Случвало ли Ви се е да се запитате кой ли е замислил идеята за детската площадка, на която играе детето Ви, или пък дизайна на градския площад, по който се разхождате? Едва ли. Защото дотолкова сме свикнали с обкръжаващата среда, че я приемаме като нищо повече от фактическо обстоятелство. Докато управата не посегне на градските липи или забрави да окоси, но за късмет – точно пред вашия вход. Тогава се появява върволица от експерти – по кой склон на Лома да се засее фиданка, от коя страна на короната да се изрежат тополите. Докато по темата са се изписали страници във фейсбук, то нека сега дадем думата на експертите!
Зорка Лилова е ландшафтен архитект, автор на стотици проекти за обновяване на градската среда в Разград, Исперих, Кубрат, Завет, Острово, Брестовене, Цар Калоян, София – пешеходната зона на улица „В. Левски“, младежкия парк, площада на Новия театър, градинката при „Централ“, централната част на Исперих, градския парк в Кубрат…
Разкрасила е не един сантиметър от Лудогорието, където преди повече от 40 години я води любовта. Родена е на 550 километра далеч оттук, в Гоце Делчев, но милее за по-красивия облик на Разград като за свой бащин дом.
Прави първите си професионални стъпки като проектант в столицата рамо до рамо с корифеите в сферата в „Софпроект“. Казва, че към специалността я подтиква следването на пътя на стария й неврокопски род, макар винаги да е бленувала да „разкопава“ историята като археолог. Член е на Съюза на ландшафтните архитекти, на Камарата на архитектите в България – с придобита от 2004 година пълна проектантска правоспособност по част „Паркоустройство и благоустройство“.
„Най-важният проект в живота ми са двете ми дъщери и тримата внуци“, е равносметката й след четири десетилетия опит. Преди да ни поведе по обраслите пътища на лудогорската земя, където дървесата напоследък често се прекършват от натрупалия лек снежец, а една по-силна буря е в състояние да превърне града в джунгла, арх. Лилова житейски заключава, че се „връщаме към нещо, което пасторално търсим, по-назад, нещо по-интимно, не толкова грандиозно, не толкова технологично. Искаме да живеем малко по-обикновен, по-нормален живот. Това е точно средата, която си правим ние и домът винаги трябва да бъде не спалня, нали?“. Интелигентната, високо ерудирана и елегантна дама със сигурност има какво ценно да сподели. И то си струва да бъде прочетено!
Вие сте първият директор на „Паркстрой“. Промениха ли се тенденциите при ландшафтната архитектура оттогава?
Нищо не се е променило. Аз предимно проектирам обществени пространства, много малко съм работила в частни домове. Сега като се замисля, съм имала доста добри възможности, много неща са ми са се реализирали от това, което съм проектирала и все още са в реализация. Понеже в Разград сме само двама колеги /б.а. другият специалист е арх. Иван Дучев/, оказа се в даден момент, че и двама сме много. Кой ти гледа тази работа, на никого не му трябва. В едни много трудни времена, ’97-ма година, когато точно се правеше пак някакъв вид революция, когато се срина валута и какво ли не, бях в проектантската организация в Разград – перфектна, с много добър колектив, но, за съжаление, унищожена. Дойдох през ’88-ма в разградската Проектантска и ’89-та дойде „революцията“, 10 ноември, скъсахме веригите и се пуснахме на свободния пазар. Ние всички бяхме толкова ентусиазирани, мислехме си как за една-две години ставаме като Австрия… Бяхме млади и наивни, че много бързо ще ни се случат хубави неща, че ще се промени животът, ще можем да си казваме мнението за всичко. Казвахме го, но нищо не се промени. Започнаха едно по едно нещата да се разтурват, проектантските няма как да съществуват, по-късно дойде времето, когато се приватизираха строителните фирми. През ’97-ма се приватизира тогавашното най-голямо строително предприятие за Разград – БКС /Благоустройство и комунално стопанство/, което обслужваше всички благоустройствени обекти – улици, високо, ниско строителство, сметосъбиране, озеленяване, почистване на града. Беше разделено и се създаде ОП „Паркстрой“. От тогавашния местен вестник разбрахме, че му търсят директор. Един колега ми подметна: „Защо не им размътиш малко водата, я се яви на конкурса!“. Подкокороса ме, пусна ми мухата и го реших два дни преди да свърши срокът за подаване на документи. Никога не съм работила в Община, но имам ценз и им беше неудобно да ме пренебрегнат. И така 10 години бях директор на „Паркстрой“ – първият. Беше адски тежко, защото нямаше пари. Първата година имаше, втората – горе-долу, след това станахме търговско дружество и беше невероятно тежко – нямаше никакви пари за тази дейност! Разбрах, че трябва всичко да направя да не е търговско дружество. Много трудно стана. Трябваше да се явяваме на обществена поръчка – след като сме 100 процента общинска собственост се пусна такава, която ние загубихме и дойде частна фирма. Казаха ни „разтурвате предприятието!“. Аз разбрах, че по този начин се унищожават, ликвидират и се закупуват хубави имоти. И аз казвам: „Не го разтурвам!“. Станахме много по-малко и започнахме да търсим всякаква работа. Имах съдействие – някои явно, други без да пречат, от Общината. Казах на хората, че ще издържим една година, но дотогава ще направя всичко възможно да станем общинско предприятие, за да не се явяваме на поръчки. Издържахме една година, запазихме хората и явно това ми е било на мене капакът, просто много ми дойде. И казвам: направихме го, осигурихме бюджет за предприятието, приехме още хора, които междувременно бяхме пратили на Бюрото по труда. И така – аз напуснах. Оттогава се занимавам само с проектиране в частния сектор. Работех като проектант през цялото време, защото почти 50 процента от финансирането се налагаше да го добавяме с това да работим на частни клиенти. Аз правя проект от името на „Паркстрой“, носим го, изпълняваме го, взимаме печалбата и я внасяме в града. Беше сериозно изпитание! Обаче съм много доволна, че сега се намериха пари в бюджета за предприятието, девет пъти е по-висок бюджетът, отколкото тогава.
Ефективно ли се разходва бюджетът на „Паркстрой“?
Аз имам по-скоро други виждания за това какво трябва да прави едно такова предприятие. То прави много, но… Първото нещо за града – и най-важното, е да няма стихийност, да има абсолютна плановост на това, което се върши. Всичко, което Общината прави, е важно, но има няколко много важни неща: да пази града чист, да има осветление, да има добри благоустроени улици и всички площи да бъдат поддържани. И от тези дейности не трябва да има печалба, те трябва да бъдат на себестойност. Ако цветето, което засаждам, струва три лева, то трябва да бъде за три лева. Печалбата е в качеството на живота. В „Паркстрой“ не знаят колко струва един стрък цветя, защото никой не им го търси, те имат месечна издръжка. Няма паспортизация на озелените площи, както се прави в много други градове. Трябва да се знае улица по улица какви дървета има, трябва да са заснети, да са огледани като вид, да е минато не само с тая машинка, която показвате /б.а. става въпрос за резистограф за диагностика/ как ходят да дупчат – това е като да дадеш ехограф на шофьора на линейката и той да прави кардиограма. По закон трябва да бъде сертифициран специалист – ландшафтен архитект. Не искам аз да го правя, трябва да бъде компетентен, защото дървесната растителност в града вече става почти на 60 години. Тя трябва да бъде подменяна, но планово. Не някой си клуб по интереси – отиват и садят нещо, снимат се и приключват, – това е някаква колхозна дейност. Това не е овощна градина да я попълваме!
Това предприятие /„Паркстрой“/ не знаят колко, какво поддържат, как го поддържат, защо косят два пъти тук, пък три пъти там, защо засаждаме цветя, защо отглеждаме цветя въобще. Това не е цветопроизводство. Има си цветопроизводни фирми, които произвеждат на изключително ниски цени. Тук трябва да се занимаваме с глобалните неща – да знаем, че имаме толкова затревени площи, пълна паспортизация на дървесната растителност – това е и по закон, поддръжка на трайното озеленяване – декоративните дървета, храстови групи и тревни площи, цветята не се считат за елемент на озеленяване, те са декор. Не можем все да си казваме „Разград – град на цветята“! Ама защо – защото имало традиция в това? Няма нужда от такива лозунги, няма нужда да търсим този ефект. Трябва да бъде семпло и добре, да бъде с разум. Не трябва да търсим сезонните цветя, които са много скъпи, освен това не трябва да ги засаждаме там, където нямаме осигурено поливане, защото искат постоянно такова. Не трябва да ги поливаме с питейна вода, това също е забранено, а сега се прави. Ако някой иска, може да ги санкционира, но въпросът е в организацията. Няма нужда да се прави, при положение, че можеш да го внесеш, а ти в същото време имаш работа за целия китайски народ из града.
