Народният съд – една все още болезнена тема, която разделя

Датата 13 март 1945 г. в исторически план, в най-новата история на Разград се свързва с произнасяне присъдите от Втория състав на Русенския народен съд, заседавал в Разград от 28 февруари до 10 март 1945 г. На 13 март е постановена „мотивирана присъда, неподлежаща на обжалване и одобрение, която се изпълнява неотложно от прокурорите в областните съдилища“.

От дистанцията на почти осем десетилетия след онези болезнени и трагични за българското общество събития темата за Народния съд продължава да бъде предизвикателство за историците и изследователите. Не е лесно да бъде постигнат баланс между толкова противоречивите становища. Съвсем наскоро излезе от печат и книгата на д-р Димитър Петков „Политическите процеси в Разград /септември 1944 – януари 1959 г. / – Една микроистория“ /Сиела, София, 2021 г./. В настоящата статия ще се позовем и на тази книга, която хвърля още светлина по въпроса. Защото задълбочаването в изследванията е пътят, по който може да бъде постигнат по-точен баланс между противоречивите до антагонизъм становища. Естествено, подобно изложение няма за цел да претендира за изчерпателност на темата, която сама по себе си е предизвикателство, както и за представяне на проблема в цялата му дълбочина и сложност. Още повече, че не за първи път през 1944 г. се прокарва подобен закон. Още през ноември 1919 г. парламентарната група на комунистическата партия внася законопроект за „Съдене виновниците за народната катастрофа“, търсейки отговорност за поражението в Първата световна война и последствията от Ньойския договор, който бележи Втората национална катастрофа. Кабинетът на БЗНС, начело с Александър Стамболийски, организира през 1922 година референдум за съдене на министрите от кабинетите на Иван Евстатиев Гешов, Стоян Данев и Александър Малинов, определени от земеделците като виновници за двете национални катастрофи. Такива послания са изпращани и по време на Втората световна война – през 1941, 1942 и 1943 г. по радио „Христо Ботев“. Но осъществяването на идеята става възможно след 9 септември 1944 г., когато властта преминава в ръцете на ОФ.

Пряката политическа последица от септемврийския преврат в Разград се свързва с новите управленски кадри в града. Веднага след преврата Асен Данев е назначен за заместник-началник на Народната милиция в околията, Борис Йончев от БРП /к/ става околийски управител, Коста Белобрадов от БЗНС – околийски управител на Народната милиция; Неделчо Чобанов от БРП /к/ оглавява Околийския комитет на ОФ. Кмет на града по това време е земеделецът Иван Халаджов. Политическата картина на Разград в този момент е уточнена от автора Димитър Петков след проучвания и уточнения на информацията в изворите.

„В крайна сметка Разград е земеделски град, в който комунистите нямат влияние и не са имали, което би могло да обясни защо земеделецът Халаджов оцелява. Така или иначе, цялата история след преврата въпреки многоликостта си, която има някакви симптоми на „демокрация“, представлява процес на налагане на еднопартийното управление на комунистите в страната и в Разград.“ – пише д-р Петков.

Още през септември 1944 г. разградската временна управа издава заповед под формата на „Обява“, от чието съдържание става ясно за предупрежденията, отправени към гражданите, веднага да заличат всички надписи и емблеми с „фашистко съдържание“, поставени по стените и другаде, където и да било. „Разбира се, в България фашизъм не е имало, камо ли в Разград, но този етикет се слага върху миналото, за да се превърне в пропаганда за борба срещу всички, тясно свързани политически, икономически и културно с него“ – уточнява д-р Петков.

На 20 септември 1944 г. със специално Окръжно № 6, изпратено от ЦК на БРП /к/ до всички партийни организации и групи по места, се пуска в ход „препоръката“ да се вземат „решителни мерки“ за ликвидирането в къс срок на контрареволюционните групи и на всички гнезда на съпротива, като за тази цел се поставят в действие всички сили на партията и РМС в пълна услуга на Народната милиция и на органите на Вътрешното министерство. Предприети са и други мерки в борбата срещу всички онези, които биха могли да направят контрареволюция. Полицейският апарат е сменен изцяло. В средата на септември е създадена и Държавна сигурност в Разград. Поради липса на опит и професионална подготовка, в началото голяма помощ на първите служители на ДС в Разград оказват народните обвинители Тодор Цонев и Иван Данов със своята адвокатска практика. Служителите на ДС получават инструкции и от началника на ДС към Областното управление на Народната милиция в Русе Мирчо Спасов, както и от онези „народни обвинители“, под чието ръководство са до приключването на Народния съд. /Изследванията по въпроса за Държавна сигурност са представени за първи път от д-р Петков в неговата книга – б.а./.

Съгласно договора за примирие на България със съюзените страни, съгласно програмата на Отечествения фронт, известена на 17 септември 1944 г., трябва да бъдат наказани всички онези, които са провеждали на дело политиката на страната през годините от началото на Втората световна война до септемврийския преврат през 1944 г. Според Московското примирие, подписано на 28 октомври 1944 г., България се задължава да сътрудничи за задържането на лица, обвинени във военни престъпления и за тяхното съдене. Докато в програмата на ОФ, публикувана в нейния официален орган, се говори за „народен съд над виновниците за издевателствата над борците за народни свободи и над мирното население в България“ /в. „Отечествен фронт“ брой 8, 18 септември 1944 г./. Така всъщност се създават възможности за саморазправа с политическите противници в страната, които лесно могат да бъдат обвинени – това позволяват критериите на програмата на ОФ. Новите управляващи се възползват от тази ситуация и се захващат с неудобните за тях не само да ги елиминират политически, но и чисто физически. А Народният съд е идеалният инструмент за това – обобщава д-р Петков в своята книга.

Явлението „Народен съд“ в своята същност е временна съдебно-политическа институция, която има за основна задача разправата с всички, които са били в политическото управление на България до 9 септември 1944 г., както и с онези, които са го подкрепяли. От гледна точка на утвърждаването на новата отечественофронтовска власт Народният съд е най-важният съдебен орган. За целта, формално от Отечествения фронт, но фактически под ръководството на БРП /к/, е изработен закон за провеждането на делата.

На 6 октомври 1944 г. в Държавен вестник, бр. 219 е обнародвана Наредба-Закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Според нея на съд подлежат три категории министри от правителствата през времето от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г., народни представители от ХХV Обикновено народно събрание и „други граждански и военни лица“. Предвидените наказания по Наредбата-закон са временен или доживотен строг тъмничен затвор или смърт и глоба до 5 млн. лева. Съдът присъжда в полза на държавното съкровище целия имот на осъдения или част от него. Според чл. 5, Министерският съвет, по доклад на Министъра на правосъдието, назначава един Главен народен обвинител и нужното число обвинители. Главният народен обвинител и обвинителите възможно най-бързо събират обвинителния материал, възбуждат обвинението, определят мярката за неотклонение, подготвят обвинителния акт и поддържат обвинението пред съда. /ДВ, бр. 219, 6 окт. 1944 г./

В Разград арестите започват още на 10 януари 1945 г. В книгата си д-р Петков описва в детайли събитията в Разград в тези дни. Според информацията в използваните от него източници, веднага след преврата се конфискува всичкото оръжие и се започва с арестите на „най-отявлените поддръжници на старата власт“ – става въпрос за полицаи и политически фигури. Първият арестуван, по неговите думи, е директорът на гимназията Васил Раденков – определен като „злостен фашист, който заедно с полицейските агенти в града през 1943-44 г. разгроми РМС на гимназията“. Заедно с него на същата дата е арестуван и Ботьо Ботев, околийският началник на полицията. Арестувани са и бившият народен представител Матьо Иванов от с. Осенец, народният представител и едър търговец и износител на яйца и птици Георги Рашков, кметът на с. Пороище Петър Пенков и много други. На 11 или 12 септември е арестуван и свещеник Ангел Хубанчев. Той прави опит да избяга от града по поречието на р. Бели Лом към Ушинци, но е заловен.

Драмата на политически нежеланите е голяма. Още на 10 септември 1944 г. по нареждане се разчиства мазето на тогавашното Данъчно управление на града за арести и започва арестуването на „враговете на народа”.

Според вече цитираната книга, е издадена и наредба закон за прочистване на учителите и преподавателите с „груби фашистки прояви във всички степенни учебни заведения“. В заседанието си на 23 ноември 1944 г. околийският комитет на ОФ в Разград се занимава с прочистването на учителския персонал в Разградска околия. За „бърз и успешен подем на просветното дело“ в града и околията Временният комитет „моли“ да се одобри назначаването за временно изпълняващи длъжностите за околийски училищен инспектор Пенчо Неделчев, за директор на Първа гимназия и средищен директор Кръстьо Иванов и директор на Втора гимназия Ганчо Колев. В протоколите на ОФ се предлага да се уволнят учители и на техните места да се назначат други с „истинско доверие сред населението“.

В общи линии новата власт използва моментната ситуация, за да се разправи с „враговете си“ бързо и с един замах, имайки зад гърба си постановките на примирието с България. И макар шефът на Народната милиция Раденко Виденов да издава заповед, с която е наредено бъдещите арести да се извършват единствено на лица, които са уличени в престъпления, попадащи под Закона за Народния съд, с това не се слага край на своеволията.

Според Наредбата закон, Народният съд се състои от народни съдии, избрани от областните комитети на Отечествения фронт, и от назначени съдии от министъра на правосъдието измежду съдиите и адвокатите в страната. Всеки областен комитет на ОФ избира тридесет народни съдии „измежду най-добрите граждани от градове и села“. Според чл.7, т.Б за всяка област се образуват състави според числеността на подсъдимите, състоящи се от един назначен съдия – за председател и четири, посочени от съответния областен комитет. Тези състави заседават в областните центрове или, когато министърът на правосъдието намери това за целесъобразно, в някой от околийските центрове на областта. Обвинителният акт се изпраща на съответния съд, който връчва преписи на подсъдимите. Впоследствие се налага някои проблемни постановки да бъдат прецизирани с „Мотиви към Наредбата – закон за съдене от Народния съд…“.

В края на ноември 1944 г. се пристъпва към образуване на съставите на Народния съд. Окончателното решение е освен четирите върховни състава, които заседават в София за съдене на регентите, министрите и др., да бъдат образувани още 128 /при първоначален брой 65/. От съставите на Народния съд по административни области в Русенска област заседават в: 1.Русе, 2.Бяла, 3.Исперих, 4.Провадия, 5.Разград, 6.Свищов, 7.Силистра.

В общи линии обвинителните актове на народните съдилища по места следват модела на Обвинителния акт срещу подсъдимите от първите два главни процеса.

Втори състав на Областния народен съд в Русе е определен да разгледа делата на „фашистките палачи“ в Разград. За народен обвинител в този състав е определен адвокатът Тодор Цонев – „стар комунист, активен борец в борбата против фашизма и капитализма“. Заместник народен обвинител е адвокатът Иван Данов, председател е Наум Симеонов. Членове са Михаил Габровски, Коста Тютюнджиев, Олга Спасова и Йосиф Леви. Подсъдими по Обвинителния акт в Разград са общо 74 души, а лицата, които трябва да бъдат призовани при гледане на делото са 218. При завъртането на механизма на Народния съд в провинцията инициативата принадлежи на комунистическите партийни формации по места, които действат посредством и от името на ОФ.

Процесът се води в салона на читалището в Разград.

Работата на съда започва на 28 февруари и разпитите продължават до 10 март. Присъдата е произнесена на 13 март. В същия ден по повод на прочитането на присъдата на площада пред читалището е организиран митинг.

Постановени са 15 смъртни присъди: Горан Крачунов Горанов, Мицо Димов Пейнов, Жико Пеков Лишков, Никола Банчев Колев, Стоян Дечев Михайлов, Рангел Симеонов Иванов, Стефан Георгиев Богданов, Владимир Петров Попов, Васил Виденов Раденков, Ангел Борисов Иларионов, свещеник Ангел Дончев Хубанчев, Иван Кънчев Даскалов, капитан Тодор Илиев Калчев, Тодор Стоянов Донев, Петър Дочев Янков.

