блажено съзнание за факта, че човек е в състояние на безусловна пасивност. Това ясно съзнание е това, което отличава кефа от съня. Сънят е безсъзнателна, а кефът съзнателна пасивност. И в това съзнание се крие изкуството на турчина: … турчинът казва: аз мързелувам, следователно съществувам“. Това разбрал авторът, това писал.
Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ
