Много се изписа за Панчоолу моста в Разград, но малко се знае за много по-стария мост – към Пощата и някогашния Партиен дом (после поликлиника и сега ДКЦ).
Нека първо да започнем с някои по-стари сведения за река Бели Лом. Първата карта на реката /на снимката/ е от антично време – Карта на Mаcedonia, Moesia, Thracia et Dacia в „The Atlas of Ancient and Classical Geography“ (1907). Бели Лом е даден с продължението на Русенски Лом. Обозначен е като Tibisis (Τιβισις) Fl. Flumen на латински означава река. В Perseus Encyclopedia e oбяснена като „Tibisis (Τιβισις), a southern tributary of the Danube“ (Tibisis, южен приток на Дунав). Какво означава „tibiа“ от латински? Това е пищял, но tibiæ e и свирка, флейта. Tibicenis e още флейтист, колона, стълб на здание. Най-старата форма на флейтата изглежда, е обикновената свирка. Постепенно към свирките във формата на тръбички от кост или тръстика започнали да издълбават и дупки за пръстите, превръщайки една проста свирка във настоящата флейта. Тя е била известна в Древен Египет от преди пет хиляда години и инструмент, проникнал в древния Рим, обслужвал пирове, и театрални представления. Спирам дотук, защото гадаенето чрез пряк превод да я определя като река на тръстиките може да доведе до грешни изводи за значението на името на сегашната р. Бели Лом през римско време.
Как се е казвала реката през двете български държави няма обективни сведения. Липсата на достатъчен езиковедски материал прави трудно класифицирането на имената на малките реки. След това идва името Арджа в началото на османското завоевание. Думата „Арджа“ има има много значения на различните езици от Близкия и Средния Изток. Ако ги обобщя, тя означава въздух, бяло, белезникаво, светлина и забавяне. Явно надделява бавното и белезникаво влачене през сърцето на Делиормана, но и това, че е била достатъчно мътна. Първото писмено упоменавана на моста над Арджа, т.е. на днешния мост с лъвчетата в Разград, е през 1622 г. от полско–литовският княз Кржистов Збарски (1580-1627), който бил староста – лице със съдебни и административни функции. Кржистов Збарски пътувал до Истанбул за времето от 1622 до 1623 г. като пратеник на полския крал и литовски княз Сигизмунд III до султан Осман II Генч (1618-1622). Един от придружаващите го е секретарят му – полският поет Самуел Твардовски (1599-1661), който на полски език описва в стихове пътуването („Przeważna legacja Krzysztofa Zbaraskiego do Turek“ – „Преважна легация на Кржистов Збарски до турците“). Книгата е печатана на литовски през 1649 г. След като пратило даровете за султана, пратеничеството минало от Молдавия и Влашко към Истанбул. Влизането в Разград е описано така:
Подир това ние пристигнахме в Разград.
Някога в България с лозята си славен.
И днес е населен и прочут със моста.
На реката Арджа и с джамия султанска.
И тук същи ужас; трупове се влачат.
Тизифона бледна тича със сърп остър.
Самуел Твардовски описва невежеството на местното население, което смятало чумата за обикновена болест, но пратена като божие наказание.
Кога идва името Ак Лом (Бели Лом) е трудно да се каже, но то започва да преобладава след средата на XVII в. Това се вижда на тогавашните карти, но често е бъркан с Черни Лом. Произходът на думата „лом“ е славянски – място на счупване, вид на разрушението на скала. Бяло е „ак“ на езиците турски, татарски, туркменски, киргизки, казахски, азербайджански. Явно е, че името на реката „Лом“ идва от визията след скалите към Дряновец, Сеново, Кривня и надолу до с. Иваново, а името Ак Лом е синкретично между турски и български. В картата на Gerard & Leonard Valk, Hungaria Generalis, divisa in proprie dictam Hungarium, Princpatum Transylvaniam, Regiones Dalamatiae, Sclavoniae, Moldoviae, Valachiae, Bulgariae, Croatiae, Bosniae, Serviae, Romaniae et Bessarabiae. . . ., Amsterdam, 1700, е отбелязан Hasgrad на края на реката (Lom bianco (Hasgrad di Lom bianko, което звучи много изискано). Създаването на Хезарград съвпада с обособяването на центъра на града малко след 1527 година. Вакъфът на Ибрахим паша спомогнал за консолидирането на Хезарград. Тогава се полагат същинските основи на града, като в центъра се създава комплекс, състоящ се от джамии, медресе, мектебе, кервансарай, баня и дюкяни на място, подходящо за развитие и близо до брега на река Ак Лом, което ще осигури достатъчно водоизточници на населението. Ак джамия или Акджамиси (Бялата джамия) е била на бившата улица „Станционна“, сега „Васил Левски“. Построена е в средата XVI век и е съборена в началото на 60-те години на ХХ в. На нейното място е построен бившият Партиен дом (сега 1-во ДКЦ) – от ляво на пощата. Джамията се е намирала след моста над река Арджа, чийто първи вариант е построен именно за връзка на тази джамия с централната градска част и така става част от нея. Джамията е продукт на първото заселване на т.нар. (по-късно) „турска махала“ в петоъгълник, оформен от улиците „В. Левски“, бул. „Бели Лом“, ул. „Странджа“, ул. „Добруджа“ и ул. „Княз Борис“.
Мостът е бил абсолютно необходим на османското управление. С него се установява връзка със с. Ийнебегчи (с. Стражец), възникнало едновременно с Хезарград, със селата по пътя за Завуд (Завет), с Туртукай (Тутракан) и оттам с центъра на Силистренския ейялет.
В книгата си „Горски пътник“ Г. С. Раковски споменава за мост близо до Разград. За Раковски мостът бил построен от царица Домна, която идвала (ишла) от Цариград за Търново. Където минела, все нещо за спомен оставяла.
Въпреки усилията си, при написването на книгата за историческото и археологическо минало на Разград (1930 г.) Анание Явашов не намерил някой да си спомня за мост с името „Домнин“.
За името на моста могат да се издигнат две хипотези.
Първата е следната. Домна царица е персонаж, който се среща, макар и много рядко, в българския фолклор. В една песен тя се представя като повелителка на вятъра и придружава свети Йоан, а в други търси билка, за да зачене дете и намира билката с помощта на Слънцето. Домна царица е майка на света Марина (Огнена Мария) – покровителка на водите и овцете. При по-късни съобщения за нея, Домна се представя като богиня на подземния свят и майка и на юнака, представен в образа на Св. Илия. А сега да си спомним за пещерата аязмо „Св. Марина“ до Пороище. През нея тече подземна река, която се е вливала в чешмата Башпунар, до сегашната бензиностанцият „Шел“. През самото село минават две рекички. Едната от тях е Св. Марина. Двете рекички се обединяват в края на селото и се вливат в р. Бели Лом. Всеки знае, че празникът на с. Пороище е „Св. Марина“. Ако майсторите на моста са били от Арнауткьой (както и на Голямата джамия), то нищо чудно да са го нарекли на майката на св. Марина – Домна.
Втората версия може да се свърже с молдавския княз Василий Лупу (1595-1661). Преди и по време на своето управление той външно поддържал добри отношения с Високата порта в Цариград и е посещавал неколкократно столицата на Османската империя. Веднъж даже престоял в нея от декември 1633 г. до април 1634 г. В това пътуване е придружаван от първата си жена Доамна Тудоска (1600/1602-1639), която била и принчипеса (принцеса). След като тя умира Василий Лупу се жени втори път за Катерина Черкезката или Ecaterina Doamna (ок. 1620-1666). През 1658 г. тя отива в Константинопол при съпруга си, затворен в Едикуле, и стои там една година. През 1661 г., след смъртта на съпруга и сина си, Доамна Екатерина Черкеза се премества в Константинопол и прекарва четири години в семейния дворец на Босфора. Без да се навлиза в детайли, Василий Лупу е пътувал от Яш за Цариград през Тутракан и Разград, за да се качи на кораб във Варна. По моста са минавали Доамнул (Домиторул) Василий Лупу, Доамна Тудоска и Доамна Екатерина. Защо мостът да не остане „Домнин“ в тогавашната памет на населението и при тези важни персони?
Независимо от двете хипотези споменът избледнява през годините и затова А. Явашов не е могъл да намери следи за името.
През 1947 година започва бетонният строеж на моста, но голямото наводнение от същата година го хваща на фаза кофраж и той поддава, като леко се огъва, както си личи добре и днес.
Поставянето на каменни лъвчетата на моста в Разград става на 12 октомври 2010 г. В този ден се отбелязва Ден на българската общината. Скулптурите са реплика на намерените в античния римския град Абритус археологически находки и са дело на млади творци, завършили Великотърновския университет. Имената на младите творци са Милена Младенова от град Бяла, Ралица Русева от Русе, Калин Койчев от Габрово и Стефан Четроков от Смолян. Пластиките на два орела на емблематичния Панчоолу мост пък бяха поставени малко по-късно – на 22 октомври 2015 г. Ето как градът ни се сдоби почти едновременно и с Лъвов, и с Орлов мост. Така де, да не би с нещо Разград да е по-долу от столицата, та да не си позволим едно шеговито намигане? Все пак, градът ни има по-стара, та и по-славна история!…
Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ
