През 20-те и 30-те години на миналия век, както и по-рано, в Разград кипи пълнокръвен културен живот. Симфоничният оркестър е известен с качествата си сред няколкото любителски оркестри в страната. Той изнася в Разград и в други градове прекрасни концерти. Техен връх е честването на 20-годишнината от създаването му /1942 г./ и отбелязването на 30-годишната обществена и 25-годишната педагогическа дейност на диригента Илия Бърнев.
Музикалното дружество „Железни струни“ не остава по-назад при изнасянето на концерти в Разград и другаде, подготвя и опера.
Своя принос в богатия културен живот внася и народният хор с представянето на няколко оперети. А може ли да се пропуснат изявите на салонния оркестър с джаз, ученическата духова музика /с изяви в страната/, църковния хор /изнесъл опера/, Детската музикална китка.
Макар че няма /има, но с кратко съществуване/ свой театър, градът често е посещаван от редица театри, голям дял за което има Григор Попов. Градът има читалищна библиотека за пример със своята дейност в страната. Дейността на читалище „Развитие“ е също многостранна и богата. Тук излиза и един от най-добрите и с най-дълъг живот вестници в България.
Тази поредица може да бъде продължена още с делата на множество ентусиасти. Гимназията е една от най-добрите в страната. Археологическият музей е един от богатите провинциални музеи. Паркът на дружество „Лес“ е прочут, можел е да съперничи на софийската и варненската обществени градини.
И още – 40 години разградчани строят със собствени средства театър. И го построяват. Построен е и Музикален дом, пръв в страната с помощта на търговеца Димитър Бъчваров.
От всичко това човек ще реши, че Разград е един прекрасен град, добър във всяко отношение.
И все пак някои автори от старите вестници смятат, че Разград е западнал град. И това според тях се дължи на положението му в стопанско отношение. И на отдалечеността му от най-оживените транспортни връзки в страната. Така например мисли Крум Денев – западнал поради липса на фабрики, индустриални предприятия и големи постройки, със слаб стопански и промишлен обмен.
Друг автор, търговецът Къню Симеонов, който по едно време е бил кмет, пише, че мълчанието, с което се наблюдава нехайното, безгрижно отнасяне към големите проблеми за стопанското заздравяване и обществено спокойствие в общината, говори много за този, който наблюдава и се мъчи да проникне в утрешния ден. И това наблюдение е след като са решени два от най-належащите и важни проблеми на общинската политика – електрификацията и водоснабдяването.
Тези автори не са единствени…
Населението на Разград всъщност се е състояло предимно от дребни занаятчии, дребни търговци и дребни земеделци и по-малко от работници и чиновници.
Най-голям е бил броят на занаятчиите – около 400 души. На 12 юли 1936 г. се открива първата обща промишлено-занаятчийска изложба в Разград /тя остава и единствена/, която поставя много въпроси. Разглежда ги във вестник „Разградско слово“ инж. Ст. Лазаровски, работещ в електроцентралата.
В голяма статия на 7 септември 1936 г. той подчертава, че в Разград съществува и работи дребно занаятчийско съсловие с твърде малки материални възможности и със сравнително слабо производство. Пласмент на своята продукция то намира главно в околията. А е необходимо, за да не загине, да прибегне час по-скоро към възприемане на модерните средства за производство: индустриални машини и двигателна сила, спасителни в областта на качествено и количествено производство и конкурентоспособността.
Преход към това имало с бързата смяна на средствата за производство в много работилници – поставяне на електрически двигатели и някои машини.
Според автора Делиорманският край е игнориран.
В друга статия – „Разград се нуждае от нова индустрия“ /19 октомври 1936 г./ инж. Ст. Лазаровски поставя въпроса, че градът и околията са богати с редица сурови материали, от които могат да се развият кожарство, предачество, тъкачество, трикотаж, въжарство, да не говорим за химическа индустрия. Всичко това щяло да създаде търговско оживление, стопанско раздвижване и създаване работа на голям брой безработни, изнемогващи в бедните разградски квартали.
Главните причини Разград да остане назад в индустриално отношение авторът вижда от една страна в колебанието на състоятелните разградчани да впрегнат капитали в нови начинания и от друга – влиянието, което се упражнява в това отношение от едно обществено нехайство да се подкрепят начинания от подобен род.
В Разград е имало през 1939 г. шест моторни мелници, четири маслобойни, три кожарски фабрики, две порцеланови, две керамични, две тухларни, модерна индустриална кланица /дело на общината/, предприятие на Георги Рашков за отглеждане на стотици хиляди птици ежегодно, тютюнева фабрика „Кърджилий“ /открита 1926 г. и фалирала 1935 г./ и др. Но промишлените предприятия са били малко, на ниско техническо равнище и неконкурентоспособни, поради което имали живот 10-15 години.
