Три култови заведения в Разград през 60-те години на ХХ век

Както във всеки град по време на държавния социализъм, и в Разград имаше ресторанти и кръчми, които бяха посещавани от различни слоеве на населението – според възможностите и предпочитанията им.

Съгласно Закона за намаляване броя на кръчмите и ограничаване на пиянството, през юли 1947 г. в Разград се оставят само 18 кръчми и ресторанти, от които един в Стражец и три на гара Разград. Закриват се общо 36 кръчми…

От останалите ще обърнем по-специално внимание на три: „Русия“, „Хаван“ и „Република“.

Гостилница „Русия“,

още преди 1944 г. е била и хан (Станчовлу хан), а в двора й е имало място за „паркиране“ на каруци. След това остана само гостилница/ресторант „Русия“ на площад „Момина чешма. Освен че бе място за хранене, в нея се организираха и банкети. В началото на 60-те г. на тях няколко пъти с микрофон и съпровод на акорден пя и Лили Иванова, която тогава бе току-що прохождаща певица. Като дребни ученици стояхме и се пулехме на прозорците, защото такова нещо не бе се случвало в нашата махала. За кратко време Лили Иванова бе медицинска сестра в разградската болница, а тогавашният ѝ съпруг Георги Павлов бе лекар в „Бърза помощ“. Живееха на квартира в една доста импозантна къща, която беше точно зад библиотеката на тогавашното читалище и кино „Развитие“. Сега къщата е съборена и мястото е празно.

Гостилница „Русия“ просъществува до 1973 година. Тогава всички постройки от лявата страна на площада по посока за Гецово бяха съборени за построяване на тогавашния Битов комбинат /неговият строеж е започнат през ноември 1974-та и е завършен през ноември 1977 година/.

На 27 май 1962 г. в Разград идва Тодор Живков с тогавашния си антураж и дръпва реч пред Окръжния преглед на младите животновъди. Тато е с традиционния си каскет в правилната посока. По това време колективът на ресторант „Русия“ се бори за званието „Бригада за комунистически труд“, но не го постигнал, защото атмосферата се разваля от кавгите между групите на Стефка Иванова и Мара Панайотова. В „Русия“ бил организиран банкет за участниците в прегледа, нямаме данни обаче дали първият партиен ръководител е бил и на банкета – тогавашната преса не си позволяваше да отразява такива светски волности…

Пивница „Хавана“

/бивш „Стойков хан“/ се намираше на ъгъла на ул. „Кубрат“ и пл. „Момина чешма“. За разлика от „Русия“, която все пак имаше някакъв статус, „Хавана“ си беше място за тогавашните алкохолици. Тя бе далеч даже от тогавашните стандарти. Отличаваше се с опушените си тавани, мержелееща се светлина и клиенти, които се наливат заедно с персонала. Там често можеха да се видят Цъкиша /или Цикуша/ – бивш футболист, който се пропи, и Дебелото Фани, спрял каруцата си пред кръчмата. Дебелото Фани, когото смятахме за безобидна колоритна фигура – с широката си като платформа каруца и заобиколен винаги от куп циганчета, които го боготворяха, всъщност се оказа не толкова простодушна фигура. Тежеше над 150 килограма и ние го мислехме, че се изхранва само от пренос-превоз, но се оказа, че бил черноборсаджия, особено на животински кожи. По този повод Фанито лежал за известно време в затвора, но след това той отново завъртял търговия на черно с месо, масло, сирене и други стоки. По спомени на К. Арнаудов, Фанито е бил джамбазин от класа. Той изяждаше (при възможност) по една тава кюфтета, пиеше до две каси вино, заспиваше на каруцата и конят му го отвеждаше без никакво управление до дома му. Мълвата гласеше, че Фанито давал конско и друго месо с непознат произход за кебапчета и кюфтета в „Хавана“, но пострадали нямаше.

Около „Хавана“ и други кръчми /„Крим“, „Москва“, „Приятна почивка“, „Варшава“, „Надежда“, „Добруджа“, „Ловна среща“ и пр.) гравитираше вечно пийналият Станчо Иванов Станчев – Царя, но той после се завърта около ресторант „Абритус“.

