Как социализмът докара липса на хляб и социално напрежение в Разград

„Хляб и зрелища“ – знаем, че е от римско време и че е механизъм за управление. Какво става обаче, когато хлябът едва достига, или пък го няма, а сивото ежедневие и затвореният насила от властта живот правят така, че единственото зрелище е да слушаш как някой разказва циничен виц срещу властта, или пък да гледаш как някой разбива, чупи и троши…за да се нахрани?

Историята е от комунистическо време и ни връща към началото на 50-те години на ХХ век в нашето градче Разград. Тогава то е част от една тоталитарна вече държава, чиято идеология налага колективизацията на селското стопанство, съпътствана от насилие, реквизиции на продукция, обезлюдяване на селата, екстремна индустриализация, която трябва да отрази новата система на социализма, управлявана от всевластната компартия с нейния оформящ се номенклатурен апарат. И всичкото това по съветски модел. Създават се кооперации, а частната инициатива е врагът на мисленето и на поведението на налаганата комунистическа идеология. Документите пазят следите от това време в Разград.

Преди въвеждането на купонната система през 1940 година хлябът в Разград е конкурентна стока; хлебарите са частници; те „се стараят“ да дадат по-добро качество на своята продукция, на своите хлебни произведения, за да привлекат повече клиенти и реализират повече печалби. Нормално е, нали? Като си добър в това, което правиш, да получаваш това, което заслужаваш. Изводът в комунистическите документите е по марксистки: „Следователно двигателят на механизма по хлебопроизводството беше максималната печалба“. Но след налагането на купонната система и въвеждането на режим за хранителните продукти положението коренно се изменя. Хляб в града започва да се произвежда по „строго определени контингенти“, чиито пазар на практика е осигурен. Неписаният закон за конкуренцията в хлебопроизводството губи своята сила и приложение. Местният хлебар в Разград „нямаше вече интерес да полага усилия за по-добро качество, защото хлябът беше определен според броя на гладните, а гладният нямаше възможност да избира“, както се уточнява в документите. Така се стига до понижаване на качеството на хлебопроизводството в Разград.

За един определен период от време, след идването на комунистите на власт в града, хлябът продължава да се произвежда в частни фурни, разхвърляни из Разград, което по оценките на управляващите „още повече затруднява контрола от страна на административните и санитарни власти“, като заедно с това се „даваше неограничени възможности на недобросъвестните работници да злоупотребяват и спекулират с хляба на трудещите се“. Освен това, според тогавашното комунистическо градско ръководство има „умишлено“ влошаване качеството на брашното, неспазване на технологията и т.н.

Хлебопеченето в Разград от 1 януари 1949 година е „предоставено“ на хлебопекарната кооперация „Бели Лом“ в града. Кооперацията започва да функционира с 42 членове кооператори. Дотогава в Разград има 21 фурни. С основаването на кооперацията, тя обхваща всички частници и уедрява хлебопеченето, като отваря 13 клона в града за продажба на хляб. Неговото качество е „доста променливо“, а „понякога доста нетърпимо“, защото при основаването на кооперацията в нея „влязоха всички квалифицирани работници, от които повечето турци, а през 1950-1951 г. 38 от тях напуснаха кооперацията и се изселиха в Турция“. И така, част от майсторите хлебопекари вече не са в града. Ръководството на кооперацията „се плаши, че ще остане без кадри, отвори широко вратите на кооперацията и в нея влