Когато на 8 октомври 1942 г. в Разград тържествено се чества 30-годишната обществена и 20-годишната журналистическа дейност на Григор Попов, той отбелязва в словото си: „Моето обществено дело е дело и на моите сътрудници, което преуспя благодарение на тяхната помощ и на помощта на всички абонати и читатели“. И уточнява по-нататък, че материали на сътрудниците на вестника са били публикувани през годините и в други провинциални вестници и са се радвали на успех.
Далновидният редактор на „Разградско слово“ е имал грижата /за разлика от редакторите на разградските вестници преди него/ да създаде цял щаб от сътрудници, които са носели свои гледни точки, своя професионализъм в дадена област. Така че написаното от тях е било богатство както за вестника, така и за неговите читатели.
Разбира се, и самият Григор Попов е помагал на своите сътрудници. Ето какво си спомня много години по-късно активният сътрудник Венелин Иванов: „Опитен журналист, с дългогодишна практика, той наистина много ценеше сътрудниците си и умееше да работи с тях. Спомням си не един случай, когато му е била необходима например уводна или някаква друга статия по известен въпрос – той неколкократно преди това съвсем инцидентно започва разговор по този въпрос, нахвърля редица мисли, кара те да разсъждаваш по повдигнатия проблем и после изведнъж ти поставя задачата да напишеш статия по тази тема…“. Мисля, че тези думи се отнасят в най-голяма степен за едни от най-активните и дългогодишни сътрудници Венелин Иванов и Стефан Славов.
„Ние сме давали място във вестника на всички здравомислящи и честномислящи сътрудници на нашето дело – пише вестникът през 1927 г., – без да се чувства обществена празнота в нашия дребен живот – да се изкажат по всички „актюелни“ въпроси. Само убогите, малокултурните, неграмотните – не можаха да намерят открити колоните за тях в нашия вестник“.
Още в статията си „Стотният ни брой“ /15 ноември 1924 г./ Григор Попов изказва благодарност на всички сътрудници, абонати и съчувственици, които са съдействали за създаването и закрепването на „Разградско слово“.
Броят на сътрудниците е трудно да бъде определен, а и едва ли е необходимо това. И все пак преброих около 80, но не във всички броеве, с уговорката, че нищо чудно да стигнат до 100 и повече.
Между тия сътрудници има знаменателни и много известни личности, макар че са се появили с произведение само веднъж на страниците на вестника. Като Антон Страшимиров например със спомена „В Разград през миналия век“ – 7 януари 1926 г. Като Иван Свирачев, автор на спомена „На път за Одринския затвор – 1876 г.“ в пет поредни броя /15 ноември – 21 декември 1924 г./. Като Иван Багрянов и други.
Вестникът дава поле за изява на кметове и политици от Разград, които пишат за актуални за Разград въпроси. Такива са Георги Кисов /околийски началник през 30-те години/, който сътрудничи със статии и стихове и със спомен за Димчо Дебелянов; Бончо Чобанов /кмет, околийски управител по-късно/ – уводни статии като „Премахнете монопола на храните“, „Какво ни предстои“ и други; Къню Симеонов /кмет/ – „Социалната работа на общината“, Иван Казанаклиев /политик, депутат, общински съветник/ – „ В памет на героите“, „По заема за водоснабдяването“, По водоснабдяването на града“, „За построяването ж.п. линия Попово – Разград – Кеманлар /Исперих/ и други. Тук можем да посочим и разградчанина, кмет на Видин, д-р Бърни Бончев със статии като „След 40 г. в родния край“ /поредица/, „На път за бащин край“, „Фамилните имена трябва да бъдат български“, „Обществена съвест“ и други.
Макар и доста по-рядко не могат да се пропуснат публикациите с исторически характер. Тук непременно трябва да се започне с малките статии на академик Анание Явашов – „Текето Демир Боба – българска старина светиня“, „Даусдава, Аладжа-Хисар-Хезар-град-Разград“ „Гробът на българския цар Омуртаг поруган и осквернен“ и други. Също Васил Маринов – „Новите находки в Разградския археологически музей“ ,“Археологическо значение на Разград“; Дим. Икономов – „Разград през средата на 17 век“; Николина Г.Попова – „Таню войвода“; Велико Димов – „С. Батенберг /по случай 125 г. от заселването му“/ и други.
Тук могат да се включат и автори, писали уводни и не само уводни статии за известни исторически дати, личности и събития, като Николина Г. Попова Станчо Бакалов, Любен Николов, Венелин Иванов, Атанас Върбанов и т.н.
Голяма част от сътрудниците са учители. Освен най-активните Венелин Иванов и Стефан Славов, могат да се споменат Николина Г. Попова, Станчо Бакалов, Христо Лицов, В. Ст. Пашев, Любен Николов, Атанас Върбанов, Стефан Парашкевов, Кръстьо Иванов, Васил Маринов, Борис Аврамов, Ганчо Колев….
