Д-р Станимир Георгиев, новият директор на МБАЛ „Св. Иван Рилски“: Попаднах на кръстопът – да се разделя с болницата или да поема ръководната отговорност

От петък областната МБАЛ „Св. Иван Рилски“ има своя нов изпълнителен директор. На „горещия“ стол сяда 35-годишният ортопед д-р Станимир Георгиев. Какво предстои да се случи със здравното заведение, на което разчитат жителите на Разградска област? Колко големи проблеми заварва новият директор и как смята да се справи с тях? Отговорите на тези и други важни за обществеността въпроси потърсихме лично от д-р Георгиев броени часове преди извънредното общо събрание на акционерите, което официализира кадровата промяна.

Със смесени чувства на ентусиазъм и притеснение намираме ортопеда, преди на плещите му да се стовари тежкото бреме на директорския пост. С проблемите в здравното заведение е до болка познат. В болницата работи от самото начало на своята кариера. Първо учи в Математическата гимназия, удават му се химията и биологията и без семейна обремененост се насочва към медицината. От 2006-та следва във Варна, изкачил е цялата стълбица в професията. През 2012-та започва като санитар в новооткритото тогава Спешно отделение по време на стажовете си, след това е лекар в звеното, месец след назначаването си е поканен в „Ортопедия“, където е лекар ординатор, специализант и най-накрая – специалист. Първоначално се насочва към кардиологията, подава документи в още неотворилата врати специализирана клиника „Мадара“ в Шумен. Животът обаче така го завърта, че през 2014-та започва специализацията си в Разград. Допълнителна квалификация получава с „Света Марина“ във Варна. Пет години по-късно вече е специалист, идва предложение да се занимава с гръдна хирургия във Варна, но избира Разград заради трудната самоиздръжка другаде и възможността за бързо навлизане в практиката, което е невъзможно в големите болници.

С надграждането с времето естествено се подготвя за най-високия пост в болницата, защото ежедневно му се налага да взима отговорни решения. В ръцете му са оживявали пациенти в клинична смърт и връщането им към живота е най-силният му стимул да продължава да носи бялата престилка. Което е и едно самоубийство, както се изразява, заради непрекъснатия стрес и напрежение. През последните 10 години буквално живее в болницата, където е прекарвал по 15 нощи месечно освен дневните дежурства. Отдаването на професията ощетява както личния му живот, защото не може да си позволи семейство заради непрекъснатото си отсъствие, така и близките му.

В медицината д-р Георгиев намира своето призвание. Единственото, което би отказало медика от разградската болница, е неуважението и незачитането от страна на ръководство по отношение на полагания труд от работещите, толерирането на определени хора, задкулисието и липсата на справедливост. Точно заради политиките на управление много пъти е мислил да напусне.

Практиката му днес се радва на поощрителни пациентски отзиви, което д-р Георгиев отдава на всички усилия през годините да бъде в тяхна полза – дори в ущърб на себе си, работейки по 12 часа всекидневно.

Казва, че е навлязъл в професията със смелост, съчетана с обосновани притеснения. Същата е емоционалната палитра и днес. Отговорността е огромна, а ето с каква нагласа д-р Георгиев поема поста.

Д-р Георгиев, какъв човек поема кормилото на областната МБАЛ „Св. Иван Рилски“?

Смятам, един честен, откровен, добронамерен човек, който е готов да помогне без задни мисли и да очаква нещо от някого. Такава цел съм си поставил пред себе си – да помогна. Ако това нещо не е реално и е неосъществимо, ще се оттегля! За мен това място не е желано и търсено, не е цел, а възможност да допринеса за нещо добро. Ако успея, ще съм щастлив. Ще положа всички усилия да го направя. Но не искам да се пенсионирам като изпълнителен директор. Аз съм с ясната идея, че тук нещата са временни и искам да направя нещо добро, което да остане. Ако по време на управлението ми сме спасили живота на 10 човека, това е кауза! Малко е идеалистично за това време, но вярвам в това!

По какъв начин искате обществеността да възприема новия директор на МБАЛ „Св. Иван Рилски“?

Като човек, който ще се опита да задържи ситуацията. Знам, че очакванията към мен са да променя и подобря много неща, но съм далеч от мисълта, че мога да огрея навсякъде и всичко зависи от мен. На локално ниво, това, което мога да подобря в лечебното заведение като организация, структурен състав – тоест това, което зависи от мен, да помогна да започнат повече хора работа тук, да повдигнем качеството на здравната услуга, да задържим лечебното заведение в положение, което да не е критично и да не е съществуващо, а реално работещо. Това са целите пред мен. Ситуацията е тежка. Кадровият дефицит е огромен. Липсва персонал в огромни проценти. Структурите са пред затваряне, никой не го знае от обществото – че една сестра и лекар вършат работата на двама. Покриват извънреден труд и все още съществува болницата.

Как е възможно да оцелява?

Със саможертва от всеки един от нас. Всеки, който работи тук, дава максимума от себе си. За съжаление се случва, буквално, персоналът да работи, докато загине. Медицинските сестри са все по-дефицитни, предимно възрастни работят, лекарите също застаряват. Няма кой да ги смени!

Най-важният въпрос, който интересува всички, е какви цели сте си поставили по отношение развитието на МБАЛ „Св. Иван Рилски“?

Първо, запазване на текущия персонал, който се беше поразтичал да напуска. Повишаване качеството на здравната услуга, което е свързано конкретно с пациента. Пациентите ще бъдат спокойни да се лекуват в нашето лечебно заведение и няма да е необходимо ходене по други градове, където могат да получат същата здравна услуга. Но няма да стане, без да имаме персонал. Много от персонала, който е преминал през нашето лечебно заведение, не му е давана възможност. Една част е неудовлетворителното заплащане. Това е проблем на национално ниво и причината да няма медицински сестри и лекари. Повишаването на заплатите не зависи от нас, а от самата политика към здравеопазването. В момента се предвижда допълнително финансиране на лечебните заведения с оглед подобряване на тези условия. Съответно, ако имаме повече пациенти, това ще ни носи повече приходи, което също ще даде възможност за допълнително материално стимулиране на персонала.

Второ е промяна в оборудването. Имаме идеи, с които първо да подобрим битовите условия в болницата и да започнем постепенна подмяна на апаратурата, с която работим. Защото аз работя с техника, която е по-голяма от мен на години. Това трябва да се промени малко по малко.

За осъществяването на тези идеи е необходимо солидно финансиране. С какъв бюджет разполага в момента болницата?

С оскъден. Нито е в много затруднено положение, от това, което знам, нито обаче може да се похвали с нещо в излишък. Нещата са почти на нула и малко под нулата на моменти. За пари за ремонт и подмяна на техника въобще не може да става въпрос с текущия приход на лечебното заведение.

По какъв начин тогава ще се финансира търсеното осъвременяване и освежаване?

Подали сме документи към Здравното министерство за участие в различни проекти – подобряване на сграден фонд, закупуване на нова апаратура. Очакваме и сме добронамерени към дарители от всякакво естество, нещо дребничко също би ни било полезно. Всеки един от града, който се разболее, първо идва при нас, след това постъпва към другите градове. Колкото и негативизъм да има събран през годините… Не мога да се оправдая, че предишното ръководство не е управлявало добре. Управлявало е толкова добре, колкото е можело. Далеч съм от мисълта, че някой умишлено нещо би направил. Такива са били възможностите, това са направили. Надявам се пред нас да се разкрият нови възможности, които добре да усвоим и да се възползваме от тях – било от човешки ресурс, било от финансов. И да го направим така, че да бъде в употреба на пациента. Това е нашата цел!

Във връзка с финансовото състояние на болницата, какво предвиждате по отношение на бюджета, какви промени ще настъпят?

В национален план се задава вълна да се повиши този бюджет с целеви субсидии, което да даде възможност болници като нашата да поемат глътка въздух. Имам и идеята да работим по различни програми, за да увеличим прихода на болницата и най-вече с повишеното качество, което целим, да задържим пациентите, което също е приход. Разчитаме на целево финансиране от Министерство на здравеопазването, собствени сили – да задържим и повишим приема на болни, да търсим финансиране по европроекти и сме отворени към дарения.

Какви други задачи сте си поставили?

С Русенския университет да водим разговори да провеждаме стажове на сестри, макар да е като идеалистичен проект, който ще даде резултат евентуално в годините напред. Все още не съм влязъл в такъв разговор, имаме идеи да привличаме кадри от студентската скамейка, които да участват в нашия лечебен процес с идеята след това тези, които решат, да останат да работят при нас. Не ни липсват енергия и желание, просто липсват хора. Никой не иска да учи за сестра, лекар е по-авторитетна и финансово заплатена професия и сестрите останаха на заден план. Ще кажа като лекар – аз оперирам, но през това време сестрата е при моя пациент. Тя е тази, която общува с него, знае му болките и оплакванията, тя е до него денонощно, когато аз съм си вкъщи, тя е тази, която го обгрижва. Ролята на милосърдната сестра е подценявана и затова ги няма.

Работите в болницата от 11 години, какви са най-големите проблеми в здравното заведение според Вас?

