Светила в българската борба, приятели и роднини уважиха юбилея на заслужилия майстор на спорта и заслужил треньор на България, олимпийския шампион Хасан Исаев в ресторант „Лес“ в края на миналата седмица. Тук бяха неговият първи треньор в националния отбор Огнян Макавеев, Огнян Николов – втори на Олимпиадата в Мюнхен през 1972 г., Димо Костов – трети на Олимпиадата през 1976 г., както още много други борцови светила от неговото време. В този щастлив за Исаев момент той не бе не бе забравен и от хората от родния му край – кмета на Кубрат Алкин Неби и първенецът на Бисерци Алиш Арифов. Община Разград бе представена от председателя на Общинския съвет Стоян Ненчев. Юбилярят бе уважен от много негови възпитаници, които, както се изразиха, били изградени като личности благодарение на Хасан Исаев. Бе прочетен поздравителен адрес от седемкратния световен шампион Валентин Йорданов, който, макар и от Америка, не пропусна да поздрави своя приятел, а освен поздравителен адрес от борцовата ни федерация, неин представител връчи от името шефа й Христо Маринов възпоменателен плакет.
За Хасан Исаев е писано толкова много, че вече няма какво повече да се добави. Все пак, като дългогодишни приятели, по време на семейните ни събирания се изпускаше за различни случки от живота си, които по-късно старателно си записвах, и използвах в някои мои писания. Може следващите редове в това писание да са видели вече бял свят, но както казах, за Исаев е писано толкова много, че просто е невъзможно да не се повтарят.
Хасан Исаев е роден на 9 ноември 1952 г. в кубратското село Бисерци. Започва да тренира борба на 10 години при треньора Байрам Велиев. После го поема Муса Алиев, за да се усъвършенства при заслужилия треньор Юмер Фикриев в Спортното училище в Разград.
През 1973 г. е втори на Световното в Техеран. През 1974 г. става световен шампион в Истанбул, а през 1975 г. – в Минск.
Има европейски титли от първенствата – в Лозана през 1973 и в Лудвигсхафен – през 1975. През 1973 година е носител на Златния пояс „Дан Колов“.
Звездният миг на Исаев идва на Олимпийските игри в Монреал през 1976-а, когато стъпва на най-високото стъпало на почетната стълбичка в категория до 48 килограма в свободния стил.
Надпреварата в Канада е особено драматична, а на всичко отгоре именитият ни състезател стига до отличието с подут лакът. Рейдът към златото започва с категорична победа над кубинеца Мигел Алонсо, последвана от силни борби срещу Собхан Рухи (Иран) и представителя на домакините Рей Таканаши. Окичва се с олимпийското злато след получилата се „въртележка“. Исаев губи схватката с руснака Дмитриев, който после заедно с японеца Кудо е дисквалифициран за пасивност в сблъсъка им. В решителната за титлата битка, макар и на инжекции заради контузия в рамото, Исаев печели с туш срещу руснака.
Има невероятно чувство за хумор. Разказва, че е висок е 155 сантиметра, а обувки навремето си купувал от „Детмаг“. Веднъж откраднали обувките му пред входната врата и милиционерът записал – откраднати детски обувки номер 35.
„Аз съм човекът с най-много имена в България – шегува се единственият засега олимпийски шампион в разградския спорт. Те са ни повече, ни по-малко от шест. Комунистите ми взеха апартамента, смениха ми майчиното име, но аз не питая омраза към България и за нищо на света не мога да й изневеря. Но на комунистите не мога и няма как да простя за това, което ми сториха. Дано никога повече не се връщат онези мрачни времена“.
А иначе освен с името си е известен с прозвището си – „малкият професор на голямата борба“ – така го наричаше великанът в този спорт проф. Райко Петров.
Кръстен е Хасан при появата му на белия свят през 1952 г. До първата си годинка е спохождан от безброй болести и родителите го лекуват бабешката. Надделява мнение, че името е причина за здравословните проблеми. Селският първенец – ,„бобата“, както го наричат алияните, от която общност е Хасан Исаев, им дава съвет: „Забождате три игли в саксия с пръст, на всяка давате име и на тази, която ръждяса последна, кръщавате детето. Иглата, нарочена за Кязим, издържа най-много и Хасанчо става Кязим.
До осми клас в село Бисерци го знаят под това име, без обаче да фигурира в регистрите на кметството. Дори и основното образование изкарва като Кязим. До ден-дешен съпругата му Сюлбие се обръща така към него. А по онова време името Хасан е табу в семейството. Неразбориите за малко да лишат българската борба от олимпийски шампион. Годината е 1965-та. В София се провежда републиканското по борба за деца. Кандидат за участие в категория 30 кг е едно 13-годишно хилаво момченце, дошло в столицата от Бисерци с гумени галоши, защото няма пари за обувки. Хасан тежи 22 кг. Заради теглото не искат да го пуснат на тепиха. Шефът на федерацията проф. Райко Петров не устоява на молбите на бисерската група и най-вече на сълзите на Хасанчо, дава съгласие с изричната молба да го пазят „да не му строшат кокалите“.
Пътят към тепиха е открит, но в списъците състезател под името Кязим няма. Едва тогава баща му се сеща, че в документацията в кметството момчето се води като Хасан Мюрселов Исов. Разминаването с имената е обяснено и още на първото си официално състезание Хасан „троши кокалите“ на противниците. Без загуба става републикански шампион.
По-късно силните на деня забелязват нешлифования диамант с огромно бъдеще. Привикват го в Партията. Убеждават го, че фамилията Исов не била звучна и за да е по-приемлива за хората, трябва да е като на поета Младен Исаев. Така от Исов става Исаев.
„Петото ми име беше по принуда и дадено отново от комунистите. През 1985 година не стига, че ме прекръстиха на Христо Иванов, взеха ми апартамента, а на туй отгоре, въпреки волята ми, ме изгониха в Турция. Там пък от Христо Иванов станах Хасан Шанлъ (Известен). Може би от многото имена придобих огромната си сила“, шегува се Исаев.
Познаваме се от годините, когато защитавахме клубната емблема на „Лудогорец“, макар в различни видове спорт. Когато се върна от Турция, някакъв военен се беше самонастанил в апартамента му. Хасан заживя на квартира в моя блок и всяка вечер се събирахме семейно. В моменти на откровение споделяше за щастливи мигове в живота или пък изливаше болката си от преживяна неправда. За спортните успехи на този колос е изписано почти всичко и няма смисъл да се преразказват.
„Има неща от живота ми, които са малко известни или почти неизвестни на широката общественост. Когато станах олимпийски шампион в Монреал ‘76, в хотела ми се обади Тодор Живков да ми честити. Още незатворил телефона, от другия край на жицата получих поздравления и от Пенчо Кубадински. Попита ме от какво се нуждая. От поддържането на килограми в сауната организмът ми се бе обезводнил и му казах, че в момента мечтая само за една сочна диня от нивята на моето село Бисерци. Да вземе да се обади на баща ми, казал му за желанието ми, а на връщане на летището в София ме чакаше „Москвич“, пълен с дини – цял багажник, изпратени от ТКЗС-то в роднотото ми село.
Пък за посрещането в Разград да не разправям. На летището в Търговище се бяха строили до един всички разградски първенци, само дето бяха забравили да докарат духовата музика. От аеродрума до Разград пътувах в колата на първия секретар на Окръжния комитет на БКП, а след два дни бях разкарван като мечка по улиците на града, та да видят хората как големците вървят редом с мен.
