На 15 ноември 1924 г. вестник „Разградско слово“ публикува статията „Стотният ни брой“. Дали се е надявал редакторът Григор Попов, че вестникът ще стигне до стотния си брой? Дали е знаел, че само два вестника от дотогава излизалите разградски вестници са достигнали до стотния и повече от него броеве – „Разградски новини“ и „Гражданско съзнание“ – не знаем. Но той скромно отбелязва, че за ония, които познават условията, сред които трябва да живее един провинциален вестник, сто броя не са малко.
„Създаден с едничката задача да бъде верен спътник и изразител на ония идеи, които вълнуват и занимават днес обществото – пише Григор Попов, – той се е стремил винаги според силите си да разглежда и осветлява въпросите, изхождайки от интересите на общата маса, като не е вземал никакво теснопартийно становище. Разбира се, кръга и задачата на негова обсег е била да се занимава с нещата, които стоят по-близко до нас от околията и града ни, да изтъква и изниса ония болни страни от нашия всекидневен живот, които вълнуват днес всички ни…“.
Авторът допълва, че нуждите и интересите на читателите му, колкото и дребни и незначителни да са, за вестника са важни, защото се нуждаят от публично обсъждане. Той не си прави илюзии за далечни цели и перспективи, но ще продължи списването на вестника. Изказва се благодарност на всички сътрудници, абонати и съчувственици, които съдействали за създаването и закрепването на „Разградско слово“.
Поместено е и „Писмо от приятел“ от Матей Стоянов, комуто редакторът благодари в края на статията за издаването и разпространяването на вестника. Той повдига завесата пред мълвата, че едва ли ще бъдат издадени един-два броя, пред противодействието и клеветите по адрес на журналистическата дейност на Григор Попов и го поздравява за постоянството и безкористието.
С постоянство и безкористие, с неотклонност и съвестност се нижат броевете, трудно раждащи се поради мизерия и безпаричие. Но все пак раждащи се, за да достигнат внушителната цифра 766 за 22 години. Един подвиг. И едно безкрайно общополезно дело, посветено на Разград и на неговите люде.
Още в програмната статия „Нашите задачи“ в първия брой на „Разградско слово“ от 13 юни 1922 г. Григор Попов си поставя „скромни задачи“, както сам казва: „Нас ни интересува въпроса за чистотата, благоустройството, осветлението на града ни. Интересуват ни нравите, морала, стопанския живот в града и околията ни. На почвата на тези и други въпроси от обществен и културен характер, ние ще се постараем да обединим гражданството, за да можем с общи усилия да постигнем необходимите резултати“.
Скромни задачи, но нима в това не се състои всекидневието на хората? И вестникът започва да описва живота на разградчани – с кризата за хляба и недоброто му качество, с мизерните заплати на служителите, със спекулата на някои търговци, с годежите, женитбите, погребенията, убийствата, самоубийствата, кражбите, честването на празниците и всичко друго, от което се състои човешкият живот. От страниците му се научава, че Разград е бил първи или трети сред туберкулозните градове в България. Тук за пръв път е написано за четата на Таньо войвода и преминаването й през Разградския край през 1876 г. Редовно се публикуват уводни статии за бележити дати и годишнини от събития.
„Разградско слово“ обръща внимание на всички важни политически и обществени събития, с които е така богата новата история на България – превратът на 9 юни 1923 г., превратът на 19 май 1934 г., посещения и речи на политици и министри, резултати от избори, рождението на престолонаследника, посещения и смъртта на царя и много други.
Особено богата е информацията за културния живот в града – дейността на симфоничния оркестър и другите формирования, създадени от ентусиаста Илия Бърнев, на хор „Железни струни“, на църковния хор, на Детската музикална китка, посещенията на множество театри благодарение на връзките и познанствата на професионалния артист Григор Попов, който превръща Разград в един от първите театрални градове в страната.
Има и информация, богата при това, за ентусиазираната дейност на младите туристи, едни от най-активните в страната, за футболни мачове и т.н.
Не са малко и съобщенията за посещението на видни културни дейци – Антон Страшимиров, Дора Габе, Чичо Стоян, за проф. Асен Златаров, проф. Димитър Михалчев, унгарския професор Геза Фехер, италианския професор Енрико Дамиани и други.
Особено внимание заслужават уводните статии почти във всеки брой. Редакторът се стреми да има такива по важни политически, обществени, културни, стопански, социални, здравни и други теми.
С описването на тези и други дела, събития, посещения , чествания вестникът се превръща в своеобразна енциклопедия на живота в Разградски регион за периода 1922-1944 г.
На вестника са присъщи качества като толерантност, стремеж към обективност, търсене и на други мнения. В първите години на „Разградско слово“ излизат още шест вестника, които се стремят да го конкурират. Но те остават само с по няколко броя, неиздържали съперничеството на „Разградско слово“.
Вестникът се нарича независим, макар че в началото му редакторът има своите политически пристрастия. Всъщност, едва ли има абсолютно независим вестник. Всеки вестник е по-малко или повече зависим волю или неволю идейно и нравствено от убежденията на редактора си.
За да има такава богата палитра от знания за различните области от всекидневието, голяма роля имат сътрудниците на вестника. Григор Попов е бил далновиден и мъдър редактор, който добре е оценявал силата на различните пера за издаването на един вестник. Той създава истинско съзвездие от сътрудници – учители, лекари, юристи, свещеници и други специалисти, които оформят интересното и задълбоченото лице на вестника.
От брой 304 до 407 /1930-1933 г./ Григор Попов е назначен за секретар на общината и тогава вестникът се урежда от редакционен комитет. Мисля, че най-голяма роля за излизането на вестника има сътрудникът Стефан Славов, учител, навярно и с помощта на Григор Попов. През този период излизат по-малко броеве, почти ги няма хубавите уводни статии, материалите са неподписани, за разлика от материалите на Григор Попов, които са подписани. Те се отнасят за общински избори, за това какви хора трябва да се избират за общински съветници и т.н. Няма толкова богата информация, както по-рано. С една дума – нивото на вестника не е такова каквото е по времето на Григор Попов, но важното е, че „Разградско слово“ не спира да излиза.
Когато се говори за информация, трябва да се подчертае, че под рубриката „Хроника“ във всеки брой има богата информация от различни области на живота. Това е местна информация.
На 3 юли 1929 г. вестникът съобщава, че редакцията има вече уредена кореспондентска служба в София. Съобщенията ще бъдат черпени от меродавни кръгове имащи възможност да се информират най-точно върху всички по-важни въпроси и събития в страната. Така че във вестника започват два се появяват и такива информации от страната и света.
Какви рубрики намираме в „Разградско слово“? Това също е интересен въпрос. Още на 7 ноември 1922 г. вестникът пише, че наскоро ще се открие отдел /рубрика/ „Зад кулисите на града“. Тук можели да се публикуват сведения с автентични подробности за делата на всички обществени, държавни служители и частни лица, които ограбвали, мародерствали, гешефтарствали, изобщо използвали положението си особено по време на войната. „Доблестно, с подписа си дайте на редакцията ни сведения за всички скверни дела, извършени от всички мошеници и злодейци в нашия край“ – завършва публикацията.
Ако не се лъжа, описан е само един такъв „злодеец“ – Иван Г. Махмудов, търговец. Описан е съвсем накратко, без рубрика. По време на войната той продавал на завърналите се войници тютюн, а за да им продава тютюн, трябвало да пият поне по едно шишенце ракия. Когато гладен циганин откраднал един хляб, той насъсквал събралото се множество да го пребият. Съвсем с няколко изречения в същия брой на вестника от 1 август 1923 г.е описан още един „герой“ – местен диктатор – Инджев, осъждан за кражба преди да бъде назначен за околийски началник в Разград. Преди това като полицейски пристав в Кеманлар /Исперих/ бръснел главите на политическите си противници без сапун и нанасял побои над „провинените“ със специално подготвена тояга с маска на лицето, за да не го познаят. Арестувал и Григор Попов като „опозиционер“.