Липсата на персонал! В Отделението по ортопедия и травматология сме на санитарния минимум. Бяхме шестима ортопеди, когато започнах работа. В момента сме трима със специалност и един специализант. На абсолютния минимум сме! Сестрите доскоро бяха пет, които едва покриваха графика. Сега са седем, чакаме още една от друг град. Има тенденция към подобрение, но съвсем лека, на приливи и отливи е.

В какво се изразява кадровият дефицит? Какви затруднения се проявяват?

Невъзможност въобще да работим. Ако няма кой да дежури тази вечер, сестра, как да работим? Съответно това много понижава качеството на персонала, съгласни сме вече и на по-нискокачествен персонал, по-възрастен, по-трудно работещ. Това намалява качеството на услугата и адски много изморява, изтощава персонала. Един човек не може да работи 24 часа, 7 дни. В личен план се отразява много зле. До момента е довела до хронична липсва в семейството, те не могат да разчитат на мен за нищо. Несемеен съм, може би едната причина е точно тази. Всеки, който е в нашия бранш, го знае. Никое дете и жена не искат да вдигнат мъжа в три, в пет часа сутринта и почти всяка събота и неделя да го няма. Каквото и търпение да има, се изчерпва след време. Но се надявам скоро да го променя.

Какви стъпки сте предвидили за справяне с проблема?

Продължаваме разговори с различни колеги, но медицински сестри от други градове много трудно ще доведем – особено при това заплащане. Справяне с наличното, което имаме, и по-добра оптимизация. Неслучайно се стигна до закриване на Кардиологично и Гастро отделение. Това беше избор, пред който бе изправено предишното ръководство и взе решение, притиснато от обстоятелствата. Това е едно от възможните решения – по-малък на брой медицински персонал да извършва сходна дейност, но на по-малка материална база и с по-малко на брой кадри. Тоест – три отделения изискват шест дежурни сестри, а когато всичко е в едно – е необходима една дежурна сестра и един лекар. Това не е желано, но наложено от обстоятелства. Моята идея е да запазя да не се сливат други структури. Да задържим персонала, който е тук в момента и в много от случаите иска да напусне, а тези хора, които търсят работа при нас, да им създадем необходими условия и да привлечем нови. Но откъде ще дойдат – никой не знае. Както ние търсим в Разград, така търсят и в Шумен, и в Русе. Конкретен отговор за това няма. Борим се помежду си. Ако аз спечеля две сестри, ги губи колегата от Шумен, ако загубя двама лекари, ги печелят в Русе. Преливаме от пусто в празно. Завършват млади, които излизат от скамейката и доста често напускат държавата и изобщо не идват да работят при нас. Нямам точна справка, но е малък броят на лекари и сестри, които са започнали работа в нашата болница през последните 5 години. Единици са – я има 3-4 лекари и може би около 4-5 сестри. А тези, които са започнали, скоро след това са напуснали. Не е важно само да привличаме нови кадри и да има текучество, а да успяваме да ги задържим.

Този проблем съществува с натрупване от много години. Защо вярвате, че сега нещата ще се променят?

Защото сме паднали толкова ниско. Следва или закриване, или подобрение. Ако не е дошъл, то наближава моментът, в който да се правят радикални промени – насърчаване на младите към професията, а може би и преструктуриране на лечебни заведения. Голяма част от нашата гилдия е наясно, че една част от общинските болници съществуват, без да вършат дейност, която се извършва от областните. Няма накъде! Ние отдавна сме под дъното!

В този контекст, пред каква заплаха е изправена МБАЛ „Св. Иван Рилски“?

Реално е застрашена от последващи сливания на отделения и закриване на дейности, ако продължи същата тенденция. Това се опитвам да спра в момента. Надявам се обществото да разбере, че и задържането на това ниво е частичен успех. Много хора очакват подобрение, но трябва да осъзнаят, че и задържането на ниво е подобрение. Ако тръгне и към възход, ще е цяло чудо!

По какъв начин ще се опитате да изцелите проблемите на болницата?

С твърда ръка и организация! И оптимизация на силите – има много раздут щат. Възползвайки се от здравословното състояния на предишния директор, който бе страхотен човек, оптимизацията на лечебното заведение пострада и е необходима малко по-твърда ръка, която да стегне редиците, за да работи в добрата посока.

Стои ли на дневен ред възстановяването на затворени отделения?

Към този момент не. Ако имаме достатъчно персонал, защо да не го поискаме от Министерството?

Бихте ли казали, че болницата се нуждае от лечение?

Да, смятам, че се е задъхала. Трябват свежи сили и енергия, за да може да преодолее тази умора и да продължи напред.

Какви са причините за възникването и задълбочаването на симптомите?

