
Последните няколко седмици Вероника Колева, съвременен хореограф, завършил танцов театър с афро-карибски елементи в Лондон, oбикаля из Лудогорието и провежда танцови уоркшопи с деца във танцовите школи „Феникс“–Разград, „Emotion”–Шумен, „Fortisimo“–Исперих и Варна. Опитът на Вероника е изключително ценен и със сигурност добавя много към техниката на децата и разширява възприятията им за танца.
Още по време на обучението си в Лондон тя решава, че иска да преподава танц и да работи с различни възрастови групи. След завършването си започва да преподава на деца и да работи като танцьор с новосформирани танцови компании на млади танцьори. През 2015 г. започва работа като преподавател в колеж по сценични изкуства, където се заражда желанието да поставя танци на сцена.
През 2017 г. влиза в колаборация с българския визуален артист Антонио Йоцов, създавайки танцово представление в Българския Културен Институт в Лондон.
През 2022 г. получава преподавателска квалификация от една от консерваторрите по съвременен танц в Англия. Преподава техника на съвременен танц и хореография на студенти. В последната година работи като хореограф за мулти сенсорно представление. Кратко преди това взима участие като асистент хореограф в парада по случай платинения юбилей на кралица Елизабет II.
В момента тя работи с организации по разработването на танцови проекти за деца с увреждания.
За Вероника и опита й в Лудогорието, какво за нея е съвременния танц, поговорихме в радния й град Исперих.
Освен в Исперих, ти си провела уоркшопи в Разград, Шумен, Исперих и Варна. Aкo сега ти беше дете – какъв съвет би искала да чуеш от професионален танцьoр?
Като дете се смущавах доста, че не мога да изпълня нещо с точност. Не мисля, че го показвах, но носех със себе си товар от нещата, в които не съм толкова умела. Добър съвет би бил, да се отнасям по-ведро към грешките и недостатъците си, докато работя усърдно към усъвършенстване. Това е труден баланс, но бих се опитала да приема такъв съвет, ако съм дете. Научих се на това доста по-късно във времето.
Освен за децата, е важно и родителите да знаят какво точно дава съвременният танц или танцуването като групово занимание на един млад човек.
Какво на теб ти даде съвременният танц и можеш ли да кажеш, че това ти помага извън танцовата зала?
Съвременният танц вплита в себе си интелектуални идеи, емоция, наука и отношение към тялото. Заради това, сам по себе си, е уникална форма на движение, която развива абстрактното мислене на човека, редом с тялото му. Може да вземеш която и да е идея от външния свят и да я разнищиш в съвременна танцова хореография. В този смисъл, той е развил моето творческо мислене. Хора с развито творческо мислене или както по- често ги наричаме креативни хира, са нужни винаги и навсякъде.
Създавайки съвременен танц, аз работя с музика, концепция, поредица от танцови комбинации и жестове. Всичко това трябва да се свърже в едно перфектно функциониращо цяло, без да има стриктни правила как точно ще се случи това. С времето се изгражда способността за мислене за взаимносвързаност на елементите, която способност се внедрява в цялостния начин на мислене. Невидим и полезен процес. Този начин на мислене помага във всички части на живота.
Работата в залата с ученици и професионалисти е емоционална и интензивна. Разиграват се много нюансни взаимоотношения. Научих се да работя с различни характери и да нагаждам подхода си спрямо това кой стои срещу мен. Не мисля, че друга дейност би изградила такава ниво на пластичност в характера ми.
Подобни танцови уоркшопи в нашия край започнаха да се появяват в последните няколко години и е голямо събитие за всички деца, че ти си сред нас. Мислиш ли, че повече професионалисти биха намерили за важно да се срещат с деца от периферните точки на страната?
Направило ми е впечатление, че хората, отраснали в големия град, изградили кариерите си там, нямат ясна представа за живота и нуждите на перфиферните места. Те са някак далечни и са някъде там, на своето място. Смятам, че на теория те биха намерили за важно подобни места. За практическото осъщестяване е нужна самоинициатива и ресурси. Ако периферните места са далече от сърцето на тези професионалисти е нужен жив интерес и инициатива от родители и организатори, за да дойдат тези хора. Но вярвам, че с необходимите усилия от всички участващи, това може да се превърне в нормална и редовна практика.
Емине САДКЪ





