Има хора, които всички помнят, но почти нищо не знаят за тях. По някакъв странен начин имат силно присъствие в съзнанието на съгражданите си. Завихрят около себе си тайнственост, склоняват към конспиративни тълкувания, дори към фантасмагории.
Едно е сигурно – няма исперихчанин, натрупал на гърба си поне 65 години, който, връщайки се в мислите си назад, да не вижда Кикито. Онзи дребен мъж с къдрава коса, с дебели наколенки и свит на кравай, който редеше паветата на Исперих. Като се изправеше, свиваше крака, вероятно от травмите по коленете и изглеждаше още по-дребен. Вероятно само бай Йордан – Паганини с вечната камера е запечатал за поколенията този малък голям човек…
Той съвсем сам подреди паветата на града – перфектно и за вечни времена. Помните ли как си стоеше на земята и с мимика разиграваше сценки след гърбовете на исперихските управници и местните фукльовци. Не го закачаха! Минаваше за леко луд, незначителен и безопасен. Нямаше съзнание в града, че той притежаваше нещо изключително ценно – беше професионалист. А беше професионалист в най-съдържателния и дълбок смисъл на понятието.
Малко хора знаеха, че Кикито празнуваше името си на Димитровден, но никой не знаеше със сигурност дали е Димитър или Деметрос. Като го закачали да почерпи като именик, той шеговито казвал, че цяла година го имали за Кики, а на Димитровден се сещали как е името му. Откъде идва това „Кики“ е въпрос с доста разтеглив отговор. В ловджийска компания в ресторант „Ален мак“ имитирал крясък на керкенез толкова сполучливо, че от съседните маси подпийнали клиенти започнали да се смеят, а някои отвръщали по подобен начин. Така „ки-ки-ки-ки“ станало прякор – Кики. Друг спомен свидетелства, че идва от съкратеното му фамилно име – Кириакос или Кирилски. Имаше и слух, че това е партизанското му име.
Почти категорично е, че е дошъл в Исперих от района на Кавала. Говореше се, че е беглец, но конспирацията се размиваше от тълкуванията и лесно потъваше. Вероятността да е гръцки македонец е голяма. Бабата на Елисавета Пашева му била сродна душа и отдушник, а се знае, че тя е македонка. Някога, в детството ми, по незнайни причини го приемахме като гръцки партизанин, а по-късно за внедрен в Делиормана шпионин, който тайно предава информация незнайно къде. Интересното и необяснимо е, че е пребивавал без гражданство.
Със сигурност познавал София. В ранна младежка възраст прочел и недопрочел, че в столицата имало курсове за шофьори. Тръгнал, като голяма част от разстоянието преминал пеш. Оказало се, че курсът е за павьори и да не се връща – завършил го. Сдобил се с рядък занаят, оказал се съдбовен за живота му. Изпълненото с ентусиазъм и надежди време след 1944 година дало широки възможности за професионалиста. Павирането на централните и възлови улици по градовете става приоритетна задача.
И ето го Кикито в Исперих! Знае се, че не е паднал от небето – дошъл е от Добрич. Идва със съпругата си и две деца – Елена и Кирил. Управниците за начало настаняват семейния професионалист в национализирани помещения зад къщата на небезизвестния Митко Цанев. Малко по-късно получават апартамент в първия построен блок на Исперих, известен като „блока на водоснабдяването“, до старото училище „Христо Ботев“. В тези времена партийната принадлежност се ценеше преди всичко, но явно здравият разум у градските управници е надделял. За съжаление си заминава от света майката и Кикито остава с две малки деца. Наведен над паветата, редял редовете в диагонал, отстъпвал назад, влачел болните колене и скрито плачел. Не подвиквал весело, не пеел и забравил смеха. Чук-чук-чук – с чукчето и назад, но към целта. Всеки ден! Пред него оставали наредените по диагонал павета и той отстъпвал, отстъпвал. Веднъж в кръчмата казал, че броил цяла седмица колко поздрава получавал от исперихчани – средно по 75-80 на ден. Един малък, добър човек осмисляше живота си и правеше този на съгражданите си по-качествен. Упорито, бавно и по-свой начин даваше своето за бъдещето.
Абсолютно сам павира главната улица от църквата до старото училище „Христо Ботев“. Старите исперихчани помнят, че някога, преди да построят пощата, на нейното място стоеше голяма табела, на която пишеше – „Гара Исперих – 1 км“. Представете си по колко павета и по колко пъти трябва да се чукне на паве с размер 10/10/10 сантиметра, за да се наредят до гарата. По време на построяването на НДК в София Кикито е командирован, за да подреди паветата пред двореца.
Когато днес минавате по главната улица, се вгледайте в останалите павета. Редени са от Кикито и не са мръднали. Всяко от тях е хващано, обръщано и заравяно от него. Във всяко има една малка частица, едно атомче от духа на Кикито и мисля, че помага на спомените да са живи. Помага да не забравяме неговата смиреност, доброта и кротост. Човекът без претенции за значимост, но останал в спомените ни като знакова личност Много по-съдържателна от тези, които искаха да доминират в ежедневието и съзнанието ни.
Кикито – добър, полезен „малък човек“! Такива като него Господ ги пръска равномерно по селищата, за да напомнят, че щастието и радостта са в малките неща.
Милена НИКОЛОВА
През 60-те години на миналия век съм виждал този майстор-павьор да прави ремонти и на павирани улици в Разград. Разпознах го по характерното описание в очерка. Тогава всички основни улици на града бяха с павета, а по-малките тънеха в прах. Сега в Разград знам само за една улица останала павирана и това е по-стръмната половина на ул. „Ильо войвода“, пресечка на бул.“Княз Борис I“, в североизточната част на града. В градовете на Западна Европа и сега има доста павирани улици, вкл. и в най-туристическите Париж и Рим.
Аз,също помня този “ голям- малък“ човек.Да ,той направи централната улица на града,след като я бяхме разкопали за да се направи канализацията по улицата.Тих човек,непрекъснато работеше.
Голям майстор.Дано някой да не реши от управниците да маха паветата.
Радвам се за споделеното за такива големи- скромни хора,защото явно много е препатил,направил и изстрадал.Никак,ама никак не е лесно да пълзиш на колене и да редиш успешно павета.
Бог да го прости.
Мир и светлина на душата му..
Амин.