Една делиорманска история за вода

В началото на 60-те години, във всяка махала на селата от Делиормана имаше гьол – малък, безформен, миризлив и мътен. Дълбочината му най-много метър, дъното му хлъзгаво и от едната му страна преграда от огънати и преплетени клони. Там, неизвестно защо, беше по- дълбоко и все се намираше наоколо някой стар турчин да позакрепва този плет. Селската душа не можеше да гледа как воловете хлътват стреснати в дълбочината и мучат плашливо, пръскайки мръсотия наоколо. Намираха се и подивели малки момчета да хлътват в гьола, но миризмата ги гонеше и те гнусливо търкаха полепналите талази смрад по телата си и пръхтяха като малки магаренца.

Гьоловете се пълнеха единствено и само от дъждовете. Понякога преливаха и лигава кал, премесена с животински изпражнения, оформяше дълго време обръч около гьола. Хубаво, лошо, но така животните се охлаждаха в летните жеги и за тях беше добре, даже си беше много добре. Но за хората нямаше такава благина. Времето беше такова, за водата трябваше да се полага труд и се пестеше всяка капка. Завалеше ли дъжд, всички съдове по къщите се изваждаха, а от улуците водата се улавяше и по плитки вадички поживо-поздраво се отвеждаше към зеленчуците. Те пък си имаха това основно занятие, докато се къпят, да я поглъщат с отворени усти и да я изпращат надолу към забитите си в земята пети. Хората бяха последни на опашката за вода в тези времена, че и още далеч назад, докъдето фантазията може да броди.

Страницата е за времето, в което заедно с гьола в махалите имаше и по една голяма каменна или циментова чешма с две дълги корита. Там животните се водеха на водопой и калта наоколо беше неотменна, но някак по-чиста. Пчели и оси търсеха живот и бръмченето им имаше мелодия, особено тоналност, която трепкаше в нажежения въздух. Махленските чешми рядко оставаха тъжни и самотни. Почти винаги, млади жени поприплакваха и пълнеха бакърени менци, виснали на кобилици. После, извили снаги под тежестта, заситняваха към околните къщи, за да се върнат отново след два, три часа. Такъв беше пейзажът и често се превърта като се върнем към тези, изпълнени със святост детски дни.

Има една чешмяна история, за която си спомням и от доста време е на върха на езика ми. Като се замислим, винаги има случки в детството ни, които са неосъзнато повратни. Когато безгрижието започва да отстъпва на зараждаща се зрялост, на ангажираност с общополезното, доброто и достойното. В тях лежи една педагогика на учителя – собствения ни живот.

Без да се бавя, ще влезна в историята на една махленска, селска чешма в Делиормана. Започвам с това, че срещу чешмата живееше един самотен мъж в къща с една-единствена стая. Наричаха го Топала. На турски значи – куц човек. Той беше с един крак и ходеше с патерица от чепат, поокълцан клон. Как живееше ли? Не живееше добре, но това е друга история. Всяка вечер, след прибиране на животните от стопаните им наоколо, Топала сядаше на рогозка пред къщата си и гледаше към чешмата. Животни и хора се редяха на опашка. Премесена с малко български думи турска реч, на приливи се виеше между мученето на нетърпеливо потропващите животни.

Топала се беше вторачил и пропусна влизането на един пъргав, слаб мъж, който навря в ръцете му нещо дървено, дълго и добре огладено. Патерица, беше хубава патерица с гума в този край, който стъпва на земята. Към рамото обвита няколко пъти с памучен плат, под който вълна обвиваше дървото точно на това място, което трябваше да опира под мишницата на сакатия. Той я гледаше някак невярващ и се повдигна, тътрейки гръб по стената. Подхвана я, завъртя я няколко пъти и я намести под мишницата си. Тръгна плашливо насам-натам, завъртя се няколко пъти, после отиде до оградата, върна се доста бързо и отново… още по-бързо. Закрещя, поспря се, пак закрещя, започна да се смее силно, гърлено и ревящо. Пак отиде до оградата, този път с крясък. Върна се, застана мирно, вдигна патерицата във въздуха и като че я заби в небето. Застана неподвижно на единия си крак и… запя. Запя с цяло гърло, а какъв глас – силен, наситен и разтърсващ.

Песента отряза глъчката на чешмата. Хора и животни извъртяха глави към тази жива, пееща скулптура, тържествено забила патерицата в небето. Така си изпя песента Топала и всички се бяха вторачили в него.. После бутна леко и радостно с патерицата човека насреща си, удари го и по гърба, загледа пак патерицата, обърна се назад и си изтри рязко и срамливо очите. Отново прегърна с лявата си ръка човека, но с дясната държеше патерицата и никой на света не можеше да му я изтръгне. Дариха го с нов крак, с нов живот! Насреща, от чешмата, народът не откъсна очи докато двамата мъже седнаха на земята и вече нищо не хранеше любопитните очи. Вечерта се люшна между къщите и плевните, чешмата опустя, нямаше глъч. Останаха до много късно само двете светли точици от запален тютюн срещу чешмата, пред къщата на Топала. Нещо се мислеше, кроеше се. Възбуда, подвикване, кротка разсъдливост, малко кавга и пак смирение. Накрая – гюле, гюле, иди джейляш, кратка прегръдка на един сакат турчин и луд за работа християнин. Всеки се запъти с досада към одъра в дома си – нощта беше преграда към утрото. Очакването за следващия ден се усещаше най-вече в бързата походка и наведената глава на госта, който пресичаше към дома си тъмната, втвърдена от чим поляна. Във въздуха имаше нетърпение за неизживени още силни дни, неизживян живот. Очакваше се, идваше утрото и то неотменно късаше на парчета тъмнината, всяка една тъмнина.

Дали някой се сещаше, че точно това ще се случи на другия ден? Не, на никого не му мина през ума. Точно за това любопитството беше така изострено, че дори и за дъжд не се подхвана приказка. Топала, облегнат на новата патерица до чешмата, назидателно говореше. Мъжът, снощния му гост, с кирка рушеше потъналите в калта камъни наоколо и вече се виждаше накъде е подхванал тесен и дълбок, около седемдесетсантиметров, изкоп. Насочил го беше към къщата си, на около 500 м, през поляната, съвсем в края на селото. Събра се народ, Топала разпалено обясняваше, че човекът копае канал за тръби, ще ги докара от влака с каруцата, ще си ги навърже и ще се къпе на чешмата в двора си. Жени започнаха да се карат, че ще рови пред къщите им, мъже мълчаливо псуваха, но не посегнаха. Само няколко деца подхвърлиха дребни буци, но възрастна туркиня ги ошамари набързо.

* Към обяд изкопът отиде близо 4-ри метра. Народът стърчеше наоколо, а момиченца с пъстри шалварки седнаха на ръба на изкопа и увесиха надолу боси крачета. Имаше подигравки, подхвърляния и ехиден смях. Някой каза, че човекът се е шашардисал и че Топала подкокоросва, щото сам не може. Друг подхвърли, че тоя в изкопа подкокоросва Топала и патерица му направил. Топала му казал какво е видял от чешмеджиите като са правили насреща му махленската чешма. Сакатия няколко пъти носи на работника стомна с вода, а на обяд му даде половин топъл хляб от селската фурна. Срам накара околните да обърнат глави като гледаха кривенето му. Някъде рано след обяд се притъмни и заваля кротък дъждец. Спираше за кратко, слънцето надничаше, изпращаше няколко лъча точно по мокрия гръб на копача, а след това се прибираше виновно зад тъмносин облак. Изкопът се позакаля, но не беше беля. Човекът си хвърляше навън натежалата от влага пръст и продължаваше напред. До вечерта беше направил изкоп повече от десет метра и преди да си тръгне очерта с лопата трасето за другия ден. Работата и целта беше ясна за всички. Прибра се грохнал и тъкмо беше опънал изнуреното си тяло на одъра, няколко мъже от околните къщи почукаха на прозореца. Не им беше ясно на комшулука, защо му е тая работа, не му ли стига махленската чешма, тежи ли кобилицата на булката му, защо влиза в харчлък за тръби – скъпо е, разрешение от кмета има ли, защо ходи по акъла на Топала – несретника… Кротко, благо, за добро се говореше. Убеждаваха го, не му трябва, само нахалос труд и пари ще зарови. Поговориха, изпрати ги до вратата и без да вечеря потъна в постелята. Връщаше силата си – да е готов за утре.