В най-изискания по онова време ресторант в Разград -„Лес“, реших да почерпя за златния олимпийски медал. Заведението беше тясно да побере всички – от партийния актив на окръга до директори на предприятия. Че като се почнаха едни речи, едни хвалби, едни ръкопляскания, ум да ти зайде! Речите задължително завършваха с подаръци от ОК на БКП, ГК на БКП, от ОК на ДКМС и предприятията в града. Двама мъже трудно внасяха огромните и тежки кашони. На другия ден се наложи да ги прибирам с камион, а съдържанието им беше порцеланови сервизи, взети без пари от местния завод за стъкло и порцелан. Имаше бол, ама бол вилици и лъжици, които подарих на два ученически стола. Накрая като теглих калема, подаръците струваха около 600 лева, а за банкета платих 1100!
Тогава всеки се надпреварваше да се снима с мен. Не мога да се оплача от липса на внимание, станах почетен гражданин на Разград. Мисля, че го заслужавах, защото освен олимпийска титла, донесох на града две европейски и две световни титли, без да броя медалите от балканските първенства и от републикански мащаб.
За олимпийския успех държавата ми подари лека кола „Волга“. Когато отидох да си я получа, на фактурата пишеше 1200 лева, ама аз платих само някакви левчета за таксови марки. Беше огромна за моите габарити кола, не се виждах в нея, та се наложи да шофирам с две възглавници. Отидох с нея на лагер сбор на националите в Белмекен. Колегите се шегуваха, че от КАТ ги предупредили да внимават, щото пътувала „Волга“ с разградска регистрация без шофьор в нея. Заради закачките я продадох и си купих жигули“.
В ония години за такава кола се чакаше с години ред, но с протекциите на бай Пенчо Кубадински тази „бариера“ е преодоляна.
Последното му голямо състезание е Световното първенство в Сан Диего през 1979 г. Контузия в рамото още в десетата секунда на първата схватка слага край на богатата спортна кариера.
Щом стане дума за Сан Диего, той с усмивка разправя за своя чичо и масажист на националния отбор, покойния вече Инел Инол. „Стоварват ни с автобуса пред един огромен магазин, нещо като сегашните молове. Дават ни два часа време за пазаруване, а сборният пункт е във фоайето. Не обичам много-много да обикалям по магазините, свърших набързо с покупките и отидох на сборния пункт. Изведнъж някой скача на врата ми и започва да ме целува. Гледам – сияещия бай Инел. Вика ми: „Ъсъм (б. р. – роднина на турски), къде останахте, бе? Ако не бяхте те открил, тръгвах да ви търся из града“. Ако беше се отделил само на две улици от автобуса, после трябваше него с полиция да го търсим.
А тя каква била работата? Райко Петров нямал часовник и взел този на бай Инел, който от притеснение изгубил ориентация за времето, обезпокоил се дотам, че дори не забелязал паркирания пред магазина автобус. Поради незнание на езика няма и кого да попита. На връщане, прелитайки над океана, в самолета бай Инел викал на Хасан: „Ъсъм, щях да тръгна на автостоп за България, ама ей таз вода как щях да мина?“…
Исаев си спомня и друга весела случка с чичото. По време на подготовка в Белмекен в базата е и Енчо Москов, висш комунистически фактор по онова време. Бай Инел масажира по списък, в който освен имената на спортистите фигурира и това на височайшата особа, което обаче не му говори нищо.
„Енчо Москов на масаж, Енчо Москов на масаж“, ехти в салона гласът на бай Инел. „Още не искам“, бил отговорът на партиеца. „Ако искаш, много ми пука, че не искаш“, троснато отговорил бай Инел. Щом узнал що за човек е обидил, чичото му се извинявал половин час за недоразумението. После се хвалел с ръкостискане с Енчо Москов и разменени усмивки.
За тайната на своите успехи Исаев казва, че са плод на къртовски тренировки, железен режим и правилна диета. Преди олимпийските игри в Монреал на подготовката в Белмекен „унищожава“ два чувала орехи и една тенекия мед. Стане ли осем часът, той е в легнало положение, врътва ключа от вътрешната страна и забранява дори на треньорите да го безпокоят. Не пуши и не пие, а съотборниците му, знаейки, че треньорите не го проверяват, пушели скришом в неговата баня.