Рубриката „Зад кулисите на града“ така и не се появява във вестника. Григор Попов не е живял по време на войната и не е знаел кой как се е проявявал. А гражданите вероятно от страх и за да не си развалят положението не са дали необходимите сведения на редактора.
Епизодично от 1929 г. се появява рубриката „От тук – от там“, съдържаща обикновено хумористични анекдоти за лица и събития от света. Макар и рядко под тая рубрика пише и самият редактор материали по журналистически въпроси.
През 1936 г. се появява рубриката „Обзор“, която има съвсем кратък живот. Авторът се подписва с псевдонима Звезделин и е посветена главно на християнски празници, на бележити дати и годишнини.
Доста по-дълъг живот има появилата се също през 1936 г. рубрика „Бележник. Силуети на знайни и незнайни нашенци“. Тя съдържа кратки фейлетони за познати и непознати разградчани и се води главно от Крум Денев с псевдонимите Бомбарди р/най-често/, Камертон, Дико и други. Радва се на голям интерес сред читателите на вестника.
През 1940 г. се появява рубриката „От тук така се вижда“. Кратките материали под нея са главно критични, отнасят се за градски работи и предполагам, че зад псевдонимите Бък и Уъб се крие редакторът Григор Попов.
Съвсем рядко се появява все по това време и рубриката „Обектив“.
Интересен въпрос е за отношението към хумора. Моите наблюдения върху периодичните издания показват, че за всички тях хуморът или изобщо го няма или е случаен гост, ако може да се каже така.
Съвсем друго е положението в „Разградско слово“. Вероятно защото в младостта си, като приятел на Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев и други млади поети и писатели, Григор Попов е сътрудничил активно на хумористичните списания „Смях“ и „Барабан“. Особено интересни са неговите „Купешки разговори“ и „Нашенски разговори“.
Вече беше писано за рубриката „Бележник. Силуети на знайни и незнайни нашенци“. Под нея има и материали на Григор Попов. Появява се и епизодично рубриката „Малко хумор“, под която са поместени „Купешки разговори“ на Гр.П. Написани са под формата на диалози, основаващи се на употребата на думи от международната лексика, изречени неправилно, но с голяма претенциозност от псевдоучени събеседници. Може би това са стари работи на Григор Попов от „Смях“ и „Барабан“. А може би има и нови?
Григор Попов пише и по-големи хумористични материали. Не може да не е негов фейлетонът „Сън през юнска нощ на един почтен разградски жител /26 юни 1926 г./. Нарисувана е картина от града и как гражданите чакат на будките вестника, който бил в тираж 8 милиона и пак бил недостатъчен. По моста профучавал автомобил с редактора на „Разградско слово“ в него. Това е тъжен хумор за нещо, което никога не е било и няма да бъде.
Има и други хумористични работи, пак под рубриката „От тук – от там“ – „Двамата редактори“, „Предизборна борба“, „Един необикновен стомах“ и т.н. Вероятно са написани от редактора Григор Попов.
И съвсем неслучайно когато на 8 ноември 1942 г. се чества 30-годишната обществена и 20-годишната журналистическа дейност на Григор Попов, в словото си секретарят на Съюза на провинциалните професионални журналисти Ив. Волний говори и за незабравимото му сътрудничество из старите хумористични вестници и списания, които и до днес остават образци не само в нашата, но и в международната хумористична литература.
Не бива да се забравя и това, че вестникът е инициатор и организатор на обществени протестни начинания- по повод уволнението на известния хирург д-р Хари Варкони, по повод на 15-годишнината от Ньойския договор и други, така също и по отбелязването на 20-годишнината от гибелта на Димчо Дебелянов.
Трудно се издава провинциален вестник и „Разградско слово“ не прави изключение в това отношение. Мизерия и безпаричие съпровождат издаването му. За това говори броят на вестниците за тия 22 години. Вместо повече от 1056 броя за 22 години са издадени 766.
Както пише Григор Попов в откровението „Как се роди „Разградско слово“ в 500-ия брой /19 октомври 1936 г./, „В своите, понякога и всякога – безпомощни усилия да превъзмогнем трудните условия на съществуването на „Разградско слово“, аз и близките ми сме понасяли незнайна, страшна мизерия… Имало е моменти, когато семейството ми през зимата се е отоплявало с горящи вестници в единствената печка… Студени зимни дни аз съм прекарвал без зимно палто и здрави обуща…“.
Трудно се носи тежкият Голготски кръст, според неговите думи. Само в това откровение Григор Попов повдига завесата какво му струва да издава вестник. Но и тук няма оплаквания, а просто горчиво констатиране на фактите.
В същото откровение Григор Попов пише: „И когато заболях от пневмония, само неколцина ме споходиха, едни от състрадание, други от любопитство, а само двама от искрено и тревожно желание да ме спасят – д-р Ангелов и фелдшерът Пеко…“
Има все пак хора, които правят хуманни жестове спрямо болния редактор, но те не са от Разград. Членовете на русенското журналистическо дружество му изпращат средства за лечение. А артистите от Кооперативния драматичен театър от София представят при гостуването си в Разград пиеси в негова полза. Такива жестове могат да се сторят само за избрани люде.
А вестникът продължава да излиза, благодарение на сътрудниците. Как да не се възхищава човек на далновидността на Григор Попов.
И все пак, въпреки безразличието и безгрижието към неговото дело, Разград прави внушително честване на 30-годишната обществена и 20-годишната журналистическа дейност на Григор Попов на 8 ноември 1942 г. Подобно честване се прави още само за един заслужил разградчанин – Илия Бърнев.
В словото на секретаря на Съюза на провинциалните професионални журналисти Ив. Волний е обрисуван образът и пътят на юбиляря. Вестникът е наречен културен фар, обществена трибуна, гордост за Разград, а делото на Григор Попов е подвиг, който може да се сравни освен с героизма на онези, които отстояват свободата по бойни поля.
Григор Попов отговаря на всички приветствия със слово, в което пак проличава неговата безкрайна скромност: „Моето обществено дело е дело и на моите сътрудници, което преуспя благодарение на тяхната помощ и помощта на на всички абонати и читатели на вестника…“
На честването Григор Попов получава около 250 поздравителни телеграми и писма от цяла България. Това говори колко известен е бил и той, и неговият вестник. Неслучайно на конгресите на Съюза на провинциалните професионални журналисти винаги е бил избиран в ръководното тяло на Съюза, веднъж за негов подпредседател.
На 2 септември 1944 г. излиза последният брой на „Разградско слово“. Идва ново време, което се е различавало с методите си от времето на Григор Попов. И скоро след това на 28 март 1945 г. свършва земният му път. Може би за това е допринесло и изгарянето на клади на „Разградско слово“…
Остава светлият образ на журналиста и общественика Григор Попов, Последният мохикан на разградската додеветосептемврийска журналистика. Остават произведенията на златното му перо – връх на произведенията, написани от разградски автори във вестниците до 1944 г. Остава „Разградско слово“ – най-дълго излизалият вестник в разградската додеветосептемврийска журналистика, един от най-дълго излизалите седмични вестници в страната за същия периоди и същевременно върхът на разградския периодичен печат до 1944 г.
Примерът на „Разградско слово“ учи, че трябва много стоицизъм, авторитет и себеотрицание при издаването на частен вестник. Защото един вестник се крепи главно на авторитета и идеализма на редактора и на подкрепата на читателите. Една взаимност, без която е невъзможно едно велико дело като това на Григор Попов и неговото „Разградско слово“.
Божидарка ЗЛАТАРЕВА