По отношение на занаятчийството, то се е развивало успешно от Освобождението до 1939 г., особено текстилното /шивачество, даракчийство, кожухарство, текстилно бояджийство/, обущарство /обущарство, сарачество, кожарство/, хранително-вкусово /хлебарство, сладкарство, месарство, газирани безалкохолни напитки, халваджийство, бозаджийство/, дървообработване /коларо-дърводелство, столарство, дограмаджийство, бъчварство/, грънчарство, металообработване. И това въпреки конкуренцията на фабрични стоки, слабата техническа въоръженост и малките финансови възможности. Но в „Разградско слово“ има дописки за бедственото положение на занаятчиите, споделено на събрания, за приети резолюции да се облекчи положението им.
На второ място след занаятчиите по брой е било търговското съсловие. Това е една от най-силните икономически групи на стопанска активност сред населението в Разград. Но за съжаление едрите търговци не насочват своето внимание към промишлеността /смятат за рисков отрасъл/, а се насочват освен към търговията и към лихварството. Така че основната причина Разград да бъде в опашката на стопанския живот в страната си остава човешкият фактор.
Никой не подема примера на Георги Рашков, който създава солидно предприятие, търгуващо с яйца и птици. През 1936 г. Георги Рашков изнася в чужбина 70 вагона яйца и птици, през 1940 г. – над 90 вагона. Той търгува с яйца в Швейцария, Италия и Испания, а с птици – в Германия.
Александър Каранов има желание и амбиция да насочи силите си в индустрията. Месеци наред търси каолин в разградски местности, накрая открива и решава да създаде фабрика за кухненски порцелан. И през 1936 г. поставя началото на порцелановата промишленост в Разград с малко спестени пари и банков заем. Преминава през много препятствия докато изгради фабриката и получи продукция без брак, но не се отчайва и така стига до производство на 110-120 хиляди бройки порцеланови изделия годишно, които пласира главно в Североизточна България.
В началото на 40-те години се открива фабрика за керамични изделия от двама млади хора, завършили Художествената академия с пълно отличие – Евгений Йонов от София и Стефан Ив. Станчев от Разград. Жалко, че няма повече сведения за тази фабрика.
Ето, по такъв начин се създават промишлени предприятия в Разград – със смелост, предприемчивост и амбиция. Жалко, че тези, които са имали много пари, т.е. крупните търговци, не са намерили сили в себе си да се включат в този процес. Даже и Къню Симеонов, за когото стана дума, признава доста по-късно, че е отказал много изгодно предложение за изграждането и експлоатацията на предприятие за строителни и огнеупорни материали, защото се е страхувал от провал.
И още малко цифри – през 1935 г. сдружението на занаятчиите е брояло 418 членове, на търговците – 106 членове и на индустриалците – 16.
Другият основен проблем за слабото икономическо развитие на Разград е отдалечеността от важни транспортни връзки в страната. Има се предвид главно жп линията София-Варна.
Още почти от началото на XX век разградчани чрез петиции и срещи в министерствата настояват да се построи жп линия Попово – Разград – Кеманлар /Исперих/. Линията е проектирана, бригада от инженери установява трасето, извършват се и някои землени работи. И така с големи надежди Разград живее и се бори до 1941-1942 г., че линията Попово – Разград – Исперих – Силистра ще се осъществи. Уви, надеждите си остават надежди.
Има предложение и за други жп линия – Разград – Попово – Омуртаг – Котел – Зимница от 1939 г., но и то остава нереализирано. Въобще действията по построяване на линията Попово – Разград – Исперих – Силистра са една дълга сага и не разградчани са причината тя да не се осъществи.
Темата е голяма и многопосочна, това е съвсем накратко отговор на въпроса какво е липсвало на Разград, за да бъде в опашката на стопанския живот до 40-те години на миналия век. И какво става? С малката си индустрия Разград не може да се мери с много градове далеч по-напреднали в стопанския живот. Това неминуемо се отразява и на отношението към града, а и на самочувствието да се гордеят с всичко онова, което са постигнали в културния, в духовния живот на града си.
Някои са ги мислели, че са в опашката и по този показател. Красноречив пример е случаят с оня много „умен“ и „знаещ“ министър, който е казал, че и в колибите ли ще откриваме гимназии. И това при положение, че гимназията е съществувала дотогава повече от 40 години. Когато закриват за една година гимназията през 30-те години, нейните зрелостници са първенци по успех в гимназиите, в които са се записали – Русе, Шумен и Варна.
Да, действителността е била съвсем-съвсем друга. Но никой не уважава слабите, непредприемчивите, колебливите, ограничените. Културните и просветните деятели на Разград не са били сред тях. Но богатите им съграждани заради личната си изгода са дърпали града назад. И още – разградчани са виждали как с построяването на централната жп линия София-Варна и напречната Русе-Горна Оряховица довчерашни села и паланки са станали градчета, а те: град с толкова стара история е нямало кой /държавата/ да подложи рамо, за да процъфтят и те.
Божидарка ЗЛАТАРЕВА