Големите успехи за Исаев идват след 1973 г., когато става втори на Световното в Техеран, а на следващите две първенства печели злато. През 1974 г. на стадиона на „Бешикташ“ – „Исмет Иньоню“ в Истанбул, става световен шампион, а на следващата година в Минск повтаря успеха.
За близо 15 години схватки е претърпял много контузии, а тази в Сан Диего става причина да целуне тепиха за сбогом. Тогава рамото му излиза и лекарите не успяват да излекуват травмата.
Освен всичко Исаев е единственият българин с имплантирани две френски уши. На върха на славата от прекономерното триене на ушите по тепиха те се деформират. Започва да губи слуха си. Капацитети в медицината са категорични за необходимостта от трансплантация. С благословията на Тодор Живков отпускат необходимата за лечение във френска клиника валута.
За да не се пише невъзвръщенец, към Исаев е прикрепен служител на Държавна сигурност, такава беше практиката навремето. Докато борецът е прикован към болничното легло, офицерът си убива времето из парижките улици. След шест месеца процедурата се повтаря и с другото ухо, а когато вече ги изписват и поемат окончателно към България, човекът от ДС се обръща към Хасан: „Еееех, Исаев, Исаев, защо нямаш трето ухо?”
През 1974 година, при първата световна титла, отказва офертата на домакините да остане и да се бори за Турция. Обещават му какво ли не, но той е непреклонен. Не изневерява на Родината, но тя изневерява на него. Същите тези хора, които се надпреварват да се снимат с шампиона, без да го питат променят името му, отнемат му апартамента и против волята му през 1989 г. го принуждават да поеме към в страната, на която преди години е отказал да стане гражданин.
„По време на Голямата екскурзия, щом разбраха в Турция, че съм олимпийски шампион, ме посрещнаха като султан. Изпратиха ме за треньор в Йьозгат. Дадоха ми безплатна квартира, тренирах четири месеца тамошния отбор, но вечер сънищата ми бяха в България, сънувах моите приятели там и най-вече сочната диня от моето село Бисерци. След четири месеца престой в Турция си качих багажа, взех двете деца и поех към България.
А то в Разград няма къде да живея – някакъв военен се настанил в апартамента ми и не иска да го напусне. Временно се прибрах на село, нямаше работа. През това време аз, олимпийският шампион Хасан Исаев, заради когото се пееше „Мила Родино“ и се просълзявах на стълбичката, нямах пари за хляб! Преживявахме с пенсиите на родителите ми. Кметът Венелин Узунов хич не го беше еня, че съм почетен гражданин на Разград и нямаше къде да живея. Едва след като писах до президента Желю Желев, дадоха временно на четиричленното ми семейство държавно жилище от 67 квадрата (б. р. – чак след няколко години му връщат собствения апартамент). Нещата почнаха да се нареждат – жена ми тръгна на работа, а половин година след нея и аз станах треньор на деца в местния борцов клуб. Удостоиха ме с орден „Стара планина“.
Децата поотраснаха, трябваше да женя сина, а пари откъде? Принудих се да обява златния олимпийски медал за продан. Добре, че с пари на приятели вдигнах сватбата. Задомяването на щерката беше по-лесно, вече имах олимпийска пенсия, пък и зетят излезе свестен човек. Сега се радвам на три внучета – момче Иса от сина и момче и момиче от дъщерята“.
С отпуснатата олимпийска пенсия преживява що-годе добре, но не дай си боже да го налегнат болести. Благодарен е на федерацията по борба, че оттам са поели разноските по операцията за смяна на тазобедрена става и изразили готовност да бъдат до него при необходимост.
Признателните му съселяни всяка година организират в негова чест състезания за деца за „Златния пояс на Хасан Исаев“. Поясът се връчва на победителя лично от олимпийския шампион.
Ето, че Исаев изпълни обещанието си да вдигне голямо тържество, на което покани всичките си приятели, които обича и уважава от все сърце!
Да си ни жив и здрав, шампионе!
Мехмед ХОДЖОВ
