През 50-те и 60-те години на миналия век в страната ни се осъществяваше едно политическо явление, за което властите полагаха усилия да бъде прикрито от обществото. Беше наименувано като временно преселване (интерниране) на цели семейства и на отделни лица от София и други градове до далечни селища от родните им места.
От непосредствена връзка, която осъществявах с десетки краеведи през 70-те и 80-те години в Разградския край, се натъкнах на подобни случаи и в няколко селища на Лудогорието.
Повод да напиша тези редове бе фактът, че по ирония на съдбата бях пряк свидетел на това позорно явление и запознанството ми с такова изстрадало и подложено на репресии семейство остави незаличими спомени в моя живот.
Началото бе положено през септември в далечната 1953 година на миналия век. В училище „Васил Априлов“ в Исперих, в класната стая, вече като петокласници, очаквахме с нетърпение новата ни класна учителка. Когато тя се появи, водеше за ръка едно непознато момиченце. Представи го по име – Лиляна Попова, и че ще бъде ученичка в нашия клас. Идва от Петрич и за първи път стъпва в нашия град. Помоли ни да я приемем радушно и да я обградим с подобаващо внимание и обич. Всички опити да я приобщим обаче към духа на класа оставаха безрезултатни. Постоянно я спохождаше някаква неподозирана тъга.
След няколко дни Лиляна сама открехна загадъчното пребиваване в нашия град и сподели, че то е било принудително, а чистачката леля Стоянка е нейна майка. Пълната картина разкри брат й Костадин, но по-късно, след десет години.
Съдбата случайно ги срещнала с добрия бай Цвятко, преуспяващ търговец по онова време, собственик на една от най-големите къщи по главната улица от железопътната гара към центъра на града. Той ги приютил в дома си. Съдействал на майката Стоянка да постъпи на работа като чистачка в нашето училище. Брат й Костадин се записва като частен ученик в гимназията „Васил Левски“. Семейството изпитва тежки финансови затруднения. Бай Цвятко им осигурява квартира и прехранване.
Живеех в същия квартал, което обстоятелство ми предоставяше възможност за по-близки приятелски отношения с Лиляна и Костадин.
Времето на интерниране на семейството на Лиляна в нашия град трае три години. Когато Лиляна завърши основно образование, а брат й Констадин гимназиално с пълно отличие за три вместо за четири години, властите им разрешават да се завърнат в родния град Петрич. В Исперих у любознателния младеж се заражда мечтата да се посвети на философията. Упорито чете подобаващата литература. Семейството, книгите и цигулката са утеха за дълбоко наранената му душа. Споделя приятелство, мисли и идеи само с един свой съсед – Стефан Бобчев, които през 70-те и 80-те години години се посвещава на журналистиката като кореспондент на в. „Стършел“ за Шуменски и Разградски окръг.
През 1962 година съдбата отново ме срещна с Костадин. Това бе най-ужасната и същевременно най-съдбовната за мене година. Отбивах втората година от редовната си военна служба като командир на взвод в Ямболския артилерийски полк. Моят набор с нетърпение очаквахме уволнение. Вместо уволнение два месеца започнаха тежки военни учения, съвместно с танковия и пехотния полк. Тогава се озовахме на огневи позиции с насочени дула на 122.милиметровите гаубици за охрана на българската граница в района на селата Болярово и Мамарчево.
Бях приет в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ – специалност „История“. Но уволнението все не идваше. Повод за задържането ни бяха разразилите се сложни международни отношения във връзка с Карибската криза и заплахата за мира.
Когато „страховитата буря“ отмина и получихме заповедта за уволнение в началото на ноември, първият семестър на университетската учебна година почти привършваше. Пристъпих с голямо безпокойство в кулоарите на Философско-историческия факултет на Университета с мисълта, че моето място е вече заето от някоя щастлива резерва.
В този критичен момент приятелска ръка ми подаде моят познат от Исперих, братът на Лиляна. Съдбата ни срещна случайно. Изненадата бе взаимна. Оказа се, че той е вече студент по история първи курс и пое инициативата в свои ръце. Въведе ме в кабинета на декана на Философско-историческия факултет проф. Димитър Ангелов и го запозна накратко с моя заплетен случай. Подадох заповедта за уволнение, той прегледа документацията, погледна ме добродушно и изрече заветните слова – всичко е наред и от следващия ден трябва да посещавам лекциите.
От този ден се сложи началото на приятелството ми с най-добрия човек, който съм срещал в живота си. Предложи ми подслон в стаята, която обитаваше в Студентското общежитие в квартал „Дървеница“. Представи ме на третия съквартирант Кунчо Грозев, студент първи курс философия /след завършване на Университета той се посвети на журналистика и през 70-те и 80-те години се изяви като най-уважавания и утвърдил се разследващ журналист във вестник „Стършел“/.
С течение на времето опознах Костадин и се възхищавах от неговата упоритост да се справя с трудностите, които го съпътстваха, с изградената любов към знания и впечатляваща скромност. Беше вглъбен в себе си. Книгите и цигулката бяха неговата утеха.
Когато няколко месеца по-късно разкри душата си пред мене, бях поразен от споделените тайни, които дълги години са го сполетели в живота.
До 1947 г. семейството на Лиляна и Костадин било едно от щастливите и успели в малкото южно градче Петрич. Добри доходи са получавали от частната мелница, която стопанисвал бащата Симеон Попов. Малката Лиляна се радвала на вниманието и обичта, с които са я дарявали останалите членове на семейството. Костадин бил старателен ученик в основното училище, посещавал и уроци по цигулка. Баткото Михаил се обучавал в местната гимназия. Майката Стоянка се грижела като добра домакиня за ежедневието и спокойствието на семейството.
През 1947 година граденото с години щастие безвъзмездно рухва. Частната мелница е национализирана. В знак на протест бащата и големия син преминават южната ни граница, установяват се в Гърция с уговорката да изтеглят и другите членове на семейството. Обявени са за изменници на родината. За Лиляна, Костадин и майка им животът става ад. Подложени са на постоянни репресии и следене от органите на МВР. Лиляна е била принудена да напусне детската градина. Костадин бил подложен често на унижения и физическо насилие от страна на свои съученици, с които преди това е бил в добри приятелски отношения. Майката навсякъде се сблъсквала с непреодолими пречки за постъпване на работа. Тя и Костадин периодично са били привиквани в местното милиционерско управление на разпит. Често Костадин получавал и по някоя плесница по лицето.
Този ужас продължил шест години – до 1953 г., когато семейството било интернирано в Исперих. Бащата и големият син отлитат за Нова Зеландия и се установяват за постоянно там. Не се смекчават репресиите към семейството и от факта, че братът на баща им – Антон Попов е бил осъден за противодържавна и революционна дейност по процеса от 23 юли 1942 г. срещу групата от 12 души, съратници на Никола Вапцаров и Антон Иванов, разстреляни на софийското гарнизонно стрелбище.
Мечтата на Костадин още от ученик в Исперихската гимназия е да следва философия в Софийския университет. Характеристиката, изготвена от властите в Петрич, която е приложена към подадените документи за явяване на кандидатстудентски изпит прекършва отново полета му към знания. Тогава се записва като семинарист в Духовната семинария, която завършва с пълно отличие през 1961 г. Любовта му към философските знания се задълбочава.
През 1962 г., с подкрепата на ръководството на Духовната семинария, Костадин успява да се яви на кандидатстудентски изпит по история с втора специалност философия във Философско–историческия факултет на Университета. Получава отлична оценка и е приет за редовно обучение. По ирония на съдбата, въпреки разликата във възрастта от пет години, ние се поздравихме като първокурсници в така желания Университет.
В процеса на обучението Костадин беше в стихията си. По време на семинарните упражнения проучваше завидна подготовка, задълбоченост и компетентност по обсъжданите теми. Ръководителите, главни асистенти, които впоследствие като професори и академици се изявиха и в политиката, и като университетски преподаватели, се отнасяха с уважение към Костадин, предвид пословичната му любов към знанията. Сред тях бяха Николай Генчев, Александър Фол, Илчо Димитров, Васил Гюзелев и др. На всички семестриални изпити по отделните предмети Костадин получаваше отлични оценки.
