За тоталитарното хитруване с войната и мира

Пламен Дойнов е роден през 1969 година в Разград.

Първата книга „Вик на мълнии“ излезе в Разград през 1991 година, а днес вече е сред големите имена във високия сегмент на българската и европейската литература и на хуманитаристиката въобще. Негови книги бяха издадени в много държави, текстовете му са превеждани на всички европейски езици.

Автор е на десетки стихосбирки, пиеси и изследвания в областта на литературната теория и критика. Редактор в седмичника „Литературен вестник“ и на осем издателски поредици в областта на историята на литературата от времето на Народна република България.

За поезията и драматургията си, както и за изследванията си, е отличаван с много престижни наши и европейски награди.

От 2019 година Пламен Дойнов е професор в Нов български университет, преподава история и теория на литературата, творческо и академично писане в департамент „Нова българистика“. Ректор е на Нов български университет от началото на юли 2020 година.

През последното десетилетие на миналия век той бе сред най-активните и дискутирани автори на „Екип 7“. Младият тогава Пламен Дойнов водеше своята рубрика „Алея на първенците“ – остра и умна политическа публицистика из актуалните проблеми на бурния и противоречив български преход. Приемаме, че публикуваният днес анализ е продължение тази добра някогашна практика.

Освен традицията на всекидневното насилие тоталитарните режими и техните водачи неизменно следват и друга традиция – на хитруването. Тя изглежда по-безобидна, а понякога буди дори снизхождение, както е с някои политически шмекерлъци на хитреца от Правец. Идеите на Тодор Живков от 60-те години за превръщането на НРБ в 16-та република на СССР или за прокарването на търговския принцип „нефт срещу пшеница“ напомнят за пресметливите жестове на опитен рибар, който хвърля стръв, която не цели улов, а извличане на други ползи в играта на лоялност към Кремъл.

Това е по-скоро рутинно лицемерие, което също струва скъпо, но все още не погребва хора. Когато обаче през 80-те години живковизмът започва да хитрува на тема „единство на социалистическата нация“ и да преследва българските турци, за да им сменя насилствено имената, зад събитията изведнъж прозира драма на живот и смърт, в която основни действащи лица стават армията и милицията.

Винаги е така. Когато задрънчат оръжия и се плисне кръв, хитруването изведнъж вдига залога си, превръща се в цинична историческа шега, от която хората плачат. Така Хитлер хитрува пред европейските страни при аншлуса с Австрия от 1938 г. и заграбването на Чехословакия година по-късно, давайки си вид, че няма да воюва за друго. През това време Сталин хитрува с организираните задкулисно от неговия режим антифашистки Конгреси за защита на мира и културата в Испания и Франция, докато сключи пакт за ненападение с Третия райх и започне заедно с Хитлер Втората световна война през септември 1939 г., нахлувайки последователно в Полша, Финландия и Балтийските държави. Съветският съюз на Брежнев, съвместно с НРБ на Живков и с други страни от Варшавския договор, хитруват през 1968 г., но влизат с армиите си в Чехословакия, обявявайки окупацията си за „братска помощ“ и „омиротворяване“.

Всъщност това е циничният връх на диктаторското хитруване – да маскираш военните действия на тоталитарния режим като „борба за мир“.

Колко време хитрува Путин, анексирайки Крим през 2014 г. и струпвайки войски край границата с Украйна, докато кремълските говорители уверяваха, че е напълно абсурдно да нападнат съседната държава! Агресията беше обявена за „специална военна операция“. Диктаторите никога не си признават, че водят започната от тях война. Може да е вътрешна /расова – в Третия райх или класова – в СССР/, може да е срещу други страни /Втора световна или срещу Украйна/, но те твърдят, че не воюват, а прочистват обществото от „чужди елементи“ или от „бивши хора“, разширяват „жизненото пространство“ на своята нация, денацифират нападнатите държави и присъединяват изконни исторически територии. И като капак на този идеологически казан: започнатите от тях военни действия се представят за превантивни – за да няма истинска война, т.е. за да има мир.

Така започват войните за мира. Сталин е обявен за „най-великия миротворец“ в света. Страните от източния тоталитарен блок се впускат в световното „движение за мир“, за да заглушат тътена от класовата война срещу собственото им население и нарастващите питания за нарушените права на човека в техните общества.

Днес протича подобен процес на грандиозно пропагандно преобличане на войната на Путинова Русия срещу Украйна като „борба за мир“. Привържениците на Путин у нас и по света организират походи за мир и неутралитет. Тръбят, че Кремъл всъщност е /почти/ нападнат и принуден да се отбранява. Скоро съвсем ще забравят кой нахлу вероломно на 24 февруари 2022 г. в суверенна държава. Кой?

Дори бившият военен пилот Румен Радев, в момента български държавен глава, сякаш започва да забравя. Без все още да се е превърнал в тоталитарен водач, той хитрува, когато говори осъдително за хора, които искат да помогнат на Украйна с оръжие, че били „войнолюбци“, очевидно обърквайки адресите. И настоява: „Не мога да приема позицията, че войната в Украйна е война на ценности, когато най-голямата ценност са мирът и човешкият живот“.

Ето го поредния обрат на двусмислието, подготвен сякаш от кремълската пропаганда, но защо го изговаря българският президент: Въвлечените във войната на Путин украинци, както и всички, които искат да им помогнат, се оказват войнолюбци, защото защитават свои ценности, вместо да сложат оръжие в името на мира и на човешкия живот. Сега остава Радев да назове Путин „миротворец“ и „хуманист“. И да подкарат двамата заедно – като първи и втори пилот – свръхзвуковия изтребител на мира.

Проф. Пламен ДОЙНОВ