А утрото! Боже, какво утро! Една синева, едно небе се опънало, от край до край над селото и чака работни ръце да му се радват, да го хвалят. Избръснат, загладил назад косата си и с чисто бяла риза работникът излезе, затвори пътната порта, а зад нея жена му няколко пъти го прекръсти. Отиде до изкопа, огледа го, подритна пръста наоколо и хлътна в дупката. Жълтата пръст започна да хвърчи наляво и надясно и съживи деня. Топала се появи и както беше с патерицата примъкна едно трикрако столче и седна наблизо. Изкопът напредваше час, след час. Към обяд се появи един от комшиите и седна по турски на земята до Топала. След малко се дотътриха още двама от комшулука, седнаха и започнаха дълги и протяжни разговори, а изкопа си напредваше сякаш сам. Топала подаваше стомната на копача, после накара един от комшиите да донесе вода, че… да не става, нали е сакат. После някой донесе сушени сливи на работника и го издърпа с ръка от изкопа – да почине. Някой друг влезе в изкопа и изхвърли доста пръст по време на почивката. Никой дума не изрече. А мястото, където щяха да лежат тръбите, се протягаше напред и се насочваше в права линия, точно където трябваше да се постави чешмата – пред лятното, под високия асмалък.

Дойде третият ден и завари изкопа на повече от трийсет метра. Беше се опънал амбициозно в края на селската улица и нямаше никакво съмнение, че ще продължи хода си. Един дълъг и попрегърбен мъж, още рано сутринта изскочи поривисто от близката къща. Ръфаше настървено хляб със смачкано в него сирене, а в лявата си ръка едва придържаше две лопати – права и крива. Промърмори едно глухо ожгялдин и без приказки хлътна в изкопа. Беше жилав, пъргав и пръста захвърча. След час се спря да отдъхне и започна да се уговаря – да помага, ама и за неговата къща да има чешма и показа с пръст точно къде ще я сложи. Зяпачи ги гледаха и попиваха всяка дума.

Изкопът напредна и след обяда, когато хапнаха върху пръста и запалиха няколко пъти тютюн, се появи младеж с очи сини като небето над тях. Искал, докато е в отпуск от аскерлъка, на баба си чешма да сложи, че е сирак и тя го е отгледала. Копаха до тъмно и изкопът излезе от улицата и проби поляната, където гьолът ревниво гледаше хората, които искаха да унижат достойнството му на водещ по водния въпрос. Вече можем да оставим на фантазията на читателя какво се случи после, следващите дни. Изкопвачите на пръст за канал потеглиха синовете и бащите си, зетьовете и шуренайките, аскер аркадашите и комшулука. Завъртяха се и жени да подават стомни с вода и някоя попрепечена гюзлема. Едно общо оживление обхвана народа, една радост къркореше в речта и смеха и се надигаше отново и отново.

Работата се беше подхванала. Централният канал към най-далечната къща стана за още два дни, но после се направиха разклоненията към всяка къща, че решиха и в края на селото до гробището на сложат една чешма – за общо ползване. Кметът ни най-малко не се съпротивляваше. До неговата, пълна с хора къща, стигна изкопът, докато той си гледаше кметуването. После се разбра, че Топала хабер си няма как се слагат тези тръби, но от приятел бързо хващаше нещата, а и работата не беше много сложна. От Околийското се понапънаха и додадоха пари колкото можеше, хората се поизръсиха, но с радост и надежда. Дойдоха от Разград чешмеджиите и нагласиха чешмите по дворовете. Работата стана, но по нашенски! Че като започна едно разливане, едно голямо разливане от радост и от имане. Започнаха и разправиите и кавгите. Кметът тръгна по къщите и вдигаше врявата, но кой ли ти го слуша. Наложи се режим на водата, докато светне на народа, че тръбите и чешмите не правят водата, ами само я довеждат.

Дойде байряма, заприготвяха се. Къщите се чистеха, переше се, приготвяше се храна за семейството, за гости и за бедните. Една сутрин по тъмно, на циментовата тераса до чешмата, моят дядо чу глух шум и притичване. Излезе и какво мислите намери? Една купчина дарове – храна в пръстени чинии и тавички, още увита в мазна хартия, имаше в платнени торби вързани с канап. Също сгънати бродирани кърпи за лице, а някой беше оставил и черни галоши. Нова лозарска ножица и плетена тръвна за пчели, позамазана с кал. Една нова права лопата до купчината, а върху нея торба с различни по големина пирони и малка тесла. Знаеха турците наоколо, че дядо ми е дърводелец и ценяха занаята му. Нямаше къща наоколо да не е пипнал нещо и да не го е доизкусурил както си знае. Никой не си призна, че е носил! Но моят дядо Мико знаеше защо и откъде идва тази работа и казваше – берекет версин. Такъв беше дядо ми – досещаше се за всичко…

***

Навсякъде по пръснатите села на Дели Ормана винаги се намираше един досетлив и луд за работа Мико. Така водата плисна по къщите и сложи край на мита за безводието на този райски кът от хубавата ни държава.

Милена НИКОЛОВА