Има и свещеници – особено се изявява Янчо Бъчваров, автор на статии освен по религиозни въпроси и на такива като „Човекът“, „Истината“, „Красотата“, „Завистта“, „Съвестта“ и др., И. Пинтев, Георги Илиев, Никола Станев и др.
А може ли да се обхване с няколко реда сътрудничеството на д-р Георги Панов, автор освен на множество статии по здравни въпроси и на статии на общочовешки теми. Има и други лекари и ветеринарни лекари, които се появяват епизодично
Изявяват се и юристи като Трендафил Розов /„Репарациите“, „Какво става в Испания“ и др./, Илия Пенев /„Едно голямо дело на нашето законодателство“, „Българският земеделец е голям родолюбец“, „Повече грижи за децата“, „Природата за психофизическото развитие на човека“/ и др.
Не са един и двама и служителите – Крум Денев, инж. Лазаревски, Христо Чехларов, Прокопи Божилов, инж. Иван Явашев, Г. Балканджиев и други.
В последните години когато конкурентът „Разградски новини“ вече не съществува, има епизодично участие на двама автори от този вестник – околийският училищен инспектор Иван Даскалов и журналистът Никола Панчев.
В „Разградско слово“ се изявяват и сътрудници поети и прозаици като Венелин Иванов, Николина Г. Попова, Петър Иванов, Димитър Раданов, Илия Пенев, Олга Димитрова-Славкова, Драган Данаилов и други.
Сътрудничат му също макар и епизодично писатели, журналисти и други известни люде, които по едни или други причини са навестявали Разград.
От началото на вестника помага на Григор Попов и Димитър Вълнаров, който е бил известно време репортери експедитор на вестника. Той е негов близък родственик от семейството на най-голямата му сестра Дочка.
Понеже са известни хора, в някои моменти освен като автори сътрудниците се явяват като „герои“ или движещи лица на събития, за които се разказва в броевете. Сред най-интересните в този смисъл може би е Анание Явашов, който с майчина нежност събира старини, пише капитален труд за Разград, създава археологически музей. В него той заедно с доброволците около себе си е бил и чистач, и метач, и всичко друго. За качествата на музея говорят фактите, че само за една година той е бил посетен от над 2500 души, като в това число не влизат учениците. Сред посетителите му са били професори, чуждестранни изследователи и пътешественици, самият монарх цар Борис!.
През любопитни метаморфози преминават например отношенията на „Разградско слово“ с художника Драган Данаилов. В началото на 1925 г., в качеството си на председател на читалището той си позволява да чете нотации какво представлява независим обществен вестник и го обвинява в спекула. Редакцията му отговаря, че спекула може да се върши например с продажба на вино /нещо, което прави художникът/, а не с вестникарство. Когато през 1934 г. Драган Данаилов е назначен за кмет, вестникът публикува платформата и намеренията му. А в самото начало на 40-те години на страниците на вестника намират място стихотворенията на изтъкнатия художник.
Но нека разгледаме съвсем накратко творенията на най-активните сътрудници на „Разградско слово“ – Венелин Иванов, Стефан Славов, д-р Георги Панов, Крум Денев с уговорката, че и други, макар и не толкова активни автори заслужават подобно внимание.
Учителят Венелин Иванов е имал и литературна дарба. През 1936 г. за известно време вестникът е имал литературна страница, която той е уреждал. Публикувал е стихове,, прозаични творби – „Изгубени писма от село“, „Любовта на Ноя“, „Опиянение“, легендата „Небойца“ и други. Автор е на редица статии по училищни въпроси – „Камбаните звънят“, „Учителю, напред !“, „В защита на народния учител“ и други, по литературни въроси – „Една непочтена търговия с литературата“, „Иван Вазов“, „Народните будители“, „Скръбен спомен“, „Пътя на „Железни струни“ и други, както и редица статии по обществени въпроси – „Подкрепете бедните“, „Нашият парк“, „Един забравен герой от нашето недалечно минало“, „Голямо отличие за наш съгражданин“ и т.н. Публикуваните литературни творби са главно миниатюри. Благодарение и на редактора Григор Попов произведенията му по различни теми са точни, балансирани, поставящи ярко и правдиво проблема, за който пише. Езикът му е на завидна висота. По-късно той отива в София и е назначен учител в института за глухонеми.
Още по-хубаво определение заслужават произведенията на учителя Стефан Славов. Предполагам, че когато в началото на 30-те години /от 1930 до 1933 г./ редакторът Григор Попов е назначен за секретар на Общината, вестникът се урежда от редакционен комитет, начело на който според мене е бил Стефан Славов. А може би е бил и единствен в ролята на редактор.
Стефан Славов е автор на множество статии, уводни и не – „Младежта“, „Към доброденствие“, „Какво е нуждно“, „Да ценим разума“, „Да се поучим от миналото“, „Пробен камък“ и други.
Много интересна е полемичната му статия „Разград – един забравен и пренебрегнат град“, в която поставя редица въпроси за това какво мислят другите за града с представи кажи-речи от времето на Балканската война, и всъщност какъв е той – съвременен град с много придобивки.
Не по-малко интересни са и матералите му под рубриката „Американски репортаж по нашенски“, подписани с псевдонима Стьонка – „За клюката“, „Скъпи дърва“, „Праздници“, „Най-лесното“, „Ти си длъжен“, „Още за морала“ и други.
Ето например откъс от „Праздници“: „Човек „бактисва“! И „бактисва“ не защото праздникът е нещо лошо, а защото многото праздници, претрупаността от праздници започва вече да уморява и праздничната обаятелност на всеки праздник стане нещо обикновено, нещо сиво, нещо, което вече не затрогва душата, не радва окото и ума“.
Стилът на автора е полемичен в тия американски репортажи по нашенски, перото му е силно и точно. Изобщо, смятам, че това е най-добрият автор между сътрудниците на „Разградско слово“.
Автор и на няколко легенди е Стефан Славов – „Балля Боба теке“, „Дядовото Михово кале“, „Син град кале“, „Прокълнатата гора/Торсун Боба теке“/.
Стефан Славов е автор и на сказката „Разград“, прочетена по Радио Варна на 7 март 1937 г. в културния ден за Разград и публикувана в „Разградско слово“ после. Заема повече от една страница на вестника на 28 април 1937 г.
И много тъжно е, че този сътрудник на „Разградско слово“ – патриот и много добър автор е бил осъден от Народния съд през 1945 г. за няколко „фашистки“, а всъщност нищо особено неказващи статии, на една година строг тъмничен затвор. Подобна съдба има и друг сътрудник на вестника – Станчо Бакалов.
Най-плодовитият автор сред сътрудниците на „Разградско слово“ е д-р Георги Панов, още от началото на излизането на вестника. Десетки са неговите статии по здравни въпроси – „Разград държи първо място, „Храната на болния“, „Скарлатина“, „Артериосклерозата“, „Грижи за децата през лятото“, „Остър ставен ревматизъм“, „Как да се предпазим от инфлуенцата“, „Защо ни пищят ушите“ и много други.
Много човешки, с наблюдения от живота са неговите размисли, публикувани под рубриката „Страници от незавършен дневник“ – „И в тъмното се вижда“, „На два полюси“, „Конгресни решения“, „Млад е, нека работи“ и други. А също и под рубриката „Отломки от пътни бележки. Под тази рубрика, то не е и рубрика, а подзаглавия на материалите д-р Панов разказва за положението на бедни болни хора , на които никой не помага, за невежеството на на бедните как да лекуват болните си близки и т.н. С много болка и човешка топлина са написани тия материали. И самият лекар е бил известен с това, че е преглеждал безплатно бедни болни хора и им е давал пари да си купят лекарства… Истински хуманист е бил д-р Панов.
Този преглед на сътрудниците на „Разградско слово“ би останал непълен без присъствието на служителя Крум Денев. Това е своеобразна личност, творила на много полета и навсякъде е била оригинална. Той сътрудничи на вестника със статии на музикални теми – за различни концерти на симфоничния оркестър на Илия Бърнев и на дружество „Железни струни“, а също и по обществено значими теми като „Редници на обществото“, „Дезертьори от обществените дела“, „Да няма пораженство“, „Спасете сградата на Разградската гимназия от опорочаване“, „Защо ни е нов театрален салон“ и други. Особено интересен е споменът „Скици от преди 40 години на „Варуш“ в Разград“ – една панорама на живота в този възрожденски квартал, на хората, живели тук и техните дела.
Много интересни са „фейлетончетата“, както сам ги нарича Крум Денев, под рубриката „Бележник – Силуети на знайни и незнайни нашенци“. На 1 юни 1936г. се появява първият материал „Онуфрий Лалев Черногащев“, за да продължи само в една колонка на вестника около сто характеристики на известни разградчани. Рубриката се е радвала на голям интерес сред разградчани. Жалко, че този един от най-добрите сътрудници на „Разградско слово“ през последните години на вестника се преселва в София.
Какво показва съзвездието от сътрудници около „Разградско слово“? Първо, че един вестник не може да просъществува дълго време, когато се прави от един човек, колкото и талантлив да е той. Хубав вестник се прави от съмишленици, от екип. Такъв широк „екип“ от съмишленици, каквото е създал Григор Попов. До този извод той стига много рано, вероятно още при сътрудничеството си в София на хумористичните списания „Смях“ и „Барабан“. Григор Попов е искал вестникът му да съществува дълго време и е бил достатъчно далновиден да се обгради не с един-двама, а със съзвездие от сътрудници. С това той е първият и единствен редактор сред редакторите на вестници в Разград до 1944 г.
Божидарка ЗЛАТАРЕВА
