Старото име на Исперих е Kemallar (Кемаллар, Кеманлар). Според карта I. RUMELİ EYALETİ (1514-1550) е отбелязан в еялет Силистра през 1530 г. (370 NUMARALI MUHÂSEBE-İ VİLÂYET-İ RÛM-İLİ DEFTERİ (937/1530). По други източници се споменава за първи път през 1545 г. (tr.wikipedia.org/wiki/Kemallar). Упоменат е и през 1573 г. в регистър на джелепкешаните в кааза Хезарград, като първото име е патроним. Патронимът е част от пълното име, основаваща се на личното име на бащата, дядото или по-ранен предшественик от мъжки пол. Karye-i Kemaller изпраща 19 войници при мобилизацията от 1768 г. (Alti, Aziz (2018). Karye означава „село“ на турски. Това е цитат от думата „кариат“, която идва от арабски корен. В османската литература се използва като дума, използвана вместо село в официални регистри.
Според Борис Илиев (2008) по време на Кримската война (1853–1856 г.) била построена казарма, заселили се цигани и тогава се открил петъчен пазар.
През периода 1870-77 Кемарларъ (Кemarlar) е със 69 турски къщи (В.Тепловъ, 1877). В източника „Предварителни резултати отъ преброяването населението на 1 януарий 1881 г.“ са дадени 162 домакинства, 581 мъже, 556 жени, общо 1137 човека.
Населението през през 1881 г. 16 мъже българи, 2 жени българки, 526 мъже турци, 514 жени туркини, 39 мъже с цигански диалект, 39 жени циганки с цигански диалект. Общо 1136 човека.
В сборника Разградско археологическо дружество. Текето Демиръ Боба. VI. отчет на Разградското археологическо дружество за 1928–1929 година. Разград, 1930 г., за 1889 г. за Кемаллар са посочени 4 български къщи.
През 1934 г. градът е с население 3206 човека. През 1946 – 3579 човека. През 1992 г. – 10 494 човека. През 2019 г. са 7926 човека. През 2022 г. 8523 човека.
С МЗ № 3072/обн. 11.09.1934 г. – преименува се с. Кеманлар на с. Исперих. С Указ № 38/обн. 02.02.1960 г. се признава село Исперих за град Исперих.
Според д-р Веселина Белева от Историческия музей в Исперих наследниците на Кемал Йомер (Кемал баба), който се заселил със семейството си вероятно в старата Джами махле, дали името на селището – Кемаллар, с което то се споменава за първи път в официални документи през 1573-1574 г.
Има две джамии, от които служби има само в едната и една църква от 1928 г. с редовни служби, както и читалище „Съзнание 1891“.
До Освобождението през 1878 г. в Кемаллар жителите са били изключително турци. Заобиколено с гъсти дъбови гори и бродещи в тях разбойници, селото не било посещавано от тогавашните пътешественици, защото маршрутът от Разград за Силистра е бил през Русе и Тутракан.
Според изследователя Стоян Янков, 19 години преди Освобождението в Кемаллар все пак се заселил един българин, който е живял почти в нелегалност. Той се казвал Стефан Атанасов. Произхождал от поповските села. В семейството му били 11 деца, пет момчета и шест момичета. Те се пръснали да изкарват прехраната си и да оцелеят. Стефан изучил като чирак занаята абаджийство и на 17 години се установил в Кемаллар. Турското население възприело благосклонно занаятчията, поради липсата на такъв Абаджийството е вид занаят, при когото се изработва аба – дебел вълнен плат, използван за производството на мъжки и женски дрехи, включително народни носии и военни униформи. Занаятът е особено популярен в България, застъпен в балканските и подбалкански селища, силно развит в края на 18-ти и началото на 19-ти век. Под абаджийство понякога се има предвид и терзийството – шиенето на връхни дрехи (аби, потури). Сред турците абаджията живял с прозвището Гяур Стефан. След няколко години той се оженил за циганката Антуша Той и жена му носели турски носии и живеели необезпокоявано.
Работлив и умен, Стефан се замогнал. И отгоре на всичко станал земевладелец и скотовъд. От брака с Антуша нямал деца и семейството осиновило едно турче, Джога Реджеб. Той живял при Стефан и Антуша и няколко години след Освобождението.
Когато Кемаллар станал околийски център на 28 юли 1882 г., за околийски управител дошъл Велко Желязков. Със семейството си той докарал и прислужницата Цана Тодорова от с. Аранауткьой (Пороище). По настояване на Желязков, Стефан напуснал Антуша и се оженил за Цана, от която имал 4 деца.
През есента на 1878 г. в Исперих пристигнал със семейството си Атанас Петков с прякор Фогаджията. Фога означава човек с богат житейски опит от наистина всякакво естество; синоними са: „стара кримка“, „печеняга“, „хитрец“. Атанас отворил кръчма, с което запълнил една празнина от обществения живот.
През пролетта на 1879 г. в Кемаллар дошъл братът на Стефан Гяура – Христо Атанасов.
През лятото на същата година дошъл и хърсовлията Петър Добрев – Карагеврека. Той въежда отглеждането на пшеницата като окопна, докарал няколко велосипеда в селото, започнал инициатива за основаване на читалище.
Известно време след това дошъл Христо Рачев от с. Голям поровец.
Българин бил и общинския писар – Никола Иванов.
Така към 1881 г. българите стават 18 човека, повечето от които живеели в старата турска казарма, докато им осигурят жилище в някоя напусната къща. Постепенно в Кеманллар като околийски център започват да се установяват чиновници и дребни търговци. Най-много преселници дошли за времето от 1906 до 1910 г. от Орханийско (Ботевградско) и Габровско – около 70 семейства. Те били оземлени. След това започват да прииждат и семейства от Добруджа, за да избегнат терора на румънската власт.
С времето и раждаемостта българското население се увеличава, за да достигне към 1. I. 1965 г. 5664 човека от общо 8453 човека (данните са от средата на 60-те г. на миналия век от местния писател и историк Стоян Янков и е възможно да не са съвсем точни). По данни на Уикипедия, през 2011 г. населението на Исперих е било 8093 човека, от които българи – 5664, което представлява 51,98%, турци – 2799, което е 31,19, цигани – 598, т.е 6,66%, други 26 или 0,28%, не се самоопределят 53, или 0,59%, неотговорили 832, което е 9,27%. Не бива обаче населението на Исперих да се бърка с населението на общината, в която на населените места са общо 24.
Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ
