Въпреки че и писатели, и историци неведнъж са коментирали разтегливото делиорманско време, граничещо с безвремие, трябва да отбележим, че пролетта на 1951 г. в Лудогорието е белязана от цели две паметни събития – учредяването на литературен кръжок в Исперих и гостуването на Назъм Хикмет в града. Борис Илиев, млад юрист на стаж в Районния съд, цветно пресъздава посрещането на големия турски поет. Ръководителите от Околийския народен съвет с председател Христо Поляков се суетят, а главната улица е „претъпкана от народ“: Бели забрадки, сини яшмаци, червени и зелени пояси, шарени чалми и сиви каскети-сталинки се вълнуват и размесват.“ Стажант-юристът и учител по немски език в гимназията Марин Григоров повежда духовата музика. Наблюдавайки процесията, понесла се към двора на прогимназията, където Назъм Хикмет ще се срещне с гражданите, Борис Илиев спонтанно написва стихотворение, което учителят по български език и литература Калчо Калчевски прочита веднага след официалните приветствия. Христо Поляков, Борис Илиев, Марин Григоров и Калчо Калчевски са членове на новосформирания литературен кръжок, отдел към Художествения самодеен колектив „Христо Смирненски“ при НЧ „Съзнание“.
Преди малко повече от 70 години, на 11 март 1951 г., група учители и общественици се събират в старата адвокатска кантора в Исперих, за да поставят ново начало на една жива и до днес литературна традиция. Сред тях са адвокатите Иван Димитров, Никола Попов – дописник на вестник „Кеманларски вести“ още от първия му брой през 1927 г., Върбан Савов – главен редактор на вестника, Петър Георгиев и Васил Байчев – все майстори на перото. За председател е избран Петър Георгиев, за художествен ръководител – Васил Байчев, секретар е Райка Димова. Кръжочниците, според Христо Поляков, продължават традицията „общественикът да бъде и културен деятел“. Без съмнение литературният кръжок е не просто „рожба на народната власт“, а дело на будна общественост, формирана в Исперих още преди 1944 г. Седемте мъже и седемте жени – членове на кръжока, които се събират всеки четвъртък от 18.00 ч., са най-вече в плен на поезията. Васил Байчев води не само лекции и упражнения по техника на стиха, но и обсъждане на творби на кръжочниците. На сбирките се коментират литературно-теоретични въпроси, актуални песни и филми, творби от вестник „Литературен фронт“, подготвя се стенвестникът „Устрем“. Петър Георгиев организира литературни четения. В началото на 1952 г. четирима от осемте членове пишат стихове, трима – проза и драма, двама са кореспонденти, един превежда на турски език. Виктория Стоева, преподавателка по български език в гимназията, води дискусиите върху творби от водещи литературни издания. Провеждат се литературно-музикални предавания по радиоуредбата в Исперих.
Периодът между 1954 и 1960 г. е изключително плодотворен. Разкази, стихове и очерци на кръжочниците са публикувани в централни вестници и списания, а окръжният вестник „Дунавска правда“ отделя специални страници за творбите им. Най-изявените членове на кръжока са Васил Байчев, Христо Поляков, Борис Илиев, Костадин Крайнов и Благой Димитров. През лятото на 1957 г., под редакцията на поета Слав Хр. Караславов и с помощта на старите печатари Петко Атанасов и Михаил Ганев, петимата издават многотиражката „Жътвен поход“. Години по-късно Слав Караславов ще си спомни за т.нар. Исперихска литературна петорка, една от най-изявените литературни групи в Русенски окръг през 50-те години на ХХ век – „поетичната дружинка, която даваше облик на този град в Лудогорието“. Постепенно тя се обединява около Христо Поляков. „Бяха творчески времена!“ – възкликва Борис Илиев. Роденият в село Свещари, Исперихско през 1927 г. юрист и театровед, краевед и фолклорист разказва, че Поляков събира в кабинета си „Петорката“ малко след като в Исперих се разбира, че Русенският театър подготвя пиесата „Неспокойни нощи“ – творба, донесла след премиерата си през 1956 г. не само известност на Илиев в литературните среди, но и множество критики заради смелостта да покаже отрицателните страни на кооперирането. „Нашият литературен кръжок няма устав. Ни председател, ни секретар. – пише Христо Поляков в автобиографичната си книга „Не мога да се сбогувам“. – Има само едно име: „Христо Смирненски“. И една традиция: в късния следобед на всеки четвъртък – сбирка. На тези сбирки-лекции не слушаме, с теория не се занимаваме, не се хвалим един друг, всеки чете това, което е успял да напише.“ В спомените на Поляков дейността на кръжока не се вписва в задължителните за времето „планиране“ и „отчетност“, нито в инерцията на „партийния“ език. Според официалните планове тематиката в творчеството би трябвало да е масовизирането на ТКЗС, но ето как председателят на Околийския народен съвет в Исперих вижда литературните опити на събратята си по перо: „Стиховете на Костадин – зелени, рисува вретенили жита, така ги рисува, че чуваш шума на техните талази. В строфите на Байчев непременно има птичка – пъстра и сладкогласна, рима, ритъм, стъпка, брой на сричките – всичко при него е безукорно. Борис плава в антични води – вият бури, скърцат въжета, потъват кораби… Одисей е все на път. Пенелопа – чака. Благой вече е издал своята първа книга. „Смола от наранен бор“ – тъгата по родния край, по баща и майка, тежката участ на политическия емигрант слагат своя печат над всеки негов стих. Моите стихове – смесица – стара и нова романтика, лирични мигновения и докладни тези…“ Исперихчани вече „ги имат за писатели“, знаят за сбирките им, а литературните четения в околията са истински празници. Запазена е листовка за Пролетното литературно четене на 19 май 1957 г. в Исперих, в което участва и Стоян Гроздев, по-късно известен журналист, художник и карикатурист.
Заедно с Борис Илиев и Костадин Крайнов, Васил Байчев е сред знаковите имена в „Исперихски гласове“ (1967), първата литературна брошура с творби на исперихски поети. Същата година Крайнов издава дебютната си стихосбирка „Трептения“. През 1959 г., вече главен редактор на вестник „Нова светлина“ („Йени ъшък“) и списание „Нов живот“ („Йени хаят“), Поляков събира в столицата част от „Петорката“. Нито Крайнов, нито Благой Димитров обаче прекъсват връзката си с исперихския кръжок – през 1969 г., заедно с Борис Илиев и Васил Байчев, те се включват в Юбилейния литературен сборник „Лъчи от изгрева“. Публикуваните стихове на родения в Царибродско, бивша Югославия, Благой Димитров са писани между 1956 и 1958 г. – периода му на преподавател по литература в исперихската гимназия. По-късно, през 1970 г., поетът е изключен от СБП, тъй като гласува против заклеймяването на Солженицин. В двата сборника със собствена светлина заблестяват талантливи млади творци, сред които – журналистът Георги Дончев и студентът Златко Василев, ученик на Виктория Стоева, днес професор в ЮЗУ „Неофит Рилски“. През 70-те и 80-те години и утвърдени, и нови исперихски гласове звучат в литературната рубрика на вестник „Исперихска трибуна“. Сред тях са Ангел Николов и Миланка Михайлова, все ученици на Васил Байчев. Обичаният учител по литература не спира да запалва искрата на поезията в сърцата на млади таланти от Исперих и през 80-те години в творческия кръжок „Христо Ботев“ към районния пионерски дом. Гостуванията на Поляков и Крайнов в Исперих събират кръжочници от различни поколения.
Началото на 90-те години на ХХ век се оказва време на прелом. „Сърцето ми опора търси“ е заглавието на новата стихосбирка, която Костадин Крайнов представя в Исперих през 1992 г. под знака на 60-годишния си юбилей. Това е първата от творческите срещи, инициирани от НЧ „Съзнание“, Исперихския радиоцентър и дружествата „Вестител“ и „Родно Лудогорие“ в сградата на Радио Исперих. Постепенно организирането на подобни събития поема Градската библиотека. Трайни следи в спомените на исперихчани е оставила срещата с Евтим Евтимов през юни 1994 г. Творческият път и съдба на големия лирик са свързани с родената и израснала в Исперих поетеса Петя Йорданова. Именно нейната обаятелна личност дава необходимия устрем за ново начало в литературния живот на града. То е официално поставено на 10 септември 1997 г., когато осем исперихски творци, заедно с представители на културните институции, учредяват Творчески клуб „Петя Йорданова“, който се утвърждава като формация към Централната общинска библиотека. Принос за това има и дългогодишният директор на библиотеката Искра Иванова. Сред основателите са журналистът Ангел Николов, основен инициатор за възраждане на литературните традиции, преподавателката по български език и литература Гюлсер Мазлум, Славка Любенова, Миланка Михайлова и Ирина Петрова, също педагози, д-р Диян Янков, невролог в Исперихската болница, курсантът от ВВС Асен Манолов и Велислава Божкова. Привлечени са ученици. За председател е избрана Гюлсер Мазлум. Членовете се събират няколко пъти в месеца, обединени от литературните си занимания и интереси. Едно от първите събития е представянето на стихосбирка на д-р Диян Янков.
Първата годишнина на клуба е отбелязана през октомври 1998 г. с премиера на дебютните поетични книги на двама от членовете: „Прощъпалник“ на 10-годишния Калоян Иванов и „Сезони“ на Славка Любенова, която не забравя своя първи учител по поезия Васил Байчев: „Учителю добър, любим и уважаван/ от твоите съграждани и ученици,/ ний помним твоя почерк равен, обожаван/ и огъня, пламтял във твоите зеници.“ („Посветено“). Именно Славка Любенова (1929-2014) насърчава учителката Ирина Петрова да събере стиховете си в книгата „Броеница от обич“ (1999). В нея намира място стихотворението „Моят слънчев град“, редактирано от Васил Байчев, откривател на поетичната ѝ дарба. През годините поетесата впечатлява с удивителна творческа енергия – тя е автор на редица поетични книги и ръководител на детските литературни клубове „Млад творец“ (2005) и „Искрици“ (2009). Основната дейност на литературния клуб между 1997 и 2004 г. е свързана със споделяне на поетичните опити на творците, с взаимна подкрепа при издаване на стихосбирки и не на последно място – с подкрепата на млади таланти. „Нужен е стимул за прохождащите на литературното поприще. Нужна е приемственост!“ – споделя Гюлсер Мазлум. В този период голяма част от членовете издават и представят първите си поетични книги. „Златна светлина“ (2003) на Ангел Николов и „Танцуваща бреза“ (2004) на Миланка Михайлова са пример за творчески диалог в Лудогорието – автори на кориците са съответно художникът Здравко Батембергски и фотографът Мехмед Азиз, редактор – разградският доайен и исперихски възпитаник, поетът Иван Дойнов. През 2000 г. д-р Диян Янков печели първа награда на националния поетичен конкурс във Варна „Любовта, без която не можем“. Излиза още една литературна брошура със заглавие „Исперихски гласове“.
От 2005 г. ръководството на клуба поема Ангел Николов – символ на приемствеността между Литературен кръжок „Христо Смирненски“ и Литературен клуб „Петя Йорданова“. Той е бил секретар на кръжока и дарява неговия архив на Историческия музей в Исперих. „Гласът на Североизтока“, „Исперихският летописец“ са част от прозвищата на родения през 1947 г. в село Малък Поровец журналист. От 1972 г. изваяният му глас звучи в ефира на Радио Исперих. Носител е на много награди, голяма част от които също са в музея. Впоследствие е кореспондент на Радио Шумен, Радио Варна, както и на разградските вестници, член е на СБП и СБЖ. Издава още една стихосбирка – „Златен сън“ (2009), събира свои афоризми и епиграми в книгата „Пито-платено“ (2011). Обявен е за Мърфолог № 1 в рубриката „Законите на Мърфи“ по програма „Хоризонт“ на БНР. Воден от идеята да продължи сатиричните традиции в Исперих, завещани от творци като Стоян Гроздев, Стефан Бобчев и Георги Харитонов, през 2010 г. Ангел Николов става кръстник и председател на Сатиричен клуб „Охлюв“. По негова инициатива към двата клуба се присъединяват Милен Йоцов и Антоанета Александрова. Насърчен в писането именно от радиожурналиста, архитект Йоцов вярва в изконната връзка между поезия и музика и се вдъхновява от рок класиците. Антоанета Александрова е автор на поетични книги като „Букет от думи“ (2010), „Викът на душата“ (2013), „Шеметна лудост“ (2014) и др., както и на книгата с афоризми „Цветни мъниста“. Поетесата обаче не гледа на себе си като на сатирик в истинския смисъл на думата и споделя, че в поезията важен е „докладът на душата“. Към Творчески клуб „Петя Йорданова“ се присъединява още една възпитаничка на Васил Байчев – Симеонка Тихова, която участва в Първата антология на българската апева (2020). Нейни стихове са публикувани в поетичния сборник „Устрем“ (2016), посветен на 65-годишнината от основаването на литературен кръжок в Исперих.
Не прекъсва и връзката с бивши членове на клуба. През октомври 2005 г. Асен Манолов представя в Исперих първата си стихосбирка „Мога“. Исперихските творци подкрепят Гюлсер Мазлум на премиерата на дебютната ѝ двуезична поетична книга „Дете на вселената“ в Разград през 2016 г. Поетесата „се завръща“ със свои творби на страниците на най-новия исперихски литературен сборник „Написаното остава“, издаден по повод 130 години библиотечно дело и 70 години литературен клуб в Исперих. Официалното представяне на антологията през май 2021 г. води Антоанета Александрова, избрана за председател на Творчески клуб „Петя Йорданова“ след внезапната кончина на Ангел Николов. Сред новите творци е Теодора Николова, която е и художник на изданието. През юбилейната 2021 година своя литературен дебют направи Емине Садкъ, възпитаник на клуб „Млад творец“ с ръководител Ирина Петрова, един от онези млади таланти, които през 2006 г. изнасят рецитал по стихове на Петя Йорданова на официалното откриване на паметна плоча на родния дом на поетесата в Исперих. „Керван за гарвани“, романът на Емине, в който звучи строфа от „Балада за моя град“ на Георги Дончев, със сигурност е искра от жаравата на исперихската литературна традиция, която винаги се възражда в лицето на някой млад творец, преоткрил и припомнил връзката си с нея.
Веселина БЕЛЕВА– доктор по филология,
гл. уредник в Исторически музей – Исперих
Снимки: Фотоархив на Исторически музей – Исперих
