Преди 60 години Исперих официално стана град, иначе си е такъв отдавна!

Разтваряйки знаменития албум от 1931 година „Дели-Ормана въ картини“, ще видим снимка с надпис: „Кеманларъ. Въ центъра на Дели-Ормана. Отъ 1919 г. започва да се застроява и да добива видъ на градче“.

Още преди официалното му обявяване за град през 1960 година с указ на Президиума на Народното събрание, Исперих е град във всички държавни документи от 20-те години на миналия век, но най-важното – и в съзнанието на своите жители. На едно плодородно късче земя в Лудогорието исперихчани създадоха град преди града!

Според преданието наследниците на Кемал Йомер, който се заселил с оджака си вероятно в старата Джами махле, дали името на селището – Кемаллар, с което то се споменава за първи път през 1573-1574 г. – в т.нар. регистър на джелепкешаните.

След Освобождението Кеманлар става околийски център и започва да привлича преселници от различни краища на България.

Сред известните личности на селището бил Владимир Друмев – Комитата, невисок човек, облечен бедно, но изискано, „по европейски“, с мека шапка и палто. Работел като просбописец и понякога, в хана на Ангел Сайков, разказвал за Ботевите четници и за премеждията на хъшовете в Румъния.

През 1891 г., заедно със своите съграждани турци и арменци, „новите“ кеманларци основали „Кеманларското ученолюбиво читалище „Съзнание“, настанено в малка къща, собственост на Осман Рюстемов Мачинли, който вече закупил книги за библиотека. Преселник от Влашко, владеещ пет езика, Мачинлията внесъл в селището един космополитен дух. Построил си голяма къща, отворил магазини на главната улица, а над тях – хотел с обор за отбраните му коне, с някои от които участвал в кушиите. Точно в неговия дом светнала първата елха в Исперих, а дрехи за годежи и сватби поръчвал директно от Виена. Заедно със синовете си подарил камбана за църквата в Исперих, а когато се събирали пари за благоустройство, Мачинлиите били сред големите дарители. Благодарение на такива акции през декември 1933 г. гражданството се струпало за празничното откриване на театралния салон в новата сграда на читалището (днес там е киното в Исперих) – с водосвет, представление и вечеринка. „Повече от МИЛИОН И ПОЛОВИНА са дали българите и турците от околията заедно с честния си безкористен труд“ – свидетелства адвокат Върбан Савов в дневника си. „Хората сами си застроиха читалище. Нека бъдните поколения знаят“…

Ежеседмичният петъчен пазар обаче остава онази стопанска и духовна връзка между цели епохи в историята на град Исперих. Защото „спазаряването“ означава и разбирателство, сприятеляване, обмяна на духовна енергия. Освен зарзавати и салати, както пише Никола Попов през 1940 г., на пазара се излага „и на човека душата“. „А камбаната на градския часовник – продължава адвокатът – с отсечени удари прочита вървежа на времето“. Някои от купувачите, „сергиджиите“ или „сеирджиите“ се опитвали да уловят разтегливото делиорманско време, като се престрашавали да застанат неподвижно зад разпереното тъмно одеяло на Фото „Кути на крак“. За самочувствието на нашите предшественици недвусмислено свидетелства вестник „Кеманларски вести“ (по-късно „Исперихски глас“), в който те настояват да бъдат „граждани на Исперих“. Между 1927 и 1944 г. вестникът се превръща в истински глашатай на градския дух, а редакторът Върбан Савов нарича Исперих „новия град“.

От 1934 г. градът носи името на основателя на българската държава, а на всеки половин час градският часовник под купола на Земеделската банка в центъра отмерва времето на бурния ХХ век, през който Исперих търси свой неповторим духовен облик. Повеят на новото и модерното идва и с еуфорията на ежегодния Есенен панаир, който бързо успява да се нареди сред най-известните и големи панаири в Североизточна България. Освен дребен и едър добитък, манифактурни стоки, бакърени изделия, кожарски стоки и други артикули, на него се предлагали и модни забавления – люлки на синджири въртели крещящи от възторг моми и ергени под звуците на леещата се от грамофони с огромни фунии музика. Победителите на стрелбищата си тръгвали с невероятни награди: стъклени бастунчета, картички с пейзажи от Виена и Париж, портрети на немски актьори…

В културата на исперихчани през първата половина на ХХ век си съперничат клюката и новината. Мисията на вестник „Исперихски глас“ е да наложи второто. И турците, и българите били почитатели на броеницата – „ориенталския инструмент за скуката и неопределеното удоволствие“, както с чувство за хумор пише Никола Попов. Възможно било едновременно да си облечен по модните журнали, но и да седиш „ала турка“ върху хасъра (рогозката) в бележитото кафене на „гостоприемливия Алишаа“, направо „всред широкия булевард, обрасъл с трева“. Пиенето на кафе и размяната на клюки вървяло с разговори за начините за модернизиране на земеделието в Делиормана. В кафенето на Мачинлиите се събирали местните интелигенти, за да четат столични вестници и списания и да обсъждат общински проблеми. Там се провеждали и сбирките на Кеманларското колоездачно дружество. В големия си хол зад сладкарницата Мелиха Мачинли организирала ежеседмичните сбирки-приеми на женското дружество.

Но какво е град без ресторант, в който да се предлагат и „финни“ питиета и мезета! В заведението на Аврам Алкушев гражданите хем можели „да задушат скуката през есенните дълги нощи“, хем да опитат „добра ичкия“, сиреч ракия. На Мумджиларското шосе, т.е. по пътя за село Свещари, имало питейно заведение с доста претенциозното име „Академията“, в което предлагали „разни закуски, чистота, спокойствие и отмора“. Явно и посетителите били отбрани. От 1938 г. кръчмарите си набавяли стока от фабриката за алкохол на Ранкови в центъра на града. През 30-те години на ХХ век исперихските граждани се разхождали в градската градина и по улица „Главна“, където бръснаро-фризьорските салони на Георги Димитров и Иван Стоянов предлагали не само „бръснене с подстригване“, но и „дамско стрижане при цени произволни“. Шивашките работилници вече били „ателиета“ с модерни имена като „Париж“ и „Журнал“. В Дрехарница „Прогрес“ Ангел Радков доставял костюми от столицата. А гражданките в околията били привилегировани, защото майстор-кроячът Александър Абаджиев шиел дрехи не просто „по последен модел от журнала“, а по последната метода на най-прочутата модна къща в Париж.

Понякога на улица „Главна“ звучала музика от грамофонните плочи, които Илия Йорданов пускал на клиентите си. Неговата книжарница била едновременно дрехарница и парфюмерия, в която се предлагали „парфюмерийни материали от прочутата французка фабрика „Пивер“. Там ходели и „бубохранителите“ и пчеларите. Дори фотографът Велико Кутинчев можел да се снабди с „фотографически апарат „ИКА“ 9/12 пригоден и за ролфилм“. Именно Илия Йорданов, заедно с друг исперихски интелигент – Георги Илиев, издава и разпространява албума с „фотографически снимки“ „Дели-Ормана въ картини“. Двамата са представители на новите културни занаяти. Тези нови занаятчии били майстори на перото, на думите, които въздействат – хора като Върбан Савов, Никола Попов, бай Петко Печатаря. Неоспорима е ролята на хората на словото за създаване и привличане на будна общественост, която откликва на призивите им за съхраняване на „старините“ (както тогава се нарича културно-историческото наследство) в околията и основава Археологическо дружество „Хан Омортаг“. През 1927 г. Демир баба теке вече е „историческа българска старина“ – един от първите официално обявени национални паметници на културата.

Петдесет години по-късно, през 1982 г., друг исперихски интелигент – главният редактор на вестник „Исперихска трибуна“ Георги Дончев ще бъде един от първите, докоснали се до вековната тайна на Лудогорската равнина. Гробницата под Гинина могила, станала известна с името Свещарска гробница, свидетелства за сътвореното от древните гети, с което те преминали отвъд смъртта и което до днес е част от културно-историческото наследство на община Исперих и от световното културно наследство. Исперихчани се превръщат в наследници на светлината на Свещарските могили и духа на хана основател. Именно могилите и житният клас стават част от герба, с който град Исперих се сдобива през 1981 г. В същата празнична утрин на площада в центъра, като от древно предание, „се завръща“ Хан Аспарух, заедно със своята конница. Превърналата се в емблема на града скулптурна композиция на Владимир Цветков и архитект Стойко Дончев е издигната в чест на 1300-годишнината от основаването на Българската държава. Селцето, в което махленските сакаджии носели вода с каруци и я продавали, през 1942 г. е вече електрифицирано градче с чешми, с новооткрита болница. А във втората половина на ХХ век продължава да се преобразява, както пише Георги Дончев – „от хората, които водят мъжествен спор с времето“. Безспорно важна част от новия облик на града и общината стават машиностроителният завод „Добруджа“, ремонтно-механичният завод „Шести септември“, машиностроителният завод „Милко Тарабанов“, заводът за фаянсови плочки „Хан Исперих“, ЦНСМ – филиал „Комсомолец“, „Тютюнева промишленост“, държавното предприятие за услуги „Лудогорска слава“, промишленото предприятие „Изкуство“, заводът за техническа керамика, заводът за сушене и калибриране на хибридна царевица.

Част от сградите или предприятията от новата и най-новата история на града днес не съществуват или са видоизменени. Остават обаче албумите – „Дели-Ормана въ картини“ на Илия Йорданов и Георги Илиев, „Селищна система Исперих“ с разказа на Георги Дончев, както и последният засега албум „Исперих вчера и днес“. Той е подготвен от уредниците на Историческия музей по повод на 50-годишнината на град Исперих и посветен не само на сградите, направени с доброволния труд на нашите предци, но и на част от личностите на Исперих, които със своя свободен и щедър дух „създадоха от едно малко делиорманско село, „недокоснато от магическата пръчка на цивилизацията“, съвременно модерно градче с присъствие в българската история от древните траки до наши дни“.

Ако се разходите в центъра не само ще видите, но и ще чуете градския дух, отмерван на всеки половин час от същия този градски часовник под купола на някогашната Земеделска банка. Той продължава да отмерва времето на град Исперих…

Веселина БЕЛЕВА,
доктор по филология, уредник в Исторически музей – Исперих