Филиз Ердинч е родена през 1989 година в заветското село Сушево. Завършва висшето си образование в Русе със специалност „Предучилищна и начална училищна педагогика“, обича много децата, самата тя е майка на три деца – близнаци (момче и момиче) и една по-голяма дъщеричка. Работила е около пет години по професията си в България. От десетина години тя и съпругът ѝ, който е от Севар, са в Обединеното кралство. Вече втора година работи в детска градина извън Лондон, преди това осем месеца е практикувала в столична забавачница. Съботите преподава в Българската школа „Медуей“, най-голямото българско училище в област Кент. „Главно децата учат български език и четене – при малките, а от пети клас ги запознаваме с българската история и география, учат литература и български език, провеждаме големи тържества за Коледа и 24-ти май, отделно всеки един клас организира открит урок по случай Трети март. След моя урок тази година с втори клас родителите си тръгнаха със сълзи на очите, след като чуха как техните деца вече знаят химна и за Васил Левски. Мога да кажа, че тези наши празници се превръщат в среща на българите от цялата област“, разказва за своите занимания Филиз, която днес споделя с читателите на „Екип 7“ свои наблюдения върху заниманията с деца в Англия.
Как децата по-лесно се адаптират и ходят с желание на детска градина, дори някой път без да знаят и думичка на английски? С какво постигат те тази бърза адаптация и защо плачат, когато е време да си ходят вкъщи? Ще се опитам да отговоря, изхождайки от наблюденията, които имам след няколко години, прекарани в Англия.
Може би истината се крие в свободата, която се дава на децата. Те не са длъжни да сядат всички заедно, за да бъде проведена дадена ситуация (задача, упражнение, занятие). Ситуацията се провежда с децата, на които им е интересно, останалите малчугани през това време си играят с каквото си пожелаят. Разбира се, винаги има учител около тях, който ги наблюдава и ги напътства, защото една група не се състои само от учителка и децата. Тук си имат една главна преподавателка и няколко помощни учителки (те не учат около пет години, както ние, придобиват право да работят с децата с обучение, което продължава около две години. Част от часовете на тази подготовка са посветени на първа помощ, на това как да разпознаят случаи на домашен тормоз или насилие, как е най-безопасно да се работи с деца, например играчките всеки ден се проверяват дали са счупени и дори само малка част да липсва, се изхвърля).
Винаги под ръка има пясък или вода (чиста, топла). Пластелинът се приготвя от децата, тоест те играят, докато си приготвят собствен пластелин от брашно, вода, сол и оцветител. Игрите навън са задължителни, а ако времето е екстремно студено се провеждат подвижни игри в стаята. Някои градини не предлагат храна, децата си носят от вкъщи, но се раздават плодче, бисквитка и мляко. В повечето случаи децата се включват в подготовката, като първо си измиват ръчичките, после всеки от тях си реже банана или си обелва мандаринката. Пеят се песнички с образователна цел за геометричните фигури, буквите, за измиването на зъбите, за дните на седмицата и за още много други полезни знания. Ученето е под формата на игри и състезания, за награда им се дават стикерчета. Родителите са много любезни, чувала съм за други училища и градини, където децата били оставени с мокри дрехи след игри навън, аз не съм била свидетел, родителите всеки ден ни носят отделна чанта с резервни дрехи, за да ги сменим при нужда. Не съм била и свидетел да се говори с децата на много висок тон, по принцип се отива до детето и тогава се говори с него.
Не във всяка градина малчуганите си лягат на обяд, има и опция само за половин ден.
Може би ги караме да се чувстват специални, защото имаме възможност да се занимаваме с всяко едно от тях индивидуално, в зависимост от техните желания и интереси. С някои от тях редим пъзели, с други режем, с трети рисуваме с бои. Любимото им занимание е оформянето на отпечатъци с пръсти, ръце, а понякога и с крак. Понякога използваме ябълките и картофите като инструменти за рисуване (оформяме ги като геометрични фигури или цветя). Украсяваме нашите стаи (занимални) с техните творения. Книгите са достъпни за децата, които носят избраното заглавие, за да им го четем. Дори да ги късат – това е все пак начин да се запознаят с книгите, после ги залепваме или се купуват нови. Всяка седмица пишем рапорти за развитието, игрите и пращаме снимки на родителите от дейностите на децата. Малчуганите са свободни да се цапат, защото по такъв начин се учат. Родителите най-много се радват на снимки, в които децата, например, имат пяна за бръснене по косите си или брашно по лицата си. Никога не сме чували коментар от родителите от типа на „Защо има боя по блузата на детето ми?“ или „Няма да рисува вече моето дете с бои, много се цапа“.
Може би и ние, когато не сме под напрежение, се впускаме с децата в света на игрите и ги караме да се чувстват като у дома. В продължение на минути скачаме в локвите, правим сапунени балони, през горещите летни дни измиваме заедно играчките или с вода рисуваме техните силуети по оградата.
Стараем се за всяко едно дете денят да протече интересно и да го научим на нещо ново или да затвърдим наученото под формата на игра. Повечето ситуации се провеждат, докато децата са седнали на килима, а не по масичките, което също им помага да участват, да са по-активни, особено по-срамежливите.
Филиз ЕРДИНЧ
