Иска ми се с тези редове да си припомним живота и делото на Борис Илиев – юрист, фолклорист, ентограф, краевед, писател и драматург. Патриот! Всеотдаен и вдъхновен културтрегер! Човек със забележителни заслуги за културно-просветното развитие на Лудогорието, а и на България. „Културно апостолство“ – така преди няколко години писателят и литературовед Митко Новков определи делото на Борис Илиев. Такива хора не бива да бъдат забравяни – и заради наследството, което са ни оставили, а и защото делата им би следвало да бъдат достоен за продължение пример за днешните творци и изследователи. В този кратък очерк, за който сме ползвали множество публикации в печата през годините, споменаваме само най-значителните приноси на Борис Илиев в областите, в които е работил.
Борис Борисов Илиев (24.03.1927-6.10.2010) е роден в семейството на Борис Илиев Яблански (основоположник на Свещарската духова музика) в лудогорското село Свещари. Село, заобиколено от многобройни тракийски могили и впечатляващ със своята специфична архитектура религиозен храм – тюрбе на Демир баба. Атмосферата на древност и неизвестност разпалва любопитството на будния младеж, а впоследствие всичко това намира място в цялата му творческа дейност.
Завършва с отличен успех Исперихската гимназия с първия випуск през 1945 година. Учителства няколко години в селата Райнино и Свещари. Включва се и в младежкото бригадирско движение – като обикновен бригадир на Хаинбоазкия проход и като командир на младежка строителна бригада в родното си село.
След дипломирането си като юрист в СУ „Климент Охридски“ се завръща в родния си край, където се проявява като активен участник в обществено-културния живот на региона. Ръководи краеведческия кръжок и театралната самодейност към читалището в Исперих, като същевременно се изявява и като актьор (в театралните постановки и оперетите). Силният му афинитет към театралното изкуство го тласка към ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, като през 1965 г. се дипломира със специалност „Театрознание“.
От началото на 60-те години той се установява в град Силистра, където е назначен за главен арбитър. В тези „бурни“ години той си позволява неразумната наивност да критикува силните на деня, с което си навлича тяхната неприязън. Принуден да напусне Силистра, Борис Илиев се завръща в родния си край и разгръща културна дейност заради която е много известен и почитан от местните хора. Ето само някои от тези важни за времето негови прояви: ръководи кръжок по художествено слово към читалището в град Исперих; режисира изявите на художествената самодейност в Исперихска община под надслов „Сцена АПК“;
организира ежегодното провеждане на селския събор в Свещари под различен надслов;
организира възстановки на народните обичаи.
По силата на поговорката „Няма ненаказано добро“ през лятото на 1978 г. Борис Илиев е арестуван и осъден за: „класова нестабилност, груб материализъм и практицизъм“ както и за „засягане държавния и обществен строй с цел отслабване на властта в НРБ“.
Причината за неговия арест е доста странна – „намерена“ на работното му място анаграма, в която фигурира името на тогавашния първи секретар на БКП в град Силистра. Осъден за тази си „конспиративна дейност“, той преминава през затворите на градовете Ловеч и Стара Загора. За този тежък период от живота си Борис Илиев разказва в биографично-документалната повест „В ноктите на ястреба“. Още в началото той цитира любимия си философ Хезиод: „Безумец е оня, който се съпротивлява на по-силния от себе си, той не ще го победи, а само ще прибави към унижението си и огорчение“. Унижен и огорчен се чувства Борис, защото не смята себе си за „престъпник“ и „враг на народа“. Парадоксално е, че именно в затвора той бележи силен творчески период – там той написва най-добрите си пиеси.
Борис Илиев е създател на 3 етнографски сбирки, превърнали се по-късно в музеи: Исперих – 1956 г. , Силистра – 1961 г. , Тутракан – 1965 г. През 2000 г. дарява на Исперихския музей своята събирана повече от 20 години етнографска сбирка „Съвместното битуване на българското и турското население в Лудогорието“ и сбирка от 500 експоната, уредена в музей в родната му къща в село Свещари, която също дарява на историческия музей. Книжното си творчество дарява на читалищни, училищни и публични библиотеки – особено на Разградската библиотека.
През целия си активен живот Борис Илиев е записвал исторически факти и спомени, легенди, предания, народни песни, очерци и разкази за родния лудогорски край и Добруджа, обнародвани в негови книги. Пише за важни исторически събития и личности от нашия край, за Априлското въстание, четничеството, Руско-турската освободителна война и други. Борис Илиев е предан на идеята и делото, на което е посветил своите знания, сили, опит и живот повече от 50 години. Честен, прям, искрен и духовно богата личност. Написаното счита за свой дълг и пише само онова, което смята, че ще бъде полезно някому, по някое време. Добротата осъзнава като ценност, която участва във формирането на културно-историческото поведение на народа ни. Родното му място е Лудогорието, с неговите хора – българи, турци, цигани, християни, мюсюлмани и католици.
В продължение на 30 години е изследвал четата на Таньо войвода, на събитията свързани с нейния боен път през Елията, Лудогорието и Поломието. От 1985 година Борис Илиев е инициатор и организатор на похода „По пътя на четата на Таньо войвода“. През 80-те години участва в експедициите по програма „Гетика“ и в научните конференции по тази проблематика. От 1997 година организира автопоход „По пътя на шейх Бедреддин Симави“ – мислител, философ, еретик, хуманист, вожд на първото антифеодално въстание през 1416-1419 г. срещу султана и феодалния ред. Двата похода се провеждат и до днес, като техен организатор е зетят на Борис Илиев и продължител на делото му – д-р Анатолий Кънев.
Житейският девиз на човека и гражданина Борис Илиев е: „Където минеш, сей, все някой ще пожъне“. Има какво да пожънат и идните поколения. Борис Илиев е избран за почетен гражданин на Разград през 1999 г. Дълги години е бил председател на културно-просветно дружество „Родно Лудогорие“.
Ето част от неговото литературно наследство:
Пиеси: „Неспокойни нощи“ (1956), „Велможата“, Крепост непреклонна“ (1981). „Драми и комедии“ (2003).
Краеведски книги: „Тутракан“ (1969), „Силистра“ (1989) „Исперих“ (в съавторство 1980), „Завет: хроника на едно селище в Лудогорието“ (1988), „Легенди и предания от Лудогорието“ (1993), „Град Кубрат“ (1999), „Свещари – село край древни светилища“ (2000) и пр.
Фолклорни книги: „Дунав, бели Дунав“ (в съавторство 1981), „Железния баща –Демир баба. Легенди за приказния герой на Лудогорието“ (1991), „При извора Петте пръста: легенди и предания от Лудогорието“ (1994), „Щърков хан“ (2007)
Исторически изследвания: „Таньо войвода“ (1969), „От Пожарево, Тутраканско, до Априлово, Поповско: По пътя на четата на Таньо войвода от 1876 г.“ (1994), „Четата на Таньо войвода. Втората чета в помощ на Априлското въстание през 1876 г.“ (1996),
Документална повест: „В ноктите на ястреба“ (2005). С много документи, спомени и стихове.
Исторически предания: „Български легенди“ (2001).
Пътепис: „Моите пътешествия“ (2001).
„Фрагменти от житието на един закъснял възрожденец“ (2012). Автобиографична книга.
През 1992 година Върховният съд отменя присъдата на Силистренския окръжен съд срещу Борис Илиев като неправилна, необоснована и произнесена при липса на престъпление. Макар и късно, правдата възтържествува. Остават претърпените лишения и страдания по затворите, остават лошите спомени…
През 1999 година Борис Илиев получи званието „Почетен гражданин на Разград“. Хвала и чест на тогавашното ръководство, че отдаде, макар и късно, дължимото на този забележителен българин!
Почина през 2010 година.
Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ
