Как Дущубак стана Ясеновец, а Арслан – Лъвино

Известно е, че голямата смяна на имената на села и градове в Царство България започва през 1934 г. Този процес обаче има и предистория, и по-нова история. Големи преименувания на селищата в България има още през 1906 г., когато са сменени имената на 347 населени места, през 1942 г., когато са променени имената на 360 населени места в Южна Добруджа, и през 1966 г., когато е уточнено изписването или са променени имената на 211 селища в цялата страна.

Промяната на имената на населените места в България е най-мащабна през 1934 година. Тогава са сменени названията на 32,6 на сто, или общо 1875 от всички селища с 9 заповеди, както и 1019 имена на махали, колиби, заселища, чифлици, местности, гари и жп спирки, които в Списъка на населените места се публикуват под линия. Достатъчно е разпространено мнението, че преименуването тогава е заслуга на правителството на министър-председател Кимон Георгиев, дошло на власт на 19 май 1934 г. Правителството на К. Георгиев използва обаче за основа на заповедите предложенията на комисия, работила през 1931-1932 г.

Вярно е, че заповедите са подписани от министъра на Вътрешните работи и народното здраве (1934-1935 г.) о.з. генерал Петър Мидилев. Той именно осъществява идеята на проф. Анастас Иширков за най-масовото селищно преименуване в България.

Още през 1922 г. проф. Иширков пише статия „Имената на нашите селища“. Освен всичко друго, в нея споделя мнението си , че „… това прекръщаване (преди 1934 г. – б.м.) нямаше често пъти никакъв ред, никакво разбиране. И днес се преименуват селищните имена и това се върши в повечето случаи съвсем необмислено, дори твърде глупаво“. Накрая завършва така: „Препоръчвам най-горещо на бъдещите комисии и учреждения, които ще променят селищните имена, да мотивират добре своето предложение за промяната. Това е потребно не само за бъдещия изследовател на селищните имена, но и за успеха на самата работа по прекръстването на имената. Когато се изискват мотиви, няма съвсем лекомислено и случайно да се прекръщават имена, които имат своето значение и история“.

Особено критичен към комисията от 1932 г. е големият наш историк Петър Мутафчиев: „Свидетелство за твърде лош вкус по-нататък, е да се дават на селища пълните лични и фамилни имена на отделни лица. Да са нарече едно село Ганчево, Каравелово, Вазово, това още не звучи тъй зле. Но най-малкото смешно е да се чуе, че едно село носи името Цар Самуил, Екзарх Йосиф, Стоян Заимов, Михалаки Георгиев, Христо Ганчев, Георги Златарски и т.н. Доколкото знаем, примери на подобна селищна номенклатура се срещаха досега само у нашите северни съседи, румънците. С имена като горните, които комисията е благоволила да внесе в своя списък, ние далеч ще ги надминем… Мен не е ясно още и това, как министерството възнамерява да постъпи по-нататък. Но трябва да се обърне внимание на една опасност: да се променят изведнъж имената на хиляда, а може би и повече, селища, това значи да се създаде в страната хаос, който ще се отрази даже върху управлението на стопанския и живот. Промяната трябва да бъде извършена постепенно и на части“. Независимо от всички мнения промяната се извършва.

