Филиз Ердинч е родена през 1989 година в едно от „китните кътчета на прекрасното ни Лудогорие“, както самата тя казва. Завършва висшето си образование в Русе със специалност „Предучилищна и начална училищна педагогика“, обича много децата, самата тя е майка на три деца – близнаци (момче и момиче) и една по-голяма дъщеричка. Работила е около пет години по професията си в България, но по стечение на обстоятелствата вече близо десет години живее и работи в Обединеното кралство. Там преподава в съботите в българско училище. Темата на кратката статия, която ни е изпратила /за децата, хванати в „дигиталния капан“/, е актуална и е част от живота на много български семейства.
Днес животът ни е виртуален, дните ни преминават изцяло в дигиталното самовглъбяване. Имаме достъп до абсолютно всичко, което ни вълнува, търсим информация, обогатяваме се с нови знания и информация всяка минута. Всеки свободен миг очите ни са насочени към екрана на смартфона ни, но замисляме ли се колко минути на ден отделяме в скролване на фона на прекараното време с близките си? Позната история на съвременния човек: излизаме с приятели, а след десетата минута вече всеки е зает със своя смартфон. Докато едните публикуваме къде сме и какво пием, другата част от компанията лайкват и коментират това „важно” събитие. И започва едно цъкане…, докато се изпият топлите напитки. А бяхме излезли, за да се видим и поговорим!
В социалните мрежи следим живота на приятели и познати, съпреживяваме техните радости и мъки, а понякога гледаме на споделянията им с доза завист. „Приятели“ можем да се наречем само във виртуалния свят, а на улицата се разминаваме с една далечна усмивка. Оказва се, че сторитата на хора, които са далеч от нас, привличат повече нашето внимание, отколкото разказа за училищния ден на детето ни. На опитите му да сподели с нас, ние му казваме, без дори да го погледнем в очите, равнодушно „аха“ и продължаваме с четенето на „много важни“ и „полезни“ неща за живота. Гледаме нови рецепти за готвене, как чуждите хора чистят прозорците си, заимстваме техники и продукти, а детето пак се опитва да каже нещо. Този път даже не го чуваме. Но то вижда примера пред себе си, на който започва да подражава и се усамотява с таблета си. Нали всички около него така правят, значи това е редно, си мисли то.
Животът ни е подвластен на нечии други избори и решения. Според отзивите на непознати избираме места за почивка, мебели за дома си, дрехи за семейството… Броят на лайковете пък определят качеството ни на живот. Публикуваме снимка или поредната житейска философска мисъл и начесто поглеждаме дали екранът ще светне в отговор на реакция на наш „приятел“. Чакаме за лайкове и коментари, проверяваме кой е съгласен с нас и кой не, сами пишем отговори. В толкова натовареното ни ежедневие сме на разположение на хората, които виждаме веднъж в годината или дори по-рядко, но в същото време сме изморени да отделим време за близките си. Малкият екран ни грабва и ни държи в своя плен. Знаете ли колко деца рисуват родителите си с телефон в ръка или искат от дядо Коледа телефон? Как ли изглеждаме в техните очи, какъв спомен за нас ще имат те в бъдеще?
За някои споделените опит и пример действат като мотиватор да постигне целите си. Но други потребители на социалните мрежи губят интерес към собствения си живот, а с него изчезва и самочувствието.
Интересът към живота на другите поглъща цялото ни свободно време. Много грозна картина е да видиш бебе с телефон в ръка, а децата да са погълнати от виртуалния свят вместо да гонят топка.
Ако можем да ограничим екранното време на децата си, защо не можем да наложим лимит на самите себе си? Или батерията на телефона ни определя колко време ще отделим за любимите си?
Освен начина ни на живот, ние сравняваме и развитието на децата си, все по-малко е доверието ни към специалистите в дадена област. Преди да започнем лечение, първо се съветваме с непознати из групите. Заинтересовани майки питат как да захранват бебето си, кое е полезно и кое не е, друга майка пише „педиатърката каза, че е нормално, ако детето стои с биберон в уста и телефон в ръка“, но същевременно „три думи, ако казва на тази възраст, сте късметлии“. Сляпо се доверяваме на всеки един коментар и очакванията към собствените ни деца стават все по-високи. Сравняваме постиженията им в училище, оценките им, а ни е трудно да отделим време, за да поговорим с тях. Склонни сме да искаме, без да даваме от нашето внимание, обич и подкрепа.
Добре, че когато сме били деца, родителите ни не са били в плен на дигиталния капан. Как ли ще ни запомнят нашите деца? Каква следа ще оставим в техния живот, зависи изцяло от нас!
Филиз ЕРДИНЧ
