Наскоро гледах едно предаване по националната телевизия за ролята на преселилите се у нас руски емигранти за развитието на българската държавност, наука, спорт, култура, за образованието. Ерудирани хора, корифеи в своята област, един през друг се надпреварваха да говорят за значението им за просперитета на България. Всичките, до един, забравяха обаче едно от най-важните неща: за кой период от нашата история се отнася това?
На фона разразилите се неотдавна „скандали“ относно гражданството (или ако щете поданство), на бившия ни министър-председател към момента на избирането му за такъв и въпреки решението на Конституционния съд, ще бъде полезно да припомня една от най-важните глави още в първия основополагащ документ на Княжество България, Конституцията, приета на 16 април 1879 година. Нищо, че дори в първия й известен екземпляр, първият й ляв текст е на руски език.
„…Чл. 54. Всички родени въ България, които не съ приели друго подданство, също и оние, които родени другъде отъ родителье, български подданници, броятъ се подданници на Българското Княжество.
Чл. 55. Чужденци могътъ да приематъ Българско подданство, като утвърди това Народно Събрание.
Чл. 56. Всекой подданникъ на Княжеството може да се отрече отъ подданството, следъ като си изслужи по напредъ военната служба и като испълни другите си длъжности спрямо Държавата, по особенъ законъ, който ще се изработи.
Чл. 57. Всичките Български подданници съ равни предъ закона. Разделение на съсловия въ България не се допуща.………..
Чл. 60. Съ политически правдини се ползуватъ само гражданете на Българското Княжество, а съ граждански правдини, спроти законите, се ползуватъ всички живущи въ Княжество.
Чл. 65. Само Български подданници могътъ да заематъ длъжности по държавна, общественна и военна служба.
Чл. 66. И чужди подданници могътъ да се приематъ на служба, но за това всекой пъть се изисква разрешението на Народното Събрание….“
Въпреки че минаха няколко месеца от честването Деня на Конституцията и съответно празника на юристите, мнозинството от „преоткритите“ добре запазени документи от онова време дават повод за размисъл и съпоставка с днешните ни условия и съдби. Съпоставка, при наплива на украински бежанци у нас, която позволява да се търсят паралели и аналози между миналото и сега.
Натъкнах се на едно решение на Народното събрание от 1926 г., което по същество решава такива проблеми. Би било стандартно, ако в него не фигурира приемането на чужденци, 112 човека, на българска държавна служба. То със сигурност е т. нар. „най-многолюдно“, защото от 1879 насетне през няколко броя „Държавен вестник“ обнародва подобни укази или решения на меродавни и/или оторизирани институции. По един, по двама-трима, та даже и по няколко десетки. Но никога те не са толкова много и разнообразни по национална и етническа принадлежност, по заемане на определена професия или занаят! Какви ли хора не бях срещал до тази година, даже южноамериканци или граждани на САЩ! Пропускам най-многобройните: руските поданици.
Тук обаче е и конфликтът ми с апологетите на руската експанзия и на руското влияние към България.
В периодиката на една такава инвазия към страната ни от страна на царска Русия, последвалия СССР и отново днешната руска държава, могат да се разграничат и ясно да се определят няколко етапа, няколко периода, всеки от които има своите обосновани исторически критерии, истини, необходимости в най-новата ни история, след възстановяването на българската държавност. Като се започне от Руско-турската война от 1877-1878 г. , през периода на т. нар. „Времена руска окупация“, през и след войните от началото на ХХ век, през изживяването на катаклизмите на пролетарската революция от 1917-1918 г. и разразилата се Гражданска война в Русия до към 1921-1923 г., България, казано буквално, приютява само в последния етап и според мненията на различните проучватели на въпроса, близо 40000 човека, главно руснаци, украинци, белоруси! Наистина, повече от една трета от тях са от т. нар. „белогвардейци“ от армиите на генералите Врангел и Деникин. Да не говоря за това, че през същото това време България изпитва последиците от националната катастрофа, от унизителния Ньойски договор, от последиците на комунистическите и земеделски провокации от 1923 г., както и от последвалия терор през 1925 г.
На фона на цялата тази „мила родна картинка“, българите намират достойнството, или ако щете даже куража, да приемат хиляди и стотици други поданици, като не само укрепват разклатената българска икономика, но и с тяхна помощ да изведат българската наука, образование, култура на ново стъпало, да стане не след дълго, някъде около 1935 г., страната ни „българската Швейцария“, да бъде най-силната и просперираща балканска държава, мереща успехите си с великите европейски и световни сили.
Разглеждайки въпросния Указ № 204 от 28 юни 1926 г. за приемането на чуждите поданици, ми стана интересно не само техният брой, професии, титли, но и ми станаха интересни и мотивите, които го задвижват и пренията по неговото съдържание в III редовна сесия на XXI-то Народното събрание. Негов председател по това време е Александър Цолов Цанков. Още от ученици сме запомнили комунистическото му определение, като „кървавия професор“, „кръволок“ и т.н., но и до днес електронните медии (най-вече тази от „Укипедия“) ни обливат с вълни на неприкрита омраза към него и деянията му. В опита си да се справи с „болшевистко-комунистическата опасност“, той още като министър-председател прекарва през януари 1924 г. Закона за защита на държавата, с който се обявяват за незаконни всички организации, които си поставят за цел терор и насилствено вземане на властта.
От историческите хоризонти изчезват обаче другите му значими и ползотворни начинания. Той заявява, че „социализмът трябва да стане по необходимост малко буржоазен, а буржоазията, малко социалистическа“. Честно казано, колко от нас помнят и познават тези му идеи?
На 4 януари 1926 г. Александър Цанков е принуден да подаде оставка от премиерския пост под натиска на умереното крило в Демократическия сговор, но почти веднага поема председателството на Парламента. Той е негов председател до 1930 г., а до края на управлението на Демократическия сговор е и министър на просветата. Обявява се категорично против „расовата теория“ и активно участва в спасяването на българските евреи, като се присъединява към Димитър Пешев и подписва заедно с него и още 41 депутати от проправителственото мнозинство петицията за парламентарен протест и я внасят в Народното събрание, за да осуетят депортацията. Стенографските протоколи (част от които имам удоволствието да притежавам) от пренията в Парламента по Указа за чуждите поданици го характеризират като една изключително толерантна личност.
Сред народните представители, които са избрани в XXI-то обикновено Народно събрание е Христо Киселов, който прави едно от най-аргументираните изказвания. Рядко срещано е името на един от заместник-секретарите, Димитър Голев. Яростна реплика в защита приема на чужденците и на онези, преподаващи физическа култура, прави бившият офицер, македонстващият полковник Константин (Коста) Николов, също сговорист, който е сред избраните. „И на мене той е бил учител“, вметва той от място репликата си по адрес на преподавателя по физкултура, швейцареца Даниел Бланшу.
Вносителят на предложението за приемането на чужденци на българска държавна служба е Министърът на народното просвещение в първия кабинет на Андрей Ляпчев (от 4. І. 1926 г. до 12. ІХ. 1928 г.), адвокатът Никола Димитров Найденов.
Странно мълчание обаче цари от банките на депутатите от Североизточна България!
За да си обясним този парадокс, е необходимо да обърнем поглед към произведените избори от края на 1923 г. В тях на 18 ноември 1923 г. управляващото правителствено мнозинство на Демократичния сговор печели убедителна победа. Толкова убедителна, че сегашните изборни „герберастки“ успехи „ряпа да ядат“! Русенската избирателна област е разделена на три избирателни околии: Русенска (градска и селска), Беленска и Разградска. От Русе-град безапелационно са избрани с „кремавата“ правителствена бюлетина Петър Бъклов, едър търговец и банкер, както и зет му, адвокатът Кънчо Кънчев. Подобни са резултатите от другите избирателни околии, като в тая от Разградско са избрани с 15 366 гласа депутатите от демократическия сговор Венелин Ганев, Станчо Митев, Димитър Тодоров, д-р Яламов, а единственият опозиционер с 6822 гласа е земеделецът Стойко Димитров.
Национал-либералите, въпреки подадените за тях 1718 гласа, изобщо не спечелват нито едно депутатско място.
В заседанията на третата редовна сесия и приемането на прословутия указ за чужденците избраниците от Разградско, редом с тия от Русенско и Беленско, обаче не обелват в дебатите нито глас. Нима няма нито един достоен от нашия край, който да възприема явно казуса с бежанците и емигрантите присърце? С огромно мнозинство обаче 267-те депутати на XXI-то обикновено Народно събрание приемат Указ 240 и допускат 112 чужденци да придобият българско гражданство и да заемат държавни служби.
Въпреки мнозинството, въпреки почти пълното единогласие, самият законопроект, както и отношението на просветния министър Найденов пораждат няколко въпроса. Още в изказването си Хр. Киселов повдига въпроса за 46-те чужденци, заемащи места на учители при игнорирането на подготвени българи, които с достойнство биха заели вакантните учителски места. При това, даже след проведените съкращения…
„….Но да се ангажират за учителски и други места лица, чужди поданици тогава, когато ние имаме излишък от такива лица, тогава, когато Министерството на народното просвещение миналата година правеше съкращения и останаха вън от училището без работа български поданици – това аз не мога да го разбера…“.
Той добавя, явно визирайки многобройните руски поданици: „…ние имаме достатъчно лица български поданици, които биха останали в дадения случай без хляб. Аз мисля, че ние сме длъжни да помогнем на бежанците от вън, но това не може да стане за сметка на българските граждани, които удовлетворяват всичките искания на закона за народното просвещение…“
Възниква въпросът за почтеността, дори на честността на един български министър, па макар бил той и адвокат.
Четирикратно в коментара на предложението си Н. Найденов декларира, че няма нито едно предложение за назначение от новата учебна година или всички предложени лица са на т. нар. „заварено положение“. Нищо подобно! В утвърдения Указ има 6 лица, които са постъпили на работа като „новоназначени“ през последната календарна или учебна година! Незнание, адвокатска хитрост или просто недоглеждане? Подобно е положението и при назначенията в Народната библиотека. Освен декларираните от министъра две лица, постъпват на работа още двамина други. От тях оправдан интерес буди името на сина на граф Николай Игнатиев, белоемигрантът Николай Николаевич Игнатиев. Найденов обвързва предложението си за него с една реплика: „…Аз посетих библиотеката при една ревизия и видях при какви условия работи той и с каква заплата. Едва ли ще може някой да дръзне да каже да се уволни или замести с друг. Та можем ли ние да заместим сина на граф Игнатиева и да му отнемем онова скромно място и оная скромна заплата, които сме му дали за заслугите на неговия баща към нашето отечество?..“
Спорен е въпросът и доколко всички хора от списъка са чужденци. Не стига, че броят им в държавния официоз е сгрешен, а те са 113, от които 1 е пропуснат вероятно поради техническа грешка, но 4 от тях са явно българи, приели руско поданство по една или друга причина. От всичките изброени 112 лица 7 са от неруски произход – 1 хърватин и по 2 представители на Швейцария, Германия, Франция. Важно е да се отбележи тук и това, че 29 от новоприетите български поданици са професори, доценти или асистенти в Университета или в други висши учебни заведения и медицински клиники.
Та така, преди около сто години предците ни спорят за честност и почтеност. Кой кого надлъгва, кой кого заблуждава или вкарва в незнание си остава спорен въпрос. Но подслон и убежище е даден най-вече на руснаците. Много от тях се изтеглят към Западна Европа, предимно към Франция. В навечерието на 9 септември 1944 г. броят на емигрантите /бежанците/ от Русия надхвърля 45000 човека /според някои изследователи са по-малко, тъй като няколко години преди това много от тях се изтеглят към Западна Европа, предимно към Франция/. За всички тези хора страната ни става втора родина!
Красимир Г. КЪНЧЕВ