Подготовката за преименуването на селищата започва доста по-рано. На 4 юни 1925 г. правителството на Народния сговор с министър-председател Александър Цанков и министър на вътрешните работи и народното здраве Иван Русев внася за първо четене „Законопроект за променяване имената на някои населени места в царството“. Той е приет на първо четене в същия ден, но така и не влиза в залата за второ и трето четене и работата по него е изоставена. През 1931 г. правителството на Народния блок с министър-председател Александър Малинов подновява работата по преименуването на селищата в България. Със Заповед на министъра на вътрешните работи Никола Мушанов от 25 септември 1931 г. е назначена Комисия за проучване законопроекта за изменяване имената на някои населени пунктове в Царството. Членовете на комисията са – географ, проф. Гаврил Кацаров – историк, проф. Васил Н. Златарски – историк, проф. Стефан Младенов – езиковед, Димитър Гаджанов – лектор по турски език, всички от Софийския университет. В нея са привлечени още проф. Ал. Балабанов (не е посещавал заседанията), познавачът на турския език Вл. Хиндалов, писателят и народен представител Трифон Кунев. Комисията се председателства от главния секретар на Министерството на вътрешните работи и народното здраве /МВРНЗ/ Н. Паница, от Министерството на войната участва полк. Иван Стойчев, от Министерството на народното просвещение – главният инспектор Вл. Николов, а от Географическия институт към Министерството на войната – Димитър Илков. Тя получава от МВРНЗ проект на „Закон за променяване имената на някои населени места в Царството“, по който трябва да се произнесе. В средата на юли 1932 г. комисията представя на вътрешния министър Александър Гергинов – от следващото правителство с министър-председател Никола Мушанов, доклад за работата си и списък на населените места, чиито имена предлага да бъдат променени. Най-пълен е списъкът, публикуван във вестник „Утро“. (Новите имена на населените места…, 1932). Общественото мнение обаче не ги приема еднозначно. Работата на комисията е подложена на сериозна критика. По този повод проф. Александър Балабанов пише: „В комисията за тия пренаименувания не вярвам да са били всички такива безсърдечници, както излезе от резултата, такива сатрапи към българския език и българската земя, защото и аз бях член на тая комисия… Само че аз, като видях, че тука не се дири хубавото и естественото, не се пита за истината, а само за едно покръщаване, отрано усетих, че не ми е там мястото – и я напуснах безцеремонно, като ги оставих сами да си заседават в Академията на науките. Особено ме покърти молбата на другия член на комисията г-н Трифон Кунев, който веднъж току извика: „Не е възможно да се кара така! На цели градове с толкова и толкова хиляди жители, на селище от по четири хиляди души – ние не се спираме нито четвърт минута. Нека вървим по-бавно!“. А аз прибавих: „Как ще преименуваме тия големи селища? Нито сме били там, нито знаем на коя посока са, на север или на юг, дори и на картата не можем да ги намерим!“…

Комисията, работила през 1931–1932 г., е спазвала следните правила при преименуването: 1. Превод на името от турски на български език. 2. Уподобяване, при което новото българско име наподобява старото турско, но няма връзка с него. 3. Приемане на предложенията, дошли от самите населени места чрез Проектозаконите на МВРНЗ от 1925 и/или 1931 г. 4. За част от селищата се предлагат възпоменателни (мемориални) имена, по-често без връзка между епонима (лице, най-често известно, името на което е послужило за основа за образуване на друго название) и населеното място /б.р. по този начин например е променено името на Кеманлар – Исперих/. Макар че комисията е решила да не се кръщават села на живи още дейци с някои изключения, това не се спазва, особено за членове на Кобургската династия.

От днешна гледна точка идва проблемът – как да тълкуваме предишните имена, които съдържат голяма част от културата и бита на турското население. В това отношение за някои имена на селища в Разградска област и нейните общини има доста големи недоразумения.

За трите околии на Разградски окръг има преводи, които са точни и отговарят на старото име, но те са малко. Ето някои примери от Исперихска община: Ески махале – Старо селище, Арслан – Лъвино, Ат кьой – Конево, Мумджилар – Свещари, Орта махале – Средоселци, Mоже да се посочи следната конкретика и сбъркано тълкуване впоследствие. Ето някои примери. За с. Дурач /Лудогорци от 1981 г./ се смята, че името на селото идва от дурака (спирката), на която са спирали за почивка керваните пътуващи за Силистра. Пак според преданията, на това място идва един старец, който започва да вари кафе на керванджиите, наречен по-късно Дурак Деде (дядото на спирката). Първо, спирка не е дурак, а durmak. Второ, името на селото не е разчeтено правилно. Duraç означава основа върху земя. Tрето, името може да идва от Turaç, dürrâc със синоним çilli kuş – птица от семейство фазанови, застрашена от изчезване, близка по род на яребицата или кеклика (кеклица). Неправилно се тълкува и произходът на новото име на с. Йонково. Старото му име е Юнуз-абдал. В превод означава „дервишът Юнуз“. Тук вече името е директен пренос от Йона. Юнуз е името на един от 25-те пророци в Корана, престоял известно време в корема на голяма риба. Произходът му е от името Йона, който е пророк от Стария завет, известен с това, че е бил погълнат от кит (или голяма риба), където преживял три дена и три нощи преди да бъде изплют от кита. Останах доста изненадан като видях твърдението, че днешното наименование на селището носи името на Йонко Вапцаров (1880-1939) – баща на Никола Вапцаров. Рожденото име на Йонко Вапцаров е Иван, но това не е толкова важно. По време на преименуването той е бил жив и няма как селото да носи неговото име. За с. Духовец и старото му име Насъфчилар също може да се спори. Nasihatçı е съветник, а Nasuh –най-чистият и най-искрен. От своя страна nasif e нещо разделено две, a nazif означава чисто, нежно, плътно, а и добре облечен човек. Бившето име с. Ножарово (община Самуил) е Калъч. Името е неправилно преведено, защото kılıç (кълъч) означава сабя/меч, а не нож (bıçak). Бившето име на с. Богданци (община Самуил) е Абдул. Абдул не е само име на човек, но и друго име на Аллах в Корана, а косвеният смисъл означава иноверци, които са приели исляма (абдулаховци).

Община Кубрат не са си направили труда да покажат таблично старите имена на селищата в нея, но са посочени административно-териториални промени за тях. Нито едно село в тази община няма пряк превод в новите си имена, с изключение на половинчати преводи на едната част от синтагмата (съчетание от две и повече думи): Орман бешевли – Горичево, но прекият превод е Пет горски къщи (семейства) и Енидже Балбунар (Нов меден кладенец) – Медовене, с изместена поанта (дума или израз, които подчертават и отправят вниманието към вътрешния замисъл) „сладка като мед вода“ направо към мед.

В община Лозница има няколко примера за пряк превод на имената на селищата. Това са Хасан терзи – Крояч, Соуджак – Студенец, Чукурово (чукур е яма)– Трапище, Ташчи – Каменар. Всички нови имена на селищата са с друг смисъл. Ще дам само един пример за с. Ютюклер – с. Гороцвет, община Лозница. Мехмед Тюркер Аджароглу споменава за предание, разказано му от Етем Ютюк – писател, родом от същото село и преселил се в Турция, според което селото е създадено на мястото на гориста местност, чиито дървета били изкоренени. Етимологията на названието може да се търси в турското название на думата „дънер, пън“ („kütük“ на турски).

В община Разград има само три села с пряк превод на старото си име: Дикили таш – Побит камък, Дущубак (всъщност dişbudak) – Ясеновец, Кючук ада кьой – Островче. Сбъркан е даже и преводът на с. Каба кулак (с. Ушинци), защото буквалното значение е грубо или меко ухо, но не е взет предвид местният турски диалект в който Каба кулак е Мек (по климат и релеф) дол. В община Самуил с пряк превод са само с. Пчелина – Кованджилар и с. Демирджилер – Желязковец. Типичен пример със сбъркани имена при превода са с. Кривица – Топал и с Хума – Къналии. В превод от турски Topal е куц, а крив е çarpık или eğri. Особено интересен е случая със с. Ашиклар (с. Самуил, община Самуил). След освобождението се е състояло от с. Ашиклар, гара (станция) Ашиклар и Муса баба теке (по-късно Църквино). Би трябвало да е с. Ишиклар (Светлини), както е в началото. Става дума за светлина от слънцето и луната. Всички стари хора употребяваха името Ишиклар, включително и Карел Шкорпил – чешко-български археолог и музеен деец, академик на БАН (1918 г.). Ишиклар има и друго значение – сияние, произтичащо от щастие, радост или интелигентност, особено по лицето и очите. След това името се изменя необяснимо и става Ашиклар (Âşıklar – любовници мъже), име, което обикновено се дава на мъжа в сравнение с жена от любовна двойка, но това не се отчита. Ашик означава (на турски: aşik) още костица от глезена на агне или козле, наподобяваща зар, особена с това, че има четири устойчиви положения върху хоризонтална равнина. Традиционно използвана в детски игри за сръчност с вариращи правила спрямо местата, където се играе.

В община Завет пък има две села, които запазват старите значения на имената си: Караач – Брестовене и Голяма Ада – Острово.

Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ

Източници: Асоциация за турски език (Türk Dil Kurumu’na (TDK); Михайлов, П. (2014). 80 години от най-масовото селищно преименуване в България, сп. Проблеми на географията, брой 3 и 4. С.; Bulgaristan’da Türkçe Yer Adları Kılavuzu, Türk Tarih Kurumu Yayınları VII, Dizi – Sayı 200, Ankara, 2006; Türkçe Sözlük, Türk Dil Kurumu Yayınları, Ankara, 2011. Съдействие оказа и д-р Харун Бекир, преподавател по турски език в ПУ „Паисий Хилендарски“.