160 години от създаването на местната църква „Свети Архангел Михаил“ ще отбележат утре миряните в Побит камък. Храмовият празник ще започне в 9 часа със Света литургия, отслужена от Негово Високопреосвещенство Русенския митрополит Наум.
В навечерието на светлата годишнина разговаряме с професор Петър Ненов. Той е родом от Побит камък, но от години живее в Русе. Обичта и носталгията по родния край обаче непрекъснато го връщат към селото и го провокират да търси и събира информация за неговата история. Така решава да издаде и книжка, посветена на създаването и развитието на Побит камък, както и на самата църква, с която по-тясно го свързва родословието му.
Професор Ненов, моля да се представите за нашите читатели.
При моята възраст и биографията ми е доста дълга. За част от читателите Ви съм вероятно познат, защото съм свързан с Русенския университет „Ангел Кънчев“ повече от 50 години. Много разградски студенти са учили в него, имаме и доста преподаватели от Вашия град.
Професор и доктор съм по машинознание и машинни елементи, заслужил професор съм на Русенския университет, с доста учебни помагала и статии зад гърба си и с внедряване на много места на софтуер за проектиране на зъбни предавки и редуктори и др. Приятно ми е, че преди двадесетина години съм включен и в Енциклопедичния сборник на учените от Разградски окръг.
На утрешния 13 ноември се навършват 160 години от откриването на църквата в Побит камък. Разкажете какво Ви свързва със селото и храма.
Така е. Годината 2021-ва е юбилейна за църквата, но датата 13-ти, ще кажа на шега, и петък да беше, пак нямаше да ни стресне. Избрана е да бъде близо до току-що отминалия църковен празник, тъй като храмът ни носи името на светеца Архангел Михаил. Навремето официалното откриване е направено от Главата на създадената в Русе Доростоло-Червенска епархия, а сегашната Русенска е неин наследник. И ни се искаше, при всичките му ангажименти, лично Негово Високопреосвещенство митрополит Наум да ни удостои с високата чест на Светата литургия.
Връзката ми с храма е, че първият свещеник на църквата е мой прапрадядо. Там сме кръщавани и аз, и брат ми, и сестра ми. В Побит камък сме завършили основното си училище, а гимназиалното си образование получих в Разград. Затова, въпреки че в началото на разговора ни казах „вашия град“, защото съм жител на Русе, Разград и Лудогорието са родният ми край…
Тази година сте издали книжка, посветена на историята на Побит камък и на самата църква. Бихте ли ни я представили накратко?
Радвам се, че успях да завърша книжката навреме. В нея е преосмислена наличната информация по възникването и развитието на селото. Когато турците в началото започнали да недоволстват от заселването на балканджиите в местността около побития камък и брястовете, управителят на Разградската кааза Гяур Хасан ги успокоявал с думите, че „вие от тези хора зарар нямате“. Вече бил назначил за управител на селото приятеля си от Боженци Маню Чорбаджи и го подкрепял. След петнадесетина години и двамата били убити за неподчинение на властите…
В книжката са отбелязани и някои знакови събития в нашия край, като част от всенародния подем и борбата за освобождаване на страната от османско иго, в това число и чрез реално участие в нейния по-ранен хъшовски период. Акцентът на описанието обаче е върху началото на просветната дейност, започната от дядо Иван-Азмана и пристигналия от Хилендарския манастир млад учител, носител на новото начало. После същият този учител минава през реално и продължително споделяне на тегобите на българското хайдушко движение, в Браила. Впоследствие става основен фактор при построяването и развитието на местната църква, като част от духовния подем на населението и борбата му за църковна независимост. Паралелно създава и фамилия с осем наследници, по-късни участници в развитието на възстановената отново Българска държава. Името му е включено в издадената през осемдесетте години Енциклопедия на българските възрожденци: Георги Богданов – учител, хъш и свещеник, моят прапрадядо.
Откъде дойде идеята за „Другото се знае … донякъде“ и колко време Ви отне да съставите книжката?
През 1985 година майка ми написа малко родово описание „Другото се знае“ и ни разказа някои подробности и важни моменти от живота на фамилията. Идеята беше на двама ни. Баща ми беше вече починал, иначе и той щеше много да помогне. За мен останаха редактирането, техническите проблеми и издаването. Майка ми е останала сирак от Първата световна война в ранните си детски години. После се омъжила за сирак от Балканската война и сме се появили ние тримата – брат ми Димитър, аз и накрая сестра ни Донка. И тримата от първия ден сме без дядовци. И двамата ми родители не помнят бащите си, убити на около 30-годишна възраст. Остана ни да събираме данни за тях от всички възможни източници.
Майка ми се „хвана“ на подхвърлената от мен въдица да пише на стари години родова история, та научавайки откъде идваме, всички да знаем накъде да вървим. Събраното, разбира се, не е цялата истина, но вече се изясниха много общи неща. А другото на всекиго е известно по своему и е само донякъде. Затова и сега продължаваме да го търсим – и в миналото, и в бъдещето. Повечето неща идват покрай другата работа, но по време на отпуски съм ходил и в Света гора във връзка с тази история. При това два пъти, специално. Тези, които са около нас, също търсят, за да намерят нови неща или за да видят лично намереното от другите. Сигурно и затова ми харесва израза „времето е наше“… Дано!
Използвам частично и резултатите на двама други активни родственици – записките на внучката на дядо Георги – пралеля ми Стойка, преработени от дъщеря й Анастасия.
Колкото за отделеното време, струва ми се, че нещата от този род не се пишат бързо, защото трябва да са достоверни във висока степен. Иначе, даже и да се забавни, си остават донякъде излишни измислици. Затова и изискванията ми към написаното надхвърлят рамките на традиционните родови описания, за да бъде от полза и за читателите извън най-близкия кръг.
Какви източници сте ползвали за написването на книжката и какво ново ще намерим в нея?
Използвани са повече от 50 източника, в някои от които са намерени само отделни зрънца. Малки, но често пъти много ценни. Работата ми щеше да бъде далеч по-проста, ако някои недобросъвестни летописци и краеведи не бяха загубили или прикрили материалите, написани лично от Георги Богданов. Извадките от тях, макар и немного на брой, са не само най-достоверни, но и изпълнени с невероятно чувство за хумор.
Лично аз съм най-удовлетворен от изясняването на доскоро само загатваните връзки с анонимния „вуйчо-владика“ на Георги Богданов. Споделих с известния наш академик Иван Радев, че едно от децата на родствената на хаджи Викентий фамилия на Г. Папазови (подхвърлено и от него в книгата му за Викентий Зографски, че щяло да бъде дадено за отглеждане „от циганите“) е дядо ни Георги Богданов. Проблемът остана дълго време на бюрото му без отговор.
След късмета ми с намирането на надгробната плоча на Георги Богданов много неща се доизясниха и се оказа, че „игуменът“ хаджи Викентий, възвърнал от руския император заграбените имущества на Зографския манастир, е истинският родственик – правуйчо на дядо Георги и негов духовен ментор. Отделено беше по-голямо внимание и на иконите на църквата, изписани на ръка от Цаню Захариев, произхождащ от фамилията на най-известните тревненски иконописци и зографи, с което църквата може да се гордее винаги и напълно основателно.
В какъв тираж е отпечатана книжката и по какъв начин ще се разпространява?
Книгата е едно от даренията ми за църквата и им е предадена за разпространение в тяхна полза, директно. Тиражът не е много голям, но би могъл да се увеличава според проявения към нея интерес. Тази практика поне следвам с разработваните с мое участие учебни пособия, някои от които достигнаха тираж от 20 000 бройки.
В случая с тази книжка не е изключено да се насочим към превеждането и на други езици.
Мила КЮЛЮМОВА