Успехите постигаше в ежедневна битка с почти непреодолими трудности. По изфабрикувани „политически причини“ беше лишен от студентска стипендия. Не получаваше никаква подкрепа от семейството си от Петрич. Сестра му Лилия започва обучение в Института за медицински сестри в Дупница. Тя също изпитва финансовите затруднения на брат си и на майка си. Налагаше се в съботни и неделни дни Костадин да заработва нещо в случайни ангажименти на студентската трудова борса.
Често в квартирата ни идваше моят съученик и приятел от Исперих Стоян Гроздев, който също отбиваше военната си служба в Ямболския артилерийски полк. Още като ученик и после като военнослужещ той се изявяваше като художник-карикатурист. Беше започнал работа в редакцията на в. „Транспортен глас“ и привлече за сътрудници на вестника Костадин и Кунчо. Дори по време на изпитна сесия финансираше безвъзмездно Костадин, прекланяйки се пред неговия упорит полет към историческите и философските знания.
Костадин не обичаше и избягваше да говори за политика, въпреки че от много прочетените томове философска литература имаше яснота и логични обяснения за процесите в нашата страна и в света. Когато още в първи курс изучавахме политическа икономика на капитализма и семинарните занятия бяха посветени най-вече върху труда на Карл Маркс „Капиталът“, той ми сподели, че го е прочел два пъти – в Исперихската гимназия и в Духовната семинария.
В средата на 60-те години в нашия факултет бе изграден философски кръжок, който провеждаше открити сбирки в 65-та аудитория ежемесечно. Често, като гост в неговите заседания участваше и Желю Желев, който бе завършил философия едно десетилетие по-рано и си бе извоювал авторитет сред студентите с активна политическа дейност. Костадин и Кунчо редовно се включваха в сбирките на клуба и в дискусиите по най-актуалните философски и политически проблеми на нашето съвремие. Сред активните участници в дискусиите се включваше и Енчо Колев от Разград, студент по философия в по-горен випуск.
Бяхме вече трети курс, една вечер Костадин се прибра видимо развълнуван и щастлив, което до този ден никога не се случваше. Със сълзи на очи, едва промълви, че след дългогодишна раздяла с баща си и брат си, за първи път получава от тях доста голяма финансова подкрепа. Запази тайната как са пристигнали доларите от Нова Зеландия, но заяви готовност още на следващия ден да прескочи до Петрич и да зарадва майка си и сестра си.
Мечтата на Костадин да продължи научното си развитие като кандидатства аспирантура по философия. Кураж му даде и отличната оценка на защитата на дипломната му работа. Полетът му обаче бе прекършен още в зародиш. Това позорно, отвратително дело стори председателката на Държавната комисия по разпределение, сформирана с представители от пет министерства. Тя беше от страната на Министерството на труда и нейната дума най-тежеше. Съвсем бегло и презрително изслушва желанията на Костадин и отрежда назидателно – директно в Петрич. Когато Костадин излезе от залата пребледнял, се свлече на земята, следствие на слученото преживяване. Десетки години той полагаше неимоверни усилия да бъде далеч от родния град , превърнал живота му в ад, а една овластена държавна служителка уби бъдещето му.
През януари 1970 г. се проведе първия конгрес на Българското историческо дружество. В програмата на една от секциите доклад имаше и Костадин Попов. След близо пет години раздяла, срещата пред залата беше трогателна и разочароваща. В очите на Костадин съзрях тревога и тъга, които съпътстваха почти целия му житейски път. Едва промълви, че докладът, който е подготвил е снет от програмата. Помолих го да се придвижим до 272 аудитория, в която ще чете доклад Людмила Живкова, завършила история в нашия факултет с предходния випуск. Лицето на Костадин помръкна от моето предложение и заяви, че навсякъде го спохождат „непреодолими препятствия“, които тровят живота му. Междувременно ми сподели разочарованието си от държавното разпределение в Петрич, но в родния му град не се „намерило“ учителско място в местно училище, а го изпратили в едно отдалечено село като преподавател по история в основно училище.
На втория конгрес на Българското историческо дружество през 1975 г. Костадин не се появи. Наш колега от Петрич ми сподели, че наскоро той се разделил с учителската професия и се усамотил в един от манастирите край град Сандански, като бивш възпитаник на Духовната семинария. Там той най-после намерил успокоение на изстрадалата си душа.
Мечтата му беше да продължи да се развива на научното поприще, но действителността я покуши и прекърши полета й.
Стефан СТЕФАНОВ