Основното е, че трябва в града трябва да има заснемане на всички площи – става като се наеме фирма, един дрон, и ще стане за два месеца.
Това, че не се предприемат тези действия, означава ли, че градската среда е оставена на заден план?
Не е приоритет, да. Но пък идват екстремни ситуации като бури, когато виждаме как падат дървета и тогава се сещаме, че е трябвало всичко това да се огледа. Не е казано да е наведнъж. Тези, които са видимо с кухини, с гнилоти, полуизсъхнало е дървото – за тях веднага ще се действа.
Гражданите обаче често се оплакват от рязането на дърветата в градската част…
От практиката ми в „Паркстрой“ – на много хора, на които сме подкастряли короната малко, им се иска просто да го няма дървото. Хората не обичат дървото да им е пред къщата, но много харесват пред другия имот, милеят за другия, но пред тяхната къща – не! Имало е периоди, когато в Разград масово са раздавали на живущите да засаждат липи – най-неподходящият вид за градско озеленяване, на тесни тротоари, особено в северната част на града. Те вече са навлезли с корените си в приземните етажи. Законът не позволява да се засаждат дървета на по-малко от 3 метра от сграда. Заради това жалбата за дърветата по „Кирил и Методий“ не мога да я разбера. Това, че там са изрязани дърветата, е най-малката беля, която се е случила, защото по двете страни има страшно много проводи. Там преди не можеше да се минава – оставаше по плочка и половина. Тук ги няма дърветата, ще трябва да го преживеем! С фейсбук всички са специалисти по всичко. Но затова ни трябва план на града, а такъв липсва. Два процента озеленяване на глава от населението е минимум. Разград засега е благоприятен, защото не е гъсто застроен, но не е поддържан в това отношение. И растителността наистина ще го предаде, тя няма да издържи до безкрай. След време ще отпадне високата растителност. Проектът за задължително озеленяване около новите сгради го правим проформа. В „Перистър“, например, са ми казвали: „Ти го направи, ама аз съм се разбрал в Общината, няма страшно!“. Тази зона беше прекрасна, като дендрариум! На кого пречи едно хубаво озеленяване – би привлякло клиенти, би дало по-висок статут, а ако има чуждестранни партньори – е задължително. Наистина генът ни пречи.
Има ли достатъчно персонал в „Паркстрой“, за да се върши работа?
„Паркстрой“ има предостатъчно бюджет, за да може да осигури необходимия си персонал. Друг е въпросът, че качествени хора много трудно се намират. Аз, като директор, съм чувала: „Имам една съседка, наеми я да мете. Ама колко ще й плащаш?“. Там има основен състав от персонала, които са си много на място, много усърдни, компетентни, но има нужда от повече.
Съзрели ли сме достатъчно, за да изискваме да живеем сред по-качествена среда и отвъд входната си врата?
Убедена съм! Ако не вярвам, трябва да не я работя тази работа.
Как изглежда мечтаната визия за Разград, а и на областта, във въображението на един ландшафтен архитект?
Мечтата ми е да се цивилизова отношението към средата и затова разчитам на младите хора. Това, което виждат като пътуват, да знаят, че е постижимо около нас. Но трябва да знаем, че всичко зависи от нас. Че хвърленият фас не е маловажен. И това, че можем и ние да правим нещо, не само да критикуваме. Взискателността ни трябва да се промени, ама към себе си. Трябва да пазим и да бъдем непримирими към собствената си култура на обитание.
Реалистично ли е да поставим Разград на картата на зелените градове в близко бъдеще?
Той си е там. Разград е малък град и е зелен град!
Десислава СТЕФАНОВА
Б.р. Очаквайте в следващите броеве на „Екип 7“ продължение на интервюто с арх. Зорка Лилова, в което обяснява защо ремонтът в „Орел“ се превърна в кална, но златна яма; какви са проблемите с поддръжката на Лома и препятствията пред обновяването на градския парк.
Като оставим настрана поръчковия характер на това интервю, какво всъщност научаваме от него: липсвала организация на работа в озеленяването на града, но когато интервюираната управлявала предприятието, не е направила нищо по въпроса. Изморила се в един момент, затова напуснала. Какво е правила след това, никой не е видял, но пък направеното за озеленяването на града впоследствие е пред очите на всички. Че Разград се определя като град на цветята, било лозунг и трябвало да се подхожда по-семпло, говори само за това, че тази госпожа правилно е преценила управленските си умения и се е заела с неща съобразно нейните възможности.