Многопластови. Негативно отношение от страна пациентите към здравното заведние и липса на персонал. В голям процент мисля, че отношението на хората не е оправдано. Поради липсата на информираност на пациентите неоправдано упрекват лечебното заведение, в мъката, болката и страданието са готови да изказват обществено негативно отношение. А в случаите, когато сме помогнали, много малко се чуват като обществен отклик. Ако се е случило нещо негативно в болницата, веднага ще добие обществен отзвук, но ако сме спасили 10 живота, никой може и да не разбере. Приема се за даденост да дойдеш тук и да излезеш здрав, но медицината не е две и две да прави четири. Човешкият живот има край и ние не можем да го променим в някои случаи. Не виним хората, в своята мъка и загуба е нормално да изрекат някои негативни неща. В някои случаи по-остро поведение от страна на персонала може да провокира, но това се дължи на пренатовареността. Той предпочита да си почине вкъщи, но ако не е на работа, няма кой да застане на неговото място.

Друга причина за задълбочаването на проблемите е националната политика към сектор здравеопазване. Трябва да започне политика, която да насърчи повече млади хора да са съпричастни с тази сфера, а не да я гледат като недостатъчно удовлетворителна, само минус и да бягат. В Държавен вестник е обнародвано решение да повишаването на работните заплати, което предстои, но да видим с колко и докъде. Като цяло много малко се насочват към професията лекар, а за медицинска сестра да не говорим. Причините са ниското заплащане и лошите условия на труд. Ако искате да се развивате като медицинска сестра и пред вас стои крайно недостойно заплащане и се принуждавате да работите в лоши битови условия, постоянно под нападките на обществото, бихте ли се отдали на професията? Смятам не! Това правят и младите.

Вие обаче сте обратният пример. Какво Ви задържа в попрището?

Надеждата, че това ще се промени и ще го преодолеем. И като общество ще израснем, и като национална политика ще се промени, защото смятам, че отдавна сме стигнали дъното и под него. Всичко си има един край и оттам нататък ще се случват положителни неща. Това ме държи и ми дава енергия. Една възрастна жена, на която сме помогнали, на другия ден казва с усмивка „Благодаря!“ и отново след месец-два е при нас за друг проблем… какво повече да желая? Саможертвата е огромна! Това е като наркотик. Умората ще дойде в един момент, надявам се след мен да дойде човек със същия ентусиазъм.

Вашият идеализъм изглежда несъвместим с днешната меркантилност…

С тази работа, която съм извършил, приходите ми не са лоши. Намерил съм начин да не мрънкам, а да поработя малко повече, за да си осигуря този приход, който на мен ми е необходим. Не го изкарвам за ваша сметка. Всеки, който е работил с мен и е бил мой пациент, знае, че аз не съм му казал „Ще ти свърша работа на тази цена“. Не, няма го това нещо и затова ме уважават.

Как взехте решение да участвате в конкурса за нов директор на болницата?

Ще отговаря откровено – попадайки на кръстопът. Или да се разделя с града и болницата, или да се опитам да поема и тази отговорност. Непрекъснато имам предложения за работа от други градове.

Защо смятате, че можете да бъдете от полза за оздравяването на болницата?

Защото имам енергията и куража да предизвикам събитията. Недостатък е, че съм млад поради житейските преживявания, но пък младостта носи енергията да се свърши дадено действие.

Какво за Вас ще означава успех след тригодишния мандат?

Пълна болница с персонал и доволни пациенти.

Ако очакванията Ви не се оправдаят, какво ще последва?

Борбата ще е докрай! Надявам се част от тези очаквания да се оправдаят. Ако не се получи – пътища много. Дали ще напусна болницата и града, зависи от обстоятелствата. Ако имам добри условия на труд, защо да напускам? Едно е разочарованието от управлението и административната работа, съвсем друго – от условията на труд. Ако продължавам да работя с техника от 80-те години, докога да се мъча?

По какъв начин ще се отрази съвместяването на лекарската професия и административната длъжност? На кое ще дадете приоритет и ще бъде ли то за сметка на другото?

Опитвам се да осигуря баланс между тези две дейности. Със сигурност ще намалее обемът на лекарската ми дейност, но няма да спре. Досега принципът е бил изпълнителният директор да се отдели от лечебната дейност. Аз искам да бъда част от моя екип, не да стоя в кабинета и да издавам едни заповеди, а да бъда и сред пациентите, да участвам в лечебната дейност – както всъщност трябва да бъде, за да продължавам да виждам проблемите.

Как ще се обърнете към разградчани – към тези, които поверяват живота си в ръцете на работещите в болницата?

Искам да призова обществото към търпение и уважение към нашето лечебно заведение, в отговор на което ние да се опитаме да им осигурим добра здравна услуга. А към колегите – да ги призова към екипна работа и толерантност към пациентите.

Десислава СТЕФАНОВА