Сред тези имена има бивши агенти от бившата Държавна сигурност – Русе, бивши полицаи при Разградското околийско управление, един бивш околийски училищен инспектор, както и архиерейският наместник в Разград. Съдът ги признава за „виновни в това, че през разни времена от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г. са донасяли пред военните , полицейските и други власти против борци за народни свободи, като тия сведения са давани доброволно, за да бъдат злепоставяни, залавяни и избивани същите и освен това със своите речи и сказки пред събрания, конференции и молебени са проповядвали, насърчавали и провеждали фашистката политика на кабинетите на Богдан Филов и Добри Божилов, въпреки обявения от България неутралитет“.

Разбира се, в България фашизъм няма, което означава, че това е нарочна и пресилена мотивация при постановяване на присъдите и тяхното изпълнение. Присъдата е произнесена на 13 март. В същия ден на площада пред читалището е организиран митинг.

Произнесени са и 41 присъди с различна продължителност на лишаване от свобода: доживотен затвор – 4, на 15 г. – 6, на 10 г. – 3, на 5 г. – 13 /между които стои и името на Георги Рашков, който е и народен представител и поради тази причина е съден и от Втори състав в София, осъден на доживотен затвор/, на 1 г. – 15.

Още същата вечер осъдените на смърт са откарани за изпълнение на присъдата – в края на разградските гробища – според чл.10 от Наредбата-закон. Навсякъде разстрелите стават през нощта и осъдените са погребвани в общ гроб. На близките им не е позволено да поставят някакъв кръстен знак.

Проследявайки поименно осъдените в присъдата от 13 март 1945 г., виждаме, че в графата „на смърт“ попадат точно 15 души. В Общинския регистър на починалите в Разград на датата 13 март 1945 т. има съставени и записани 11 смъртни акта на убитите „в 24 часа през нощта“. Следователно липсват имената на четирима от осъдените на смърт. Връщайки се към обвинителния акт, в който са записани мотивите за съдене на всеки поотделно и местонахождението му в момента и в хода на процеса, точно за тези четирима е записано: „в момента в неизвестност“. Това са Горан Крачунов, Жико Пеков Лишков, Владимир Петров Попов и Ангел Борисов Иларионов. От което пък следва, че в онази нощ в камиона към лобното си място пътуват 11 души.

Съвременници разказват, че капитан Тодор Калчев прави опит за бягство още на пътя, преди камионът да завие към мястото за разстрела. Разстрелян е на място.

За Ангел Иларионов вече е известно, по сведения на съвременници на събитията, че е успял в продължение на близо двадесет години да се крие в дома на родителите си, в специално направена за него подземна стая. След което се предава и е оправдан.

На останалите трима съдбата остава неизвестна. Възможно е смъртната им присъда да е „изпълнена“ още преди Народният съд да я произнесе…

Осъдени от Разград има и в други градове. Имената на подсъдими от Разград и Разградско се срещат в обвинителните актове на народните съдилища в Исперих, Шумен, Търговище, Попово, Омуртаг и други градове.

Навсякъде се гони целта за унищожаване на „фашизма“, но без да се изяснява какво точно е „фашист“. Това позволява разправия с невинни хора или такива, които са или могат да бъдат заплаха за управляващите. Този цикъл от репресии и отмъщения на едната страна срещу другата кара Стойчо Мошанов, бивш председател на ХХІV ОНС, да възкликне: „Нима за престъпленията на едни трябва да се отплаща с престъпленията на други?!“. А проф. Трифон Димитров заключава, че тази болезнена драма в българската история може да послужи като урок, че „с насилие, лъжа и кръв стабилна държава не може да се изгради“. За изграждането на истинска европейска държава е необходимо „всички политически сили на нацията да изучат добре уроците на демокрацията и да ги приложат в практиката“. 76 години след тези драматични събития, е редно да оставим на заден план емоциите и политическите пристрастия и да си дадем сметка, че това е едно явление, което оставя трайни следи в българското общество, в историята ни и в съзнанието ни, които е време да бъдат синхронизирани със съвременната обществена парадигма.

Нели НИКОЛОВА

Регионален исторически музей, Разград