В началото на XV в. към българските диоцези на Вселенската патриаршия в Цариград се присъединяват и тези от Централна Северна и Североизточната част на бившата българска държава. Митрополитът в Търново (естествено грък) започнал да се нарича „патриаршески екзарх и митрополит на цяла България“. Той управлявал Червенска, Ловешка и Преславска епископии. Освен Търновската, по българските земи имало още 9 митрополии. Що се отнася до енориите в тези епископии, те са съвкупност от енорийски храм, енорийски свещеник и енориаши от селска община или някоя градска махала.
За малкото българи в Разград (до построяването на старата църква), както и на други места през XVII в., е типично т. нар. битово християнство. То се характеризира с това, че българите запазват християнската си принадлежност, но малко спазват изискваният на нормите на църковно-християнския живот. Това водело до своеобразно „православно езичество“ най-вече поради първоначалната липса на храм. Типичната църква за този период е еднокорабна базилика със скромни размери и вкопана в земята. Постепенно започнало и изписването на църковния интериор. Периодът ХV-ХVII в. е „предистория“ на възраждането на българската духовност и на формирането на българската нация. Той е и предистория в развитието на църковната типология, тъй като в малките еднокорабни църкви се появяват елементите, от които възрожденските строители ще изградят композиционните структури на църковните сгради на своето време и с които ще покрият българските земи като демонстрация на осъзнатостта си като единен християнски народ, следващ извечните си религиозни, културни и строителни традиции.
От 1650 г. до построяването на новата църква в Разград през 1860 г. се знаят имената на 25 търновски митрополити и 13 червенски епископи. Нормално е те да ръководят първата православната църква в Разград.
Малко или почти нищо не се знае за старата разградска църква „Св. Никола“. Построена някъде около средата на XVII в. във Варуша, там където е сегашната църква „Св. Николай Мирликийски чудотворец“. Тя е била вкопана в земята и зидана, с вход откъм изток. Предшествана е от дървена църква на същото място. В старата сгушена църква се влизало надолу по няколко каменни стъпала. По силата на тогавашните закони клепало не се биело. Такива са и спомените на 100-годишната разградчанка баба Мита от 30-те години на ХХ в. Според тогавашните изискванията на Османската империя не трябвало християнските църкви да са по-високи от конник с копие, затова част от сградата е под земята. Така или иначе, тогавашните вкопани църкви са бедни по интериор, отговарящ на числото и възможностите на енориашите.
Постоянен свещеник в първите години едва ли е имало. Вероятно, първоначално християните са били обслужвани от свещеника на близкото село Арнаут (сега Пороище) и то отначало на гръцки език, тъй като и днес има богослужебни книги в църквата на това село на същия език. Много хора сигурно се чудят защо старата и новата разградски църква носят това име, след като Разград няма пряка връзка с морето и рибарите. Св. Никола (270-343) е най-популярният светец в Източноправославната църква и често се изобразява редом до Христос и Дева Мария. Той е единственият светец, който притежава силата да възкресява (със силата на молитвата си). Основните функции на Никола (покровител на домашни и диви животни, земеделие, пчеларство, връзка с отвъдното, корелация с реликвите на култа към мечките), противопоставянето на „милостивия“ Никола на „ужасния“ пророк Илия в народните легенди свидетелстват според Б. А. Успенски за запазването в популярното почитане на св. Никола на следи от култа към езическото божество Волос (Велес). В източнославянската традиция култът към Никола е близък по значение до почитането на Дева Мария и дори на самия Христос. По православна традиция иконата му като патрон на църква стои отляво на Св. Богородица. Традиционно, той е изписван с евангелие в лявата ръка и знак на дясната – палецът докосва безименния, показалецът, средният пръст и кутрето са вдигнати нагоре, но леко извити. Това е благославяне, но в него има таен древен смисъл. Доста стилизирано този знак означава буквите „и“, „с“, „х“, „с“ – Иисус Христос. Името Чудотворец идва от множеството чудеса, с които е известен приживе Св Никола. Всичките му дела имали за цел да умиротворяват, закрилят и дават изцеление. Постигал го с чудна лекота, заради което го наричали Чудотворец. Често е наричан и св. Никола Угодник, заради своята отзивчивост да се притече на помощ, винаги, когато има случай за това. Николай е руската форма на името Никола. Името Никола има гръцки произход и произлиза от гръцките думи побеждавам (nikáo) и народ, хора (laós). Св. Никола се назовава Мирликийски (още Мир Ликийски) по името на своя роден край Ликия (в античните времена е държава в южната част на Мала Азия, разположена на територията на съвременните турски провинции Анталия и Мугла) .и града, където става епископ – Мира. Днес около 65 % от мощите на Свети Никола се намират в католическата базилика „Свети Никола“ в Бари, под олтара на криптата. Около една пета от мощите на светеца се намира в католическата църква „Св. Никола“ на остров Лидо във Венеция. Останалите мощи на Николай Чудотворец са разпръснати по целия свят.
Към старата разградска църква е се създава и българско килийно училище. Това личи от надпис върху камък (стела), зазидан в южната стена на сегашната църква „Св. Николай“. Той е написан смесено с черковнославянски и гръцки букви: „Представи ся от Враца даскал Михаил в лета 1667“, т.е. тогава е умрял. Това е факт, който сочи, че към 1650-1660 г. в Разград вече е имало малка, макар и снишена в земята, църква. Филип Станиславов (1608-1674) свидетелства, че в Разград през 1659 г. имало две църкви за обслужване на източноправославните християни. Едната е арменска, а другата българска. Тогава християнското население на Разград според същия автор е 400 човека. Представа за българската дава църквата „Св. Атанасий“ в Пороище, която е строена също преди четири века.
Старата малка църква в Разград е полуразрушена и осквернена по време на Руско-турската война (1828-1829 г.). След сключване на Одринския мир през 1828 г. избягалите по-рано разградчани напускат Бабадаг и се завръщат в Разград, като намират родния си град в развалини. В града стърчали само джамиите, а българската махала била съвсем разрушена и изгорена. През 1830 г. започва възстановяването на българската част на града. Прииждат и нови заселници от Балкана. Църквата „Св. Никола“ била възобновена в стария си вид през 1832 г. На 10 октомври 1832 г. тя е била осветена от тогавашния Търновски митрополит Иларион Критски (1765-1838). Макар и грък, той подкрепял българската просвета. След XVII в. църковнославянският език трайно навлиза в литургичната практика на Българската православна църква. Липсата на възможност за книгопечатане и разпространение на богослужебна литература в поробените български земи благоприятства разпространението на църковнославянската книжнина, изпращана от Русия с цел подпомагане на духовенството в борбата му срещу гърцизирането на богослужението и литературата. В този период църковнославянският е що-годе разбираем за българите поради родствената му близост и поради факта, че в килийните училища обучението се извършва именно чрез богослужебната литература.
Известни са следните имена на свещеници, служили в старата църква: поп Райко от Елена (свещенодействал 1760-1780); поп Петър Стойчев Попиванов (правнук на поп Райко и внук на Йоан Попович – Зограф (хаджи Иванчо Попрайков), свещенодействал през 50-те г. на XIX в.; поп Атанас Димиев Витанов (ок. 1790–1846); иконом поп Георги Петров (умр. 1868 г.); поп Илия (края на 18 в. – умр. ок 1850 г.); поп Марин п. Теодорович (неизв.); поп Христо Дончев (ок. 1820–1869); поп Кръстю п. Атанасов Димиев (1818-1885), служил е и в старата и в новата църква; поп Иван (Иванчо) п. Атанасов Димиев (1835-1900), служил е и в старата и в новата църква.
Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ
