Първи опити за организиран лов са направени в Карлово още през 1871 г. Първият закон в тази връзка е „Закон за ловните билети“ от 1880 г., който определя, че законните ловци са онези, които са платили такса и притежават свидетелство за право на лов. Първият „ловен кръжец“ е образуваният през 1884 г. такъв във Велико Търново с участието на Атанас и Стефан Стамболови, Карел Шкорпил и някои други видни личности. Не напразно това събитие се счита за начало на организираното ловно движение в България. От 1887 г. започва създаването на ловни дружества в страната.
Разградското ловно дружество „Сокол“ има вече над вековна история. Още при своето основаване то обхваща града и цялата околия. Целта на дружеството при неговото създаване е „снабдяването на сдружените ловци с ловни билети, ловни материали, обединяване на ловците, уреждане на гонки на вреден дивеч, развиване на взаимоконтролата и засиляне преследването на бракониерството и насаждане между съгражданите любов към природните богатства и тяхното запазване“.
Сведения за дейността на ловното дружество дава акад. Анание Явашов в своята книга „Разград. Неговото археологическо и историческо минало“ /1930 г./ Той посочва, че дружеството се управлява по Устава на ловната организация и по Правилника на ловните дружини в България /1897 г./ В началото се състои от 95 членове организирани ловци, а управителният съвет е в състав: председател – Иван Свирачев, касиер – Величко Илков и секретар – Петър Сребров. Много скоро е открита образцова ловна градина край река Бели лом при някогашното Хисарлъшко кале /днес Археологически резерват „Абритус“/, „на третия километър при шосето Разград – Шумен, гдето е уредено и езеро за плаване“.
Постепенно ловната градина е залесена и превърната в сенчесто и уютно място. През лятото е отварян бюфет, което я превръща в любимо място за разходка на разградчани.
През 1930 г. Ан. Явашов пише: „Доколкото узнах, Ловното дружество е готово, ако разградската община отпусне Хисарлъшкото кале, да го залеси и преобърне в парк, като построи и един павилион, в който да се нареди препариран дивеч, птици и животни, а така също там да бъдат съхранявани тежките старини, които случайно биха се открили в калето. Ловното дружество заявява, че разполага с нужните средства за тая цел“.
Следователно павилионът през 1930 г. все още не е изграден. Снимката, направена на 15 март 1936 г., доказва, че по това време вече има сграда на това място. Единствената информация за строителството й се съдържа в бр. 451 на в. „Разградско слово“ от 28 май 1935 г., където в рекламно каре е следният текст: „НА ЕЗЕРОТО! НА ЛОВНИЯ ПАРК! В новия добре уреден салон се приемат сватбени банкети, увеселения, събрания, танцувални забави и вечеринки – без наем. Всякога фини напитки и най-разнообразни закуски. Лодката в езерото е пусната в движение. Уреден е и летен плаж. Съдържател: Ив. Неделчев“. Вероятно пак там се празнува и патронният празник на ловното дружество ежегодно през месец май, когато след службата в църквата са организирани и стрелкови състезания и увеселения.
В началото дружеството носи името „Ястреб“, а вероятно през 20-те години на ХХ век е променено на „Сокол“. Първият председател на Ловното дружество е Иван Свирачев, който е и негов инициатор, има основни заслуги за уреждането на ловния парк, поради своята пословична любов към природата.
Че ловната тема вълнува разградското гражданство, личи и от местната преса, където често са публикувани материали в тази връзка. Брой 52 на разградския обществен вестник „Разградски новини“ от 2 септември 1905 г., чийто главен редактор е самият Иван Свирачев, дава наставления към младите ловци, които и днес са актуални. Много младежи обикват лова до такава степен, че той завладява всичките им помисли, цялата им душа. Но когато младежът се увлича по лова преди всичко от страст към изтребване, тогава трябва да му се обясни, че неговото увлечение може да има пагубни последици, противоречащи на нравствените принципи. Ловът е приятна забава, която кара човек да скитосва на чист въздух, да се взира в природата и да я обиква. „Ловджийските скитаници укрепват тялото, изострят някои физически и умствени способности на човека, ободряват духа му и причиняват пъстра редица от удоволствия и впечатления“.
Тъй като младият ловец трябва да има много предварителни познания, хубаво е да ходи на лов със стари и опитни ловци, които ще им дадат практични упътвания за това приятно занятие. Родителите трябва да бъдат сигурни, че синът им няма да попадне в компания, която да му окаже лошо нравствено влияние. Защото младежът възприема еднакво добре както доброто, така и лошото. От физическото заякване на младежа зависи от каква възраст той може да ходи на лов. „Нека младият ловец предпочита лекия полски лов с куче, което ще му бъде отличен другар в скитните. Добре дресираното куче улеснява лова и му предава особена прелест – тогава ловецът няма да се изморява в безплодни усилия и тичания да търси дивеч. Кога вече младият ловец добие повече опитност, сам ще знае как да се предпазва и държи по време на лова“.
