За разлика от сина си цар Борис III, който е бил тачен от поданиците си, бащата – княз, после цар Фердинанд, не може да се похвали със същото. Това се дължи на делата му, на отношението му към народа и към хората, с които е работил. Някогашните разградски вестници си позволяват да пишат за възлюбения господар и божия помазаник, та докато се стигне и до израз като „разпасан бик“. Имало е общо взето свобода на словото и вестниците са се възползвали от нея. Но нека проследим как се стига от едното до другото.
Още в първото печатно издание в Разград – списание „Съвременник“ става дума в брой 2 от 15 октомври 1889 г., че князът е „вън от България“, т.е. пътува по света, което е негова особеност и по-нататък през годините. А бил вън от България, защото според чуждестранните вестници виждал, че положението му у нас било заздравено. Авторът на публикацията отбелязва саркастично, че политическите чужди вестници били близо до идиотизма на фабричния работник, който, че машината, с която работи, е здрава, щом колелото, което управлявал е здраво – а в това време главните ремъци на машината били на път да се скъсат. С това сравнение се обяснява, че вестниците не виждат по-далече от носа си какво е положението в България и извън нея по отношение на княза.
В първия вестник, излизал в Разград – „Белий Лом“ /1892-1893 г./ се дава подробна информация как са били отпразнувани именият ден, рожденият ден и денят на възшествието на трона на Негово Царско Височество в града ни. Дюкяните и магазините били затворени, градът бил окичен с „народни знамена“, имало молебени, осветление и илюминации. Липсвали само речи „защото градът бил безплоден откъм оратори и сказвачи“. Затова пък имало всеобщ ентусиазъм на гражданите от „всички възрасти и полове“.
Прави впечатление статията „Згодяването на княза“, публикувана на 20 февруари 1893 г. В нея се изразява всенародната радост от годяването на Августейшия господар, защото това било „една светозарна лъча от бъдъщата добродетел, от мирен и спокоен живот и от една съживителна и облегчителна гаранция за изнурения си живот от яремите на огнетенията, които е прикарал“ народът. По този начин князът се затвърдявал на престола и щяла да се създаде една династия, която да предотврати всичките алчни помисли на тези, които готвели поробването на страната за нова сметка.
Дадено е място на създадения комитет в града, който да събере средства за закупуване на подарък на бъдещата господарка – княгиня Мария-Луиза Бурбонска-Пармска.
Съобщава се и че князът преди да замине за венчавката си заедно с президент-министъра Стамболов, председателя на Народното събрание Димитър Петков и министъра на външните работи Граков, е назначил почетни дами и фрейлини за бъдещата господарка. За почетна дама на майка си, княгиня Клементина, е назначил Мара Белчева – бъдещата поетеса.
Следващият вестник – „Разград“, пише за бляскавото и „въодушевително“, според Фердинанд, посрещане на княза и семейството му, идващи от Русе и отиващи в Евксиноград, Варна. Подробно е описано в броевете от 10 до 17 септември 1894 г. посрещането от кмета с хляб и сол на сребърна табла, дефилирането на почетния караул от войници, разговорите, голямата човешка навалица, дошла да види Господаря си. Тук има само описание и верноподанически чувства.
Старае се да обрисува личността на Фердинанд, действията му и отношението съм него голямата статия „Князът“ на цяла първа страница в опозиционния вестник „Напредък“ на 26 септември 1898 г. За студенината към княза се пишело твърде много, а се говорело още по-много. Според вестника в страната вече не е останала партия, която не го е наругала, не останал вестник, който не го е осмял, нямало и човек, който да не бил казал поне една лоша реч за него. Всичко това е твърде пресилено, но така го вижда вестникът. Имало заведени дела в съдилищата за оскърбление на особата не само против обикновени граждани, но и против видни лица, даже и против депутати.
„Народа е оголен и съсипан материално – продължава авторът на статията, вероятно редакторът на вестника „П.Н.Даскалов, – данъците му са толкова много, щото той едвам смогва да ги изплаща. А от друга страна управляващите, скрити зад княза, крадат и дърпат тоя народ, който работи и се поти само за тях, крадат му трудът и обират му политическите и гражданските права от друга страна… Те искат да направят княз Фердинанд цар на просяци!“.
Както се вижда, опозиционният вестник стига пак, както във всички свои писания, до борбата против правителството на д-р Константин Стоилов. А цар на просяци Фердинанд никога не е бил.
Опозиционерите около „Напредък“ организират митинг против правителството в началото на ноември 1898 г., последван от митинги в редица градове и села в страната. На 2 януари 1899 г. по повод на митинга в Добрич, при който е убит един гражданин, вестникът отбелязва: „И когато си помисли човек, че Българския Княз, на когото се испращат безчисленни телеграми против днешния режим, и който много добре е уведомен за всенародното движение против него, като си помисли човек, че той в това време стои спокойно в Двореца си и подава ръка на тези министри, които народа ще почне най-сетне да гони тъй, както се гонят бесни вълци!“.
В същия брой на „Напредък“ в статията „Старата 1898 година“ са избрани моменти, които я характеризират. И първият се отнася за княза: „И през тая година, както и много години преди това Българския Княз Фердинанд не се интересуваше за нищо друго, освен за себе си“.
Редакторът П.Н. Даскалов знае силата на перото си и го използва най-рационално, докато правителството подава оставка през януари 1899 г.
Като антипод на „Напредък“ се появява от началото на 1899 г. правителственият, после опозиционен вестник „Правда“. Още в първия брой, 6 януари 1899 г. е поместена голямата уводна статия „Митингите и осъдителното поведение на опозицията“, в която авторът, вероятно Атанас Изворов, пише за постиженията, които е постигнало правителството на Константин Стоилов. Най-напред е описано управлението на Стамболов и на него е противопоставено управлението на Народната партия. По-рано България е била в обтегнати отношения с Русия. Възлюбленият господар Князът не е бил признат и т.н. А правителството на К.Стоилов е постигнало помирение с Русия, признаването на княза от всички сили, свобода на изборите, намаление на данъците и още много други привилегии. Както се вижда, нещо диаметрално противоположни на написаното във вестник „Напредък“.
Според съвременната историческа наука това правителство продължава поощрителното за индустриализацията на страната законодателство, започнато по времето на Стамболов, налице е стремителен подем в стопанския и културния живот на България. А това се явява в пълно противоречие с това, което пише „Напредък“.
Когато избиратели от селата Кара Арнаут /Голям извор/ и Хърсово са бити със саби и сопи при избори в село Хебиб /Владимировци/ при смяната на управлението на страната, те изпращат обширна телеграма до княза. В нея са описани действията на полицията и се иска: „Коленопреклонно молим Ваше Царско Височество, чуйте гласът на българский народ и смъкнете от власт тия непоправими сопаджии и варвари, за да заживеем като хора в конституционна държава“. Това може да се прочете във вестник „Правда“.
От 1 януари 1899 г. започва да излиза и вестник „Хвърчащ лист“ с редактор адвокат Стоян Русев. Вестникът има симпатии към социалистите.
На 24 юни 1899 г. във вестника е публикувано писмо от София със заглавие „Народното събрание – „лудница“. В Народното събрание се провеждали драматични дебати по важни държавни дела, а княз Фердинанд, като минавал покрай сградата казал високо на адютанта си: „Да се върнем, не искам да минавам покрай тази лудница!“.
Авторът на писмото, обиден до дъното на душата си, загдето князът бил нарекъл българския народ „сбор от каналии“, пише: „Каква жестока обида, каква подигравка с най-върховното учреждение в страната – Народното събрание“.
И съвсем основателно писмото завършва така: „Ако разни князе и министри не престават да ни псуват и тиранизират, нека ний им противопоставим възвишения републикански идеал. Народа може сам да управлява своите съдбини без всякакви князе, защото той е върховния княз и господар на страната. Да живее Българската република!“.
Дали заради тази публикация, или заради нещо друго, но на 29 юли 1899 г. във вестника е поместена дописката „Пак под съд“, в която четем, че редакторът Стоян Русев е бил даден под съд за нанасяне на клевета на особата на княз Фердинанд.
Най-последователна борба против вече цар Фердинанд, води „Гражданско съзнание“, вестник на радикалдемократите от Русенско, Разградско и Търговищко, т.е. опозиционен. В малка дописка на 26 септември 1909 г. се обръща внимание на властите да не оставят градския бик да се разхожда несвързан из градските улици, за да се избегнат нещастни случаи. Щяло да има такъм инцидент пред основното училище „Св.Кирил и Методий“. Граждани казвали: не е ли достатъчно да има само един разпасан бик в Царство България. Едва ли може да се визира друг освен самият цар Фердинанд.
„Юбилея на царя“ е назована информация в хрониката на вестника от 26 юни 1912 г. Готвело се да се празнува 25-годишният юбилей на Фердинанд на престола. Разноските за него щели да бъдат от държавната хазна, за която бирниците продавали на българския данъкоплатец и най-необходимото. Вестникът смята, че тържествата са излишни, защото преди пет години бил честван 20-годишният юбилей, когато били издадени обемисти томове за напредъка на страната във всяко отношение, били устроени пиршества, били изхарчени грамадни суми, за да се направи бляскав юбилеят на Фердинанд. И се заключава: Това е то, което може да се очаква от днешните управници – борците на личните режими“.
На 9 март 1912 г. и 18 ноември 1913 г. с известни изменения и допълнения е публикувана статията „Народе, не е ли време да заговориш?“. Това е силна публицистична творба, която зове на борба срещу мракобесието, лакейщината, произволите и грабителите на България. Като изтъква още прегрешения на Фердинанд, статията подчертава и това, че поради скъпотията на живота били увеличени личните средства на Фердинанд, жена му Елеонора и престолонаследника Борис. А за обикновените трудови хора нямало средства, за тях оставали само мизерните заплати и данъците.
Във втората статия се говори и за погрома на България след Междусъюзническата война. И обръщението в края и на двете статии е „Народе, не е ли време да заговориш?“.
За погрома на България са и изказванията на държавници и общественици, публикувани във вестника на 21 юни 1914 г. Някои от тях направо посочват Фердинанд като главен виновник за катастрофата.
През 1914 г., на 22 май, „Гражданско съзнание“ препечатва от вестник „Радикал“ пространната статия на Найчо Цанов, водач на Радикалдемократическата партия, „Царят на българите“. Статия, в която прекрасно е образът на Фердинанд. Започва с това, че изпратената делегация се е спряла на неговата личност, защото никой друг не искал да дойде в България и затова най-напред трябвало да обезпечи своята независимост. В началото той бил напълно зависим от Стамболов, който го избрал, довел, оженил, затвърдил и му създал династия.
За да извоюва своята независимост, Фердинанд намерил, че преди всичко трябва да образува кръг от предани нему хора, което най-лесно се постигало чрез насаждането на покварата. У се започва с подаръци за висшето дамско общество. Същевременно и за мъжкото висше общество.
Понеже Стамболов засенчвал неговата особа, князът го обгражда с много почести. По едно време Стамболов и най-близките му хора се стреснали, но вече било късно. Последвала трагичната му смърт.
Така възникнал личният режим в България. През управлението на Стамболов се слага основа за всевластието на Фердинанд под закрилата на все по-разрастващата се обществена развала. Той бил вече пълен владетел в страната. И всеки вече кой повече, кой по-малко, носел вода в улея на неговата воденица.
Който успеел да се приближи към носителя на личния режим и да даде гаранции за своята вярност, щял да спечели много. И започнали грозни падения. Обществени дейци, журналисти, поети, литератори попадали в примката на личния режим и бързали да се наместят в редовете на ония партии, които давали най-сигурния изглед за близост към короната… Изтъкват се доста примери.
През септември 1913 г. царят заявил, предчувствува бурята, която идела да се разрази над него, защото му било ясно, че след погрома на страната в Междусъюзническата война народът имал право да потърси възмездие от своя владетел. Можело да се помисли, че стресът от голямото престъпление, което довежда страната до нечуван позор и съсипия, царят да е почувствал най-сетне може би за пръв път искрено разкаяние за всичко извършено от него. Но изглежда, че това е било само за момент на силна уплаха. Дори през декември и януари /1913 г./, той е говорил постоянно за абдикация, но заявявал, че ако не се решавал да направи тази крачка, това правел само поради силното настояване на правителството да не прави това.
Но след като разбира, че покварата е пуснала по-дълбоки корени, отколкото е предполагал, логична последица на пълното му окопитване била предизвикателната му постъпка при откриването на най-новата сесия на Народното събрание, когато той не идва да открие сесията, понеже бил болен и в същото време, надменно и горд тръгнал да обикаля Народното събрание и да отива тъкмо в това време да разглежда църквата „Св.Александър Невски“.
И авторът, след всички тези размишления, поставя въпроса кому служи цар Фердинанд.
И отново са се появили спасители на сцената. Те не били в състояние да видят колко жертви е погълнала и колко нови жертви се готвят за политиката на отечествоспасението. И в края на статията Найчо Цанов, този известен политик, поставя въпроса: „Още колко жертви трябва да се дадат, за да се досъсипе България!“.
Историята ни показва това. Първата световна война досъсипва България. Но за това малко по-нататък.
Следва едва статия във вестник „Гражданин“ – „Чуйте гласът на народа“. Далече е по сила и внушения от звученето на статиите в „Гражданско съзнание“, но и този вестник се стреми да внесе своя дял в характеризирането на действителността. Редакторът Ив. Ив.Малчев /ако се съди по една обявата – адвокат/ смята конституционната монархия за най-съвършената форма на управление, до която се е домогнало човечеството. В нея господствал народът, гласът на народа бил закон и беззаконие.
Не се знае авторът вярва ли си на това, което пише. Но той продължава, че в конституционна България работите понякога отивали много неестествено и всеки би си помислил, че тая хубава страна е загубена и завинаги потънала в морето на мракобесието. Но хубаво било, че това рядко се случвало и когато се случвало, малко траело благодарение на факта, че в страната заветът на Левски, Раковски и Ботев свято се е пазел от всички, когато чувствали сърцето си българско.
Вчера всички са били свидетели на големия погром, докаран от некадърните управници, защото не искали да чуят гласа на народа Има се предвид Междусъюзническата война. А сега всички чувствали големия европейски пожар близо до собствената ни къща и се страхували пламъците да не обхванат и нея.
Затова управниците трябвало да чуят ясния и твърд глас на народа, който казвал: „Мирно да им стоим, да си не разваляме спокойствието за нищо и никакво, за капризите на някоя си друга държава, защото много ще изгубим и с нищо не ще облекчим днешното си не до там сносно положение“.
Тази статия излиза във вестник „Гражданин“ на 2 май 1915 г. А на 6 септември с.г. България се включва в Първата световна война. Управниците не чуват гласа на народа.
След редица победоносни битки идва поражението през 1918 г. На 3 октомври 1918 г. с патетичен манифест към нацията е обявено абдикирането на цар Фердинанд, макар че твърде не му се абдикира. Идва краят на едно царуване, продължило 31 години.
Идва и Парижката мирна конференция през 1919 г., когато се поставят на заседанията на победителите във войната грабителните искания на нашите балкански съседи. Само САЩ ограничено, но последователно защитават своя бивш неприятел България. Следват убийствените за България клаузи на Ньойския мирен договор.
След войната във вестник „Разградско слово“ от време на време се срещат кратки информации за Фердинанд. Така например на 20 август 1929 г. може да се прочете кратичкото антрефиле „Цар Фердинанд иска да си дойде в България“. Професор посетил Германия с научна цел и се срещнал с бившия цар в Кобургския му дворец. Той споделил за голямата си носталгия към България и изявил голямото си желание да се завърне и тук да прекара старините си.
На 25 април 1931 г. „Разградско слово“ съобщава как живее бившият монарх като пенсионер в Германия. През различни години той бил получил над 27.5 милиона марки. Имал и годишна пенсия от 120 хиляди марки. Германският публицист Герлах пише по този повод статия, в която се казва: „Но това, което прави цялата работа твърде отвратителна е, че в държавния бюджет въобще не се виждат тия плащания. Всичко е станало тайно. Германският народ не трябва да плаща сметки на чужди монарси. Милиони германци, които в миналото бяха заможни хора, живеят днес в грижи и мизерия“.
В информация от 12 март 1942 г. „Разградско слово“ пише за писмо на цар Фердинанд до националния /?/ поет Любомир Бобевски, който му бил изпратил стихосбирката си „Към победа!“. В писмото се казвало: „Вашата патриотична творба, получих и четох с голям интерес. Вашата рядка по своята обективност оценка на политическите събития в последните 30 години ме дълбоко трогна, защото мнозина отричат миналото, през което време особено, както и Вие пишете, се подготовляваше освободителното дело за националното ни обединение, което беше моята мечта. Аз съм щастлив, че доживях осъществяването на българските национални идеали…“
Разбира се, освен всички тия негативни прояви, за които пишат някогашните вестници, пребиваването на Фердинанд на българския престол има и някои положителни страни. Нека съвсем накратко проследим написаното от някои съвременни автори.
Историческа заслуга на Фердинанд е, че със своите действия той насърчава преобразуванията в България. Нито един значим исторически акт не минава без активното му кога задкулисно, кога съвсем явно съучастие. Личният режим не е резултат само на безконтролните лични амбиции на монарха, а е продукт от особеностите на българското развитие след Освобождението, когато е трябвало да бъдат едновременно достигнати няколко политически цели – национално обединение, стопанска модернизация, политическа демократизация и държавна централизация.
В началните години на XX век, до войните, се променя имиджът на България от бедния роднина на Европа, до първа балканска сила. Историческото дело на обявяването независимостта на България на 22 септември 1908 г. е звездният миг на Фердинанд.
В началото на XX век се очертава тенденцията Фердинанд да предизвиква правителствени кризи, да сваля и качва правителства, да не се съобразява с партиите, да контролира армията. А отчуждението му от народа не може да бъде забравено и в най-добрите часове на България.
Стига се до до погрома в Междусъюзническата война, когато издава заповед за настъпление срещу бившите съюзници без дипломатическо и военно осигуряване на тила. Както политическите му успехи достигат своя връх по време на Балканската война, така следващата война е неговият провал като главнокомандващ армията. Катастрофа е и участието в Първата световна война.
Още през 1915 г. Фердинанд си осигурява пенсия на фелдмаршал от германската и българската армия. Като пенсионер се занимава с орнитология и ботаника, където има принос и открития. Надживява двамата си сина – цар Борис III и принц Кирил. Умира на 87 години. Последното му желание е да бъде погребан в България, където е царувал.
Божидарка ЗЛАТАРЕВА
