Застъпихте на поста директор на Театрално-музикалния център в Разград преди повече от месец. Какви са първите Ви впечатления вече като негов ръководител?
Все пак аз съм от три години вече актриса в театъра и имам впечатления още отпреди да стана директор. Но чисто административно, сега се запознавам и виждам как се случват нещата и имам достъп до всякакви административни документи. Има прекрасни хора в администрацията и аз разчитам изцяло на тях; тези, които са от дълги години, познават добре, знаят как да координират нещата. Но има и такива, които са назначавани по незнайно какви съображения, които идея нямат. Слава богу, това са единици. Но не познават същността на работата в един културен институт. Опитваме се да ги научим.
Между Вас и бившия директор Тодор Мадолев, който Ви назначи като актриса, през последните седмици се водеше задочен спор чрез медиите. Веднага изниква въпросът успешна ли беше все пак съвместната Ви дейност, какви бяха отношенията Ви по време на работа?
Сложни и полифонични. Ние сме завършили един и същ театрален институт, но не може да се каже, че имаме едни и същи професионално-етични стойности. Въпреки близо 30-годишното ми отсъствие от страната, все още навсякъде името ми в театрите го помнят с началните ми професионални стъпки. Когато завърших Академията и отидох по разпределение в Родопския драматичен театър в Смолян, имах шанса още на втората година на професионална сцена да направя един моноспектакъл с Таня Масалитинова /б.а. – българска театрална и киноактриса/ и да спечеля наградата за най-добра млада актриса. И това се случваше за първи път на Смолянския театър. Оттогава името ми е във вестник „Народна култура“, в списание „Театър“, във всякакви издания. Все още имам тези статии, които достатъчно говорят що за актриса съм. Нещо, което не виждах да оценява моят предшественик.
Какво Ви накара да кандидатствате за директорската позиция?
Усетът ми за това колко много се разминаваме /б.а. с Тодор Мадолев/ в художествено-творческите критерии за работата в един театър и въобще в един културен институт.
Сега остава ли Ви време за изкуство, административната дейност взима ли превес?
Естествено, че взима в момента. Много е стресиращо, докато обхване човек всичките тия три отделни института. Това са все едно три театъра в едно, но с малки различия в спецификата си. Които, от една страна, трябва да бъдат обединени и да работят като един екип. От друга страна, трябва да имат и своята самостоятелна програма. И това не е никак лесно, но по този повод съм поканила диригента Иван Стоянов /б. а. който поема Филхармонията след 5 март/. Той води Габровския симфоничен оркестър, така че е много добре запознат и с администрацията. Защото винаги е сложно – когато не познаваш спецификата на самото изкуство, тогава имаш проблеми и в административните дела. За мен в театъра това е много по-лесно, музикантите имат други специфики.
Повдигайки темата за Филхармонията, как смятате да продължите програмата на симфониците с оглед на по-модерния възглед за представянето на класическата музика на досегашния диригент Левон Манукян?
Точно. Доста от музикантите дори са напуснали по този повод, защото се наблягаше основно на забавно-развлекателна музика, която пътуваше навсякъде другаде из страната, но дори едно не ставаше тук в града. По отчетите не виждам поне едно представление да има сложено тук в града.
А засиления интерес към рок симфонията, която напълни залата на Новия театър миналото лято?
Да, може би се е случвало нещо, но така или иначе… Казва се Филхармония. Да не говорим, че дори и това е прекалено амбициозно за тази формация от музиканти, която има в града. Голяма част от тях са вече и в пенсионна възраст. За да съществува тази Филхармония, трябва да разчита и на външни музиканти. Първо се разчиташе на такива от Шумен, но заради тази амбициозна програма с пътувания навсякъде другаде из страната със забавни, естрадни концерти – цялата група е напуснала, защото няма как да стиковат нещата. Да не говорим, че някои от тях смятат, че не са учили за това, това са симфонични музиканти и тяхната работа не е само да акомпанират на естрадни певци.
Тоест, вече забравяме за спектакли с Тони Димитрова, Йорданка Христова…?
В никакъв случай не забравяме! Трябва да има и такива. Трябва да има баланс. Но – задължително да има и образователни проекти, насочени към децата. Пак със симфонична музика, класика. Има хубави неща, които могат да се правят по по-забавен начин, по-привлекателен за детска и младежка публика, както и за родители, и за баби и дядовци, разбира се. За който има интерес. Но да не бъде тежък класически концерт, на който децата, знаем, по-трудно издържат.
Как ще се постигне това?
Не е нужно непременно да има външни артисти. Необходимо е човек да го има това като приоритет и да залага такива неща в програмата. Иван Стоянов ми е подал такива заглавия. Програмата трябва да бъде уточнена, актуализирана. Първоначалната ми идея беше Калина Василева да дойде като диригент, защото е наблизо – в Шумен, но пое длъжността главен диригент заради непредвидено тъжно обстоятелство. Не че няма да се включва и сътрудничи по някакъв начин.
Защо се насочихте към Иван Стоянов, на когото да поверите Филхармонията?
Защото отдавна си разменяме идеи как трябва да се случва, какво. Има поглед над нашата Филхармония. Давал ми е съвети, от него съм научавала специфично в този вид изкуство, той има опит.
А има ли кого да дирижира? Казвате, че доста хора са напуснали?
Хората започнаха да си подават заявления да се върнат в оркестъра. Вече имаме четири заявления на хора, които са в града, обаче са напуснали, защото не могат да пътуват толкова често. Това са едни разстояния немалки, много често са над 200 километра. Трябва да се прибират посред нощите. Ясно е, че по тази методика, по която работим, трябва да имаме някакъв приход, за да имаме субсидия. Субсидията от Министерство на културата не идва просто ей така. Тя идва на базата на приход, който имаме от билети. Така че – за да набавяме и приход, трябва да има и по-развлекателни концерти. Но, някак си, това да бъде Криско, на мен никак не ми е… Гледах това нещо в Летния театър във Варна преди три години и си дадох сметка колко дори това е обидно за симфонични музиканти – да акомпанират на такива текстове, които така или иначе децата знаят наизуст. И ние да им ги предлагаме и на сцената – това в никакъв случай не може да бъде мисията на един културен институт!
Ще продължите ли да играете на сцена, след като седнахте в директорския стол?
Да. Така или иначе играя в „Търновската царица“, която се поставя с голям успех навсякъде. Тук в града е изиграно един път само. Приема се навсякъде много добре. Давам си сметка публиката как е зажадняла за добра българска класика. А и проблематиката вътре е близка до всеки един човек.
Много от режисьорите, които искат да дойдат при нас да поставят, ме питат дали ще играя. Няма да кажа „Не, няма да играя“, но не мога и сега – поне в тази първа година ми трябва малко повече време да се отдам на администрацията. Не гоня никакви мои лични амбиции за реализиране на сцената.
Основно това играем. Все още се слагат дати, но не в Разград. Опитвам се да науча нашите организатори да слагат тук представления. Но трябва да имаме и нещо по-различно от тези комедии, които досега са играни предимно. Принципът е този: продължават заглавията, които като спектакъл имат такава себестойност, такъв разход, за да бъдат изиграни някъде, който да бъде покрит от прихода. Когато един спектакъл е натоварен прекалено много с някакви допълнителни договори за хонорари, участия… това повишава себестойността на продукта. Изчисляваме всичко, плюс средствата за нафта – сега струват повече горивата, средствата за наем за зали. Всичко това оскъпява продукта. Ако успеем да имаме приход, който покрива поне този разход – за да има смисъл след това от субсидията. Да не играем на загуба. Виждам колко много от нещата са изчислявани и са правени едни договори за гости, външни участници, в общи линии, за се покриват техните хонорари. А нашата формула – ние имаме бюджет делегиран и той трябва да покрива предимно заплатите на хората тук. Особено в тази обстановка на извънредно положение.
В актьорския състав има ли промени?
Засега няма. Много от актьорите са научени и им е казвано, че могат да продължават да си живеят в София и там да се репетира, и там да се играят представленията. Нещо, което е абсолютно несъвместимо с мисията на този културен институт. Няма как репетиции там да струват по-евтино, там се плащат наеми за залите. Актьорите са на основна заплата в нашия театър. Като млади хора, разбира се, че ги привлича големият град с повечето възможности и виждам, че се спекулираше с това тяхно желание. Но това не върши работа на театъра. Присъствието на млади актьори в града е много важно. Не само да дойдат, да си изиграят представлението и да изчезнат.
Как виждате Центъра след четири години, колкото е мандатът Ви като директор?
Не мога да гадая. Имам някакви приоритети. Основен е този: от художествено-творческа страна да се прави такава продукция, която да задоволява първо нуждата от изкуство тук – на този град, на този регион. Да се правят неща с основен таргет тукашната публиката. Естествено, че ще трябва и да се пътува. Но на принципа – слагаме пергела в Разград и започваме след това наоколо близките населени места и така разширяваме този радиус. Когато сме обиколили възможните точки наоколо в областта, тогава и по-големи градове като Русе, Силистра, Варна, Шумен, Търговище. Но да се играе предимно в София – при онова многообразие на културна продукция, София изобщо няма нужда от спектаклите на ТМЦ – Разград. Ние имаме нужда, защото там, да речем – ново заглавие, много по-лесно напълва един салон.
Тази теза застъпихте и по време на изслушването пред комисията на конкурса. Това ли според Вас беше ключът към успешния Ви резултат?
След като изгледах видеозаписа от конкурса, така се случи, че бях трета и не можех да знам какво говорят другите двама кандидати, си дадох сметка – това, което усетих на второто изречение, което казах и го прочетох буквално в погледа на председателя на комисията проф. Марков. Когато казах, че държавата отделя от бюджета, за да задоволява нуждата от изкуство на този град и този регион. И ако това не се случва и ако ще имаме само две представления в годината тук – няма смисъл да имаме такъв културен институт. Трябва да направим всичко възможно, за да привлечем зрителите и в това отношение детската и младежката публика е най-основен таргет.
Но има ли публика в Разград – за театър, за симфонични концерти?
Ако няма – просто трябва да бъде закрит този културен институт. Какъв е смисълът държавата да отделя от националния бюджет? Да се създава публика. Вярно е, че и този град е намалял двойно. ДНо – тогава или трябва да кажем, че нямаме достатъчно население, за да поддържаме и Филхармония, което е прекалено амбициозно. Това трябва да бъде симфоничен оркестър. Една Филхармония трябва да има 70-80 елемента, инструменти вътре в нея. Прекалено амбициозно е да казваме филхармония за количеството население, което имаме в момента. Не съм чувала други филхармонии по света да носят името на един определен композитор. Но – няма лошо. И в това имаме някаква индивидуалност.
Нека върнем лентата назад. От малка ли знаехте, че искате да се занимавате с театър?
Мечтата ми като малка беше да бъда моряк. На пристанището слушах разкази на моряците, които се завръщаха от далечни страни.
Как започна историята Ви с разградския театър, защо дойдохте тук?
Когато се прибрах /б.а. от Италия, където живее и работи 28 години/, беше 2017 година. Една година си почивах във Варна, но водех и разговори с колеги, за да разберат, че съм се върнала и когато тук започнаха да правят мюзикъла „Мене ме, мамо, змей люби“, ми се обадиха режисьорът на спектакъла Александър Илиев и авторката на текста Иглика Пеева, които ме познават от студентските ми години. С нейната школа „Артистисимо“ направихме уъркшоп по комедия дел арте в Русе. Те предложиха на бившия директор да вляза и аз като втори състав на една от ролите, защото беше насочено предимно към отбелязване 60-годишнината на актрисата Дина Шошева от Русе.
След близо 30 години в Италия, не си ли помислихте, че Разград е много малък провинциален град, за да продължите пътя си тук?
Не, в никакъв случай! Аз се прибрах след дългогодишно отсъствие точно с тази цел – да работя в който и да е български театър. Всички се заблуждават, че в чужбина има повече възможности. Нашата система на държавно субсидиране и поддържане на държавни културни институти е мечта за всеки артист на Запад! Те имат някаква субсидия, която стига за 4-5 човека администрация. Нямат такива големи състави – актьори, музиканти… Има много малко такива институти, единици са. Да речем, Миланската „Ла Скала“. Но за театрите, специално, няма актьори на заплата. Трябва да се явяват на кастинги за роля, много често ти не разбираш как се случват тези кастинги, те си се познават, викат си хора. Както и ние се познаваме в нашата страна. Сключва се договор и започва това представление да пътува из голямата им страна.
Не ми е важно къде живея, а какво правя и с кого. Градът ми е любопитен, защото си съжителстват два етноса.
С какво се занимавахте в Италия?
Специализирах културно посредничество, медиаторство, което там е професия. Културният медиатор работи за интеграцията на чужденците в мултикултурното общество. Не само да се предостави покрив и средства за издръжка на първо време на тези хора, които влизат по рисковани начини – с гумени лодки по Средиземно море, пресичайки граници, а по пътя не се знае дали изобщо ще останат живи, докато се доберат от страна от Централна Европа. За да бъдат интегрирани, първо трябва да научат езика, за да разберат разликите в културата. В това отношение работят социални кооперативи. Един такъв е към християнската организация на италианските трудещи се „ACLI“. Вече бях прекарала там 7-8 години, справях се с езика, бях започнала с учителки по училищата да предлагаме на началния курс запознаване с български традиции. Тогава ме намериха от този кооператив, предложиха да се явя на подбор. Преминах неколкомесечно обучение за културни медиатори с психолог. След това бях единствената, на която предложиха работа в кооператива, съставен от педагози, социолози, психолози. Психоложката, която водеше курса, ме предложи като актриса, правейки вече тези неща по училищата. Оформиха ги в проекти, които започнаха да получават финансиране. Предимно по училищата се правеха тези лабораторини по интеркултура, за да се запознават децата от малки, да растат, разбирайки различията в културите. Да не се впечатляват, че някои деца ходят със забрадки.
Десислава СТЕФАНОВА
Каква е амбицията на новия директор,след като няма амбиция да развива ТМЦ,а единствено театралната му част?И защо се поставя на ръководен пост човек,който няма управленски опит и никаква представа ,видно от представянето и на конкурса!?Изгледайте представянето на всеки кандидат и си извадете съотвентните изводи.Развиваме „културата“,като изчистваме знаещи,можещи,компетентни и инакомислещи!Честито!
Когато през 1947 г. симфоничният оркестър става държавен, заплатите, определени от Министерството на културата тогава, са били едни от най-високите в Разград и областта. Тогава в детската музикална школа се е влизало с връзки. От това време излязоха много музиканти, завършили средни и висши музикални училища, които се подвизаваха, освен в Разград, а и в останалите симфонични оркестри в страната. Но през 1962 г. „някой“ решил, че оркестрите в България са твърде много и един от първите, който беше съкратен, беше разградския. После, благодарение на неуморния апостолски труд на диригента Стефан Вачев, оркестъра беше възстановен, но като мероприятие на Разградска Община. Естествено, заплатите вече не бяха ония, бяха силно редуцирани, а зададе ли се държавно съкращение на администрацията, общината си измиваше ръцете със симфоничния оркестър. Как да идват млади хора, оркестранти, при тия мизерни заплати, които стигат за прехрана, но не и за квартира? Не искам да кажа нищо лошо за разградския театър, но да се направи театрален състав може всяко селско читалище, но не съм чул в някое село да има камерен оркестър, да не говоря за нещо повече. Много ми е мъчно, че след 100 г. от първия симфоничен концерт, ни поднасят този сюрприз. Иначе Разград е малък град, но си има от 11 г. шампион по футбол. Това е по темата малък град!