Здравка Евтимова: Красотата е в пътешествието на думите, създадени от поета, към сърцата на хората и там да си намерят дом. Това е истината!

За първи път Разград ще има честта да посрещне Здравка Евтимова. Срещата с нея ще бъде на 5 март, вторник, от 17.30 часа в бистро „Зайо Байо“.

Макар да няма нужда от представяне, ще припомним едни от най-важните моменти в литературния път на именитата авторка. Последното признание за нея дойде в началото на 2024 година, когато бе удостоена с новоучередена награда за фантастика в Съединените щати за разказа си „Той носи моето мълчание“.

В началото на 2023 г. писателката получи и диплом за най-добър разказ „На Димитър – поет“, който събра най-много гласове от писатели и читатели на научнофантастична литература.

Разкази на Здравка Евтимова са публикувани в литературни списания и антологии в 27 страни по света, между които САЩ, Канада, Великобритания, Австралия, Сърбия, Словакия, Германия, Франция, Китай, Япония, Индия, Иран, Полша, Аржентина, Нова Зеландия, Република Южна Африка и др.

Здравка Евтимова е родена през 1959 г. в Перник. Завършва английска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ през 1995 г. Специализира художествен превод в Сейнт Луис, САЩ. Превела е над 25 романа от английски, американски и канадски автори на български език, както и произведения на български писатели на английски език. Била е редактор на българската секция на сп. „Muse Apprentice Guild“ – Сан Диего, САЩ и редактор за България на сп. „Literature of the Avanteguard“ за кратка проза, Великобритания.
Член е на СБП, на Лигата на писателите на Великобритания, област Йоркшър-Хамбърсайд, и на българския ПЕН-клуб /световна асоциация на писателите за насърчаване на приятелството и интелектуално сътрудничество между писателите навсякъде по света/.

В колекцията ѝ от награди се открояват националните награди за дебютна книга (1985), „Чудомир“ на в. „Стършел“ (1982), наградата на фонд „Развитие“ за съвременен роман (1998), на СБП за романа „Четвъртък“ (2003, ИК „Жанет 45“). Двукратен носител е на наградата за проза „Златен ланец“ на вестник „Труд“ (2006, 2010), носител на Националната литературна награда за български роман на годината „13 ВЕКА БЪЛГАРИЯ“ 2016 за романа „Една и съща река“ (2015, ИК „Жанет 45“) и др.

Сборникът ѝ с разкази „Някой друг“, публикуван през 2004 г. в Калифорния, САЩ, печели наградата за „Най-добър сборник с разкази от утвърден автор“. Този сборник е номиниран за американската награда Pushcart. Разказът ѝ „Твоят ред е“ е награден в световния конкурс за къс разказ на тема „Утопия 2005“ в град Нант, Франция. Разказът ѝ „Васил“ е един от десетте разказа, наградени в конкурса за къс разказ от цял свят на радио BBC, Лондон (2005). Канадско-израелско издателство публикува сборника ѝ с разкази „Блед и други постмодерни български разкази“ се разпространява освен в англоезичните страни, още в Израел, Скандинавските страни, Индия и Германия.

Дълъг е списъкът с поводи Здравка Евтимова да предявява претенции за „кралица на разказа“. Далеч от фалша и суетата на известността обаче, тя винаги ще заговори за младите таланти.

Разговорът с нея се оказа един от най-откровените, човешки и непринудени. В 19 часа в понеделник, когато тъкмо си отдъхваше между ангажиментите, телефонната линия между Разград и Перник се осъществи на много по-дълбоко равнище отвъд налагащия се официален тон. Топлотата в гласа на имагинерния събеседник придаде на историите за магическата сила на словото съвсем реални измерения.

Ако искате и вие да се докоснете до човека Здравка Евтимова, заговорете я за ашладисването на плодовите дръвчета. Страстта ѝ не е тайна, макар и малко пренебрегван детайл от живота ѝ, а тъкмо по тази линия именитата авторка таи почитание към разградчани, дори никога да не е преминавала градската табела.

От всяка дума на Здравка Евтимова блика мъдрост, облечена в житейското смирение на разумните и светлата усмивка на прозорливите. Какви свои мисли сподели пред „Екип 7“, четете в следващите редове.

Обикаляте страната, за да представяте новия си сборник с „Луничави разкази“. Каква е причината Разград да се окаже спирка по пътя на литературното Ви турне?

Минавала съм покрай Разград на път за Варна, но в самия град не съм влизала, което ще бъде прекрасно! Винаги съм си мислила, че има нещо тайнствено, така ми действа самото име на града. Разград – град, който нещо е оградил и си го пази в тайна. Това е едно мое тълкуване, сигурно е глупаво, но аз обичам, когато си мисля за нещо, да отида да го видя, да срещна хората, да намирам сходни черти между жителите от различни градове на България. Толкова е интересно! И начина, по който си построяват изреченията е много интересен! Очакването ми е да видя какви са хората в Разград. За мен Разград е един град, който пази своята самобитност и има нещо мистериозно в него.

Досега градовете в България, където съм била, са ме оставяли без дъх. Където и да отида, виждам, че България е толкова красива. Още по-красива е, защото хората ѝ са много смели, знаят какво искат. Винаги при обиколки в страната в мен е оставало едно впечатление, че хората под българското небе не са родени, за да бъдат оковани, лъги и унижавани. Народът е по-висок от тях, независимо какво се случи. Щом си роден под българско небе, неуспехът е победим! Тежкото прави гръбнака ни силен, духовния ни дом – светъл. Ако всичко е само благо и добро, то тогава ние ще свикнем да живеем без предизвикателства, може дори да се омързеливим. От пазара можете да си купите 10 килограма череши, но трите плода от вашата вишна са три вагона злато!

За първи път ще гостувате на разградската четяща публика. Какво означава за Вас тази среща и с какви нагласи я очаквате?

Да поговорим за литература, да видя хората в Разград. Обикновено, когато се срещам с хора, се запознавам с много, много интересни човешки индивиди. Очаквам да се запозная с талантливи хора, непреклонни, които са много интересни. В очите им да свети хубава, но същевременно хитра усмивка. С нетърпение очаквам да дойда в този град!

Чела съм за Разград, че там се раждат много хубави круши. Чела съм също, че има много големи майстори присаждачи, ашламинатори. Разград с това за мен е много привлекателен, че успяват на едно дърво да сложат 6 различни сорта. За мен това е толкова интересно, че ръка бих целунала на човек, който успее да направи това и ми отдели време да поговорим за ашладисване. Това е такъв край, който е много известен с майсторите на ашламинаторството. Знам, че има и ковачи, които правят специални ножчета за присаждане на кози крак. Преди две години си купих онлайн такова точно от Разград. Също така преди 3-4 години си купих от разградски майстор ножица, която е прекрасна и здрава. Веднъж я загубих и се стигна до сълзи, толкова я обичам! Това изживяване ме кара да имам много високо доверие в хората и майсторите. Когато се случи нещо хубаво, това привнася топлота и светлина на човека към града дори без да го е виждал.

А какво могат да очакват разградчани от събитието на 5 март?

Ще им разкажа как са се родили 20-те истории в „Луничави разкази“, написани през последните три години. Ще им споделя за Перник, пред какви предизвикателства перничани сме се изправяли и сме ги преборили, като дългото безводие. Пътуваме непрекъснато с влак до София, вагоните са пълни, има и правостоящи. Ще им разкажа за това как живее един обикновен перничанин, градът е вече около 80-90 000 души и расте, почти ще се слее със столицата. Ще им разкажа за града, защото той е известен само с „чугуну“ и „голфу тройка“, но има много интересни хора и обичаи. Надявам се да спечеля разградчани за приятели на Перник, това е една от големите ми надежди. Разстоянието не е голямо, аз пътувам много, обичам разстоянията.

Ще разкажа на публиката за интересни мои срещи, като такива със студенти в САЩ, посещението в Китай. Там в превод от английски бяха излезли „Пернишки разкази“. Много е интересно защо в Китай не се преписва, което научих от първа ръка при посещението в училища.

Вие сте носител на редица отличия, Ваши творби се четат по цял свят. Кое определяте като най-голямото свое, лично постижение, извоювано чрез силата на словото?

Малко е преувеличено, че ме познават по целия свят. Обичаме да казваме така, но… Имам публикации, сега очаквам също така в Испания, Германия, Египет, Великобритания. Тъй като водя курсове по творческо писане в Софийския университет, виждам какъв е талантът на младите хора. Много се надявам да имам в електората си човек от Разград. Ако има, специално ще го издиря и ще му помогна много!

Най-голямата ми радост е, когато човек прочете написано от мен и да каже „Искам да е тук, за да я почерпя едно кафе и да си поговорим“. Това наистина е много щастливо изживяване! А наградите – те са нещо много временно, хубаво е човек да ги получава, но знаем, че Емили Дикенсън е написала повече от 1800 стихотворения, само 10 са били публикували. Докато нейни съвременници са били хвалени и награждавани, но днес никой не помни техните имена, а човечеството знае нейните стихове, самотните хора ги четат, които искат да намерят надежда, които търсят сродна душа и искат да видят нещо светло в живота си. Красивото е да започне пътешествието на думите, създадени от поета, към сърцата на хората и там да си намерят дом. Това е истината!

В какво за Вас се изразява писането?

Когато напиша нещо хубаво в разказа за героя, аз не го измислям предварително, не мога да се насиля, защото тогава не ми се пише, нямам желание. Когато се случи да стане нещо щастливо в разказа и го прочета със свежо око, след изминалата карантина, ако усетя, че на героя му е светло, иска му се да се усмихне на приятели, тогава си мисля за някой човек, който ми е споделил, че нещо лошо го преследва. По този начин много се надявам да му помогне. Приятели от влака са ми казвали: „Напиши ми щастлив разказ“. Понякога написвам, но не им казвам. Среща ме понякога такъв човек и ми казва: „Ти да не си ми написала щастлив разказ, махна ми се невървоя от главата“. Аз не признавам. Такива заглавия има и в книгата „Луничави разкази“, само един е разконспириран – „Аксиния“. Сюжетът не е със съдбата на истинския човек, просто нещо хубаво се е случило и съм си мислила за този човек.

Това звучи вълшебно! Значи все пак словото е магия?

Не знам дали е магия, може би си внушавам. Сигурно е само внушение, едно глупаво вярване от моя страна, но пък е много щастливо вярване. Като напишеш нещо светло, в мислите си го пратиш на човека и му кажеш „Дано те намери радостта и тебе, както героя в разказа!“ – ако това се случи, наистина е много добре.

Как започна литературният Ви път?

Като малко дете нашата къща беше далеч от другите и близо до ромската махала. Аз много си играех с децата от ромски произход, понякога оставах и сама. Когато вали или е студено, не ме пускаха да излизам. Преследвах баща ми да ми разказва истории, но той казваше аз да си ги измислям. Видях колко е забавно всъщност, че човек не е самотен, когато в главата му врат най-различни истории. Баща ми казваше „Достатъчно е да погледнеш тази кокошка и веднага можеш да измислиш история за нея вместо да ходиш след мен по цял ден“.

Отначало ромчетата не искаха да си играят с мен, казваха „Вие сте богати!“. И какво сме толкова богати, че имаме осем кокошки – това ни беше огромното богатство. Но за да си играят с мен, искаха да им разказвам нещо интересно. „Ако ни хареса, ще си играем на Глина планина, ако не ни хареса – ще те хвърлим в река Маниш“. Човек не може да се удави в нея, тя стига до коленете. Два пъти ме хвърляха. Баща ми каза: „Ако съм като тебе, такава история ще измисля, че пътека ще направят от махалата до нашата къща“. Това го можеше баща ми. Започнах да им разправям истории и спирах по средата. Те не само ми подаряваха глина, ами правеха панички. Така станахме големи приятели, с някои и до днес. Историите, думите всъщност ми създадоха най-големи приятелства с тези хора. Когато работех като преводач към институт по специални химикали към БАН, заплатата не беше огромна, а те работеха на кранове. Розичка и Мелиха ми казваха: „Ела да ти купим баничка, някоя буква ще те удари по главата!“.

На думите дължа приятелството с много хора! И с тези от, както го наричаме, транспортно министерство – това сме групата, която сутрин рано пътува с влака от Перник до София.

Вие пишете предимно разкази, защо се обърнахте тъкмо към този жанр?

Заради времето, то е толкова ограничено! Разказът напира, той е като живота. На живота не можеш да сложиш точка, просто можеш да си отдъхнеш, но той продължава. Аз много вярвам, че разказът след своя край продължава, стига да е достатъчно добър, за да остане в спомена, кръвта и костите на читателя. По такъв начин, че да ги направи по-силни.

Оптимист ли сте за развитието на българската култура?

Огромен оптимист съм! Защото работя с пишещата младеж на България. Давам им тема в началото на часа и започват да пишат без предварителна подготовка. Губя дъх понякога от красотата на написаното, талантът блика!

Може и да не се отделят пари за култура, знам, че по-лесно за нея ще бъде да потече повече финансова подкрепа от страна на държавата. Но нека си помислим – гениалните български творци, поети, писатели – те богати ли са били, някой подкрепял ли ги е? Напротив, обикновено съдбата им е много мъчителна. Но те са създали прекрасни образци, превърнали са мъката, бедността и мизерията в красиво изкуство. Затова съм много висок оптимист – защото познавам талантливи хора.

Искам да подчертая – от по-възрастните и опитни зависи да откриеш таланта на човек. А талантът е аномалия – тласка го напред да пише. Затова им казвам предварително – и писатели да станете, не очаквайте да забогатеете! Ако сте тръгнали към писането за богатство – забравете и не тръгвайте натам. Писането не се влияе от подкрепи, наличие или липса на средства, то просто съществува. То е като кръвта – върви в теб, непрекъснато се върти, понякога ти създава големи проблеми, защото не премълчаваш, ще разгневиш хора, но го правиш. Убедена съм, че каквото и да е положението, България е ковачница, гнездо, в което се раждат таланти за литературата.

Имам доста аргументи защо функционалната неграмотност на учениците ще бъде само едно временно явление, но темата ще разгърна по време на предстоящата среща в Разград.

Десислава СТЕФАНОВА