Чаршията и пазарите в Разград – една колоритна картина от миналото

За началото на разказа са нужни някои уточнения. Първо, за думата чаршия. Всички са наясно, че тя е турска, но не съвсем. Заета е от персийската дума çārsū. Първата част на думата „çār“ означава четириъгълник или зона в центъра на града, където са разположени магазините. Втората част на думата „sū“ означава посока, път. Общо çārsū е в смисъл на четирипътен (dörtyol) възел. В традиционните източни култури повечето от пазарните градове са били основани на пресечната точка на два главни пътя. Продавачите и магазините (принадлежащи на различни занаятчийски групи около нея, работилници, ханове, бани, супени кухни, джамии) са концентрирани около кръстовището, което оформя центъра на града. Така е и в Разград, основан на пресечната точка на пътищата за Русчук, Шумла, Силистра и Попкьой.

Чаршията в Разград е оформена през вековете от двете страни на улицата, която е наричана последователно през времето „Болярска“, „Чорбажийска“ „Главна чаршийска“, „Търговска“ (до „Момина чешма“), „Борисовска“ (от „Момина чешма“ до края на града), „Сталин“ (до „Момина чешма“), „Ал. Стмболийски“ (от „Момина чешма“ до края на града), „Ленин“, „България“.

След Освобождението постепенно чаршийски вид придобива ул „Искър“ (и сега се казва така – от „Момина чешма“ до Часовника). Частично чаршийски вид са имали ул. „Св. Св. Кирил и Методий“ (преди 1922 г., наричана отначало „Башпунарска“), а след това и „Полицейска“, както и улица „Екзарх Йосиф“ (сега „Ив. Вазов“) при хотел „София“ от мъжката гимназия през ул.. „Търговска“ до ул. „Св. св. Кирил и Методий“. От площадите чаршийски са били площад „Солун“ (бивш площад „Табахненски“ – пред Търговско дружество „Надежда“, т.е. площта пред бившия хотел „Абритус“) и площад „Момина чешма“ (сега не съществува). Çarşı ağası (Чаршъагасъ) по османско време e длъжностното лице, отговарящо за обществения ред на чаршията и опазването му, особено през нощта. Данните в Салнаме (oфициален годишник) сочат за кааза Разград през 1868 г.: дюкяни 608; салнаме за кааза Разград за 1874/75 г. дюкяни 656, кафенета 27, фурни 9. Това е за околията. Колко са дюкяните в Разград може да се гадае, но не са по-малко от 100.

По време на реформите на Мидхат паша от 1860-1868 г. в разградската чаршия се извършва модернизация. Всички дюкяни по чаршийската улица се правят по един тертип. Махат се старовремските наклонени кепенци и се поставят „чупени (дигащи и свалящи се) врати и прозорци“. Бояджии от Влашко боядисват дюкяните с една боя. След ремонта разградската чаршия става една от най-уреденитe по българските земи Що се отнася до пазарите, и тук е необходимо уточнение, за да се разбере защо капанците са казвали „Коги шъ одим у пазарю“? За тях „пазарь“ има две значения. Едното е наистина денят на пазара, а другото е град Разград като околийски център.

Трите основни типа пазари, които се развиват в различните региони са идентифицирани като стоково-зеленчукови пазари, стоково-животински пазари и животински. В най-общ смисъл пазарът е мястото, където търсенето и предлагането се срещат. Думата пазар също е от персийски произход – bāzār, развила се от средноперсийската дума vāzār, която означава място за пазаруване.

Основният стоково-зеленчуков и хайван (животинския) пазар в Разград до 1860 е бил в неделя. Тогава от града, съседните села или други селища идват производители, търговци или купувачи, за да извършват обмен или покупко-продажба на стоки и пазарният ден става като градски празник. Стоково-зеленчуковият пазар се е намирал отдясно на джамията „Ибрахим паша“, ако се застане с лице пред входа ѝ, а по-късно и пред него. Мястото на пазара там бе до 1959 г. След това се премества на сегашното си място.

След Освобождението като пазар се развива и пл. „Момина чешма“.

През 1860 г. във връзка с пазара се развиват следните събития. Кибрис (Кипърски, Къбръзлъ) Мехмет Кямил паша (1833-1913) идва през лятото на 1860 г. в Разград с Гаврил Кръстевич по повод на смяната на пазарния ден и утвърждава той да бъде в понеделник. Повод за идването на двамата е искането за смяна на пазарния ден от неделя във вторник. Предложението идва от бакалския еснаф с едно задължително писмо, подписано от близо 20 членове на еснафа. Писмото е цитирано от А. Явашов.

Интересен е въпросът, кой и какво продава на стоково-зеленчуковия пазар. Продавачите са предимно селяни с продукцията си от околните на Разград села. Граждани има малко – около 7-8 на сто. Въпреки че е трудно да се възстанови картината на градския пазар само въз основа на записите в муфасалския дефтери (за османския период), които регистрират само обема на тази дейност, прилаганият дедуктивен, условно казано, и индуктивен метод към вписаните данъци и такси, те разкриват не само целия набор от отглеждани култури и специфични поминъци на населението, но и дават възможност да се откроят тези отрасли в общата производствена характеристика на селищата. През вековете картината се променя, но основните стоки (останали след данъци и домашни нужди) са: бакла, леща, нахут, булгур, листни като бърдоква, т.е. маруля (след XVIII в.), спанак, зеле и всякакви диви и опитомени зелении, билки, моркови, пащърнак, ряпа, лук и чесън, цвекло, зелен и сух боб (след 1750 г.) патладжан (след 1850 г.). пипер (след 1850 г.), краставици (след XVIII в.), бостанлък (дини и пъпеши), грозде, шира (вино и ракия не), зарзали, пресни и сушени плодове, прясно заклано месо (без свинско по време на османското владичество).

Най-старо известие за появяването на картофите в България се смята бележката на отец Зотик в кондиката на Преображенския манастир от 1825 година, в която се оповестява, че градинари от Лясковец донесли в манастира картофите, наричани тогава „влашки боб“. Масово се произвеждат, консумират и продават от началото ХХ в. Червените узрели домати се появяват масово след 1900. Преди Освобождението турското население е консумирало (рядко) пържени зелени доматчета с големина като чери. Червените се смятали за отровни. В капанските села на доматите казват „патладжан“, а на патладжаните „морени домати“. Продава се още кисело мляко, сирене, пшенично брашно, царевично (мисирено) брашно (след 1850 г.) за царевичен хляб (малай), пчелен мед и восък. За бита не липсват плетени кошници и панери, и особено много гледжосани или негледжосани глинени съдове. Неслучайно в Разград има ул. „Грънчарска“ (именувана така от 1922 г.), а възрастните помнят и т. нар. грънчрски трап в посока на Големия юк. От него се е вадела глината за грънците. Не липсват изделия на калайджиите, демирджиите (железарите), бургуджиите, лъжичарите (лингурите) и копанарите. Не бива да се забравя, че султан Сюлейман I издава нарочен „Закон за циганите във вилаета Румели“ (1530), според който циганите – както „неверници“, така и мюсюлмани, – плащат поголовен данък. За всичко друго, което го няма на пазара се ходи на чаршията.

Практиките, които прилагат – като налагането на разпоредби (hisba) на градските пазари и таваните на цените (narh) – водят началото си от ранната ислямска традиция. Narh са емитирани главно по време на извънредни периоди на нестабилност и сътресения на стоковите и/или паричните пазари, когато цените, особено цените на храните са склонни да показват резки колебания или възходящи движения. Войни, провалени реколти, други трудности при снабдяването на града и парични нестабилности като обезценяване или реформи на монетите са примери за тези изключителни периоди. При липса на такива проблеми обаче има дълги интервали – понякога продължаващи десетилетия – когато местните администратори не издават narh списъци.

Хайван пазар (Сър пазари) в Разград е бил на поляната пред чешмата Башпунар, закрит през 1946 г. Шефът на стоково-зеленчуковия пазар през османското владичество е наричан pazarbaşi (пазарбашъ). След 1800 г. се появяват и нещо като инспектори за контрол – ihtisap ağası (ихтизап агаси). За нечестните търговци по пазарите и чаршията е имало наказания. В някои случаи те са били наказвани с изгонване от професионалния еснаф от кадията. Сред престъпленията, изискващи освобождаване, имало ситуации като нередовно упражняване на професията или занаята, неплащане на данъците, предизвикване на раздори, извършване на измами, показване на неморално поведение и отправяне на лоши думи към други търговци, контрабанда на зърно и продажба на фалшиви стоки. Особено строго са наказвани хлебарите. Хлябът е наричан nan-ı aziz (свещен хляб). Комбинацията от две думи – персийска и арабска, nan-ı aziz е елегантен израз, подчертаващ святостта и стойността, приписвани на хляба. Фурните са били под строг контрол. Проверявани са теглото, цветът и съставките на хляба. Ако има леки нарушения, се прави предупреждение. При тежки нарушения на главите на хлебарите са поставяни дървени табели с надписи, някои са приковавани към стената за ухото и в най-крайни случаи са обесвани.

Бозджийските работилници (бозджъхане) край джамиите били забраненени, защото в някои от тях тайно се варяла ракия.

В Османската империя данъците се събирали официално на пазарите. Пазарната такса, наречена „ихтизап“, се събирала от търговците в размер на 2,5% от стойността на стоката. „Бачът“ е 1/4 от гроша за всеки товар и 1/2 грош за всяка каруца, докарана до пазара. „Дамга“ е такса за белязване на качеството или принадлежността на стоките. За премерването на продуктите се взема „кантар ве шиник парасъ“. Çilbir parasi e такса за продаден добитък за поддържане чистотата на говеждия пазар. Не е отминато и заколването на животното с цел продажба на неговото месо: таксата е от 1 до 5 гроша. Собствениците на магазини и складове плащат различни такси, от 3 до 6 гроша месечно, под името „евлие“. Такси съществуват и при превоза на стоката от един в друг район на империята. След Освобождението данъкът върху продаден добитък отново е наричан интизап, другите посочени данъци също продължват. Имало друг данък – октроа. Октроата (1883-1912) е била налог за влизане в някой град. Служителят намазвал купонче и го лепвал някъде по колата, докато селякът развързвал кесията си, за да заплати таксата за влизане в града. Тази такса общината официално наричала „октроа“, а народът — „бач“. Всъщност с октроата (нещо като мито) се облагат внесените в градското землище стоки от чужбина или други общини (а тогава почти всяко село е било община).

Проф. д.п.н Пламен РАДЕВ

Ползван източник: Явашов, А. Разград. Неговото археологическо и историческо минало. Част I. 1930.