Ловът спомага за каляване на младежа, когато последният спазва някои хигиенични правила. Той не бива да чака дълго на едно място с намокрени нозе, а за да не се измокри, нека се обува с дебели и здрави обуща. Младият ловец трябва да се пази от настинка, да не пие изморен вода и избягва усиленото изпотяване. И при лова, както и всякъде другаде, трябва предпазливост и умереност.” Във всички тези указания младият ловец сигурно ще види наставническия родителски тон, но се налага изводът, че ловното дружество се грижи за възпитанието на своите членове. Те трябва да бъдат както добре подготвени за „ловджийските скитаници“, така и нравствени личности, които възпитават у себе си самообладание, съобразителност, решителност и други положителни качества.
Друга една статия в същия вестник – бр. 64 от 16 декември 1905 г. разисква Закона за лова от 1897 г. Като новоустроена държава, която дълго време е била под чуждо иго, у нас всичко бавно се развива и урежда. „Бавно затова, че у нас са се изработили обичаи и навици, тъкмо противоположни на съвременний морал. Обичаите пък и нравите на всеки един народ извикват съответни закони. Навикът да се изтребват животните безогледно, дали са те полезни или вредни, дали са в периода на отглеждане на малките си извика у нас Закона за лова. В този закон се предвиждат сезоните за биенето на животните и за правата и задълженията на ловците. Това е направено с цел да не се изгубят съвършено някои видове животни в определени местности. Законът е твърде строг спрямо тия, които отиват прямо против неговите цели, обаче тъй, както той се изпълнява, много малко полза принася на ловното дело и на държавата. Ловното дело губи с това, че ловът се изтребва в забранений и незабранений срок от хора, които нямат това право, а държавата с това, че тя губи един приход“.
В статията се посочва, че във всяко село има по два или три пъти повече бракониери, отколкото редовни ловци. „А в Делиормана из турските села рядкост са ловците с билет. Тук бракониерите никой не преследва. Минавате сутрин или вечер през някоя гора, там ще чуете пет-шест копоя на няколко места да гонят, а не рядко ще чуете и насърчаването им от някой ловец…“. През месеците април – юни някои бракониери ходят на лов с хрътка и „сопа“ в ръка. Изобщо за решаването на всичките тези проблеми е необходим строг надзор. „Натоварената с тази задача горска стража не може нищо да извърши, защото тя взема храна от населението, спи из техните одаи, в замяна на което ги оставя спокойно да бракониерстват. Тази е една от причините за недоброто пазене на горите“.
Оттук се налага идеята ловното дело да има своя полиция. Ако във всяка околия има по двама ловни стражари, не би била тази „аномалия“. А за да не губи и държавата и да не се ограничава личната свобода, би могла да се намали цената на ловните билети така, че и най-бедните хора, които имат ловджийски наклонности, да могат да се снабдят с билет. Така числеността на ловците ще се увеличи, но те ще бъдат организирани. На ловните дружества се налага дългът да употребяват всички възможни средства за изтребване на вредния дивеч.
Колкото до цената на ловните билети, архивите сочат, че през 1897 г. членовете на ловните дружества плащат такса за едногодишен билет в размер на 10 лева и 2 лева в полза на общината. А онези, които не са членове на дружеството, плащат 25 лева, към които се прибавят 20% в полза на общината, следователно общо 30 лева. Последните обаче трябва да си извадят и свидетелство за честност /с марка от 3 лева/, така един ловец, който не е член на ловно дружество, има разход приблизително 35 лева в годината.
В писмо до селско-общинския кмет на с. Осенец тогавашният председател на разградското ловно дружество Иван Свирачев дава указания по Закона за лова, обнародван в бр. 92 на Държавен вестник и влязъл в сила от 1 май 1897 г. Налага се изводът, че по-изгодно за ловците е да бъдат организирани, т.е. да станат членове на ловно дружество. Изискванията към кандидатите са да бъдат честни хора, да са пълнолетни, да се подчиняват на предписанията на Закона за лова и дружествения устав, да преследва и обажда на властите за бракониерите, да внася по 50 стотинки ежемесечно в дружествената каса. Дава се и идея как ловците да си изкарат обратно парите за билета – като убият по 20 свраки и още толкова гарги или ястреби, ще получат възнаграждение по 25 стотинки на бройка.
Исторически погледнато напред във времето се извършват много структурни промени в ловната организация. В официалния сайт на Съюза на ловците и риболовците в България се посочва, че основополагащ принцип е запазването на националните богатства, който по категоричен и безспорен начин е утвърдил народностния характер на ловното и риболовното движение и непреходната същност на националните традиции и обичаи в ловното и риболовното дело.
Нели НИКОЛОВА
/Статията е публикувана в излязлата неотдавна книга „С мъдростта на миналото в светлината на бъдещето“/