През 1962 година в ресторант „Хавана“ се прави една от поредните ревизии. Ревизорите откриват, че кюфте от 200 грама тежи 185 грама. В „Абритус“ месото от супата е наполовина от нормата, а салатата е 110 грама вместо надлежащите 150. Затова в Разград става много актуален лозунгът „Пред клиентите с открито чело и точна сметка“.

Ресторант „Република“

(бивш ресторант-бирария „Здраве“) бе известен като „Драгийчето“ на името на стария собственик Драгийчев. Ресторантът, макар достатъчно познат и извън Разград, бил малко черно петно за града – от гледна точка на социалистическия морал, разбира се /сега там е Търговският дом и „петното“ го няма/. Ето какви „срамни“ неща са се случвали в това славно заведение. Жива музика в ресторанта има от 1956 г. Преди това, през 1948 година, в града ни се появява разградският оркестър „Джаз на амбициозните“, а през 1949 г. има друг оркестър – „Джаз на петлите“. И двата състава свирят за кратко време в „Република“. Веднага оркестрите биват заклеймени в местния вестник „Разградски народен глас“. В специална статийка се иска унищожаване на поклонниците на извратения буржоазен Запад, унищожаване на зозите и суингите, премахване на оркестрите и техните копирани, дразнещи и налудничави имена. В материала се посочва, че работническата класа отрича категорично джаза, а членовете на оркестрите освен всичко друго, нямат право да свирят, защото не са членове на профсъюза на музикантите.

През лятото на 1961 г. в ресторант „Република“ отново се събират група самодейци. Те пеели текстове с „безобразно съдържание“, музиката била със „съмнителни достойнства“ и „лигаво сантиментална“. Обществеността, т.е. Партията, бързо взема мерки да прекрати тази „пошлост и музикална зараза“.

Все пак, гнездото на разградската бохема от 60-те години си остава ресторант „Република“. Там държането е свободно, разкрепостено, с подвиквания от рода на: „Ей, малката, да не се спънеш от бързане…“, или „Хей, хубавице, ела насам!“, „Уважавайте труда на келнера – давайте му бакшиш“ и пр.

Ресторант „Република“ обаче скоро отстъпва на новия ресторант „Абритус“, който отваря врати на 16 юни 1961 г. След седемдесетте години, преди да бъде съборен, ресторант „Република“ е занемарен и запада.

Е, в Разград по това време има и други забавления, не са само ресторантите, затова ще си позволим да вмъкнем две любопитни истории от онова време.

На 15 ноември 1963 г. в града гостува Емил Димитров. Отзвукът е разнопосочен. Местните културтрегери на маса сипят хвалебствия, но в пресата има критики от следния род: шлагерът на Е. Димитров „Само тази нощ“ бил станал нетърпим; певецът нямал достатъчно идеен и собствен творческо-изпълнителски маниер; пеел по „еди-кои си западни изпълнители“; в репертоара си имал и „пошло-еротични песни“. И все пак си оставал желан гост на разградските любители на музиката.

Пак през 1963 се появява очерк за танцьорката от Турския естраден театър Назик Петрова (родом от Севлиево). Тя е започнала кариерата си в Русе от 1956 г. Нека да си спомним за нея. Юмгюлсун Пирова, по-късно Юлия Пиринска (председател на профсъюзите в Разград, след това секретар на областния комитет на БКП) в доклада си пред Първия конгрес на българската култура през 1967 г. между другото казва: „В цялата страна се слави с кръшните си танци нашата любимка Назик Петрова – танцьорка от естрадния състав на разградския театър, делегатка на конгреса“. Откъсът е подмазващо целенасочен и преднамерен, защото Назик и нейни колежки са танцували във Воден пред Тато и Пенчо Кубадински, а и двамата присъстват на конгреса…

От януари 1964 година в ресторант „Република“ вече предлагали редовно топли супи, мляко, чай, кафе, но хората предпочитали „Русия“ и „Абритус“.

Ресторант „Република“ бе съборен във връзка с предстоящия строеж на сегашния Търговски дом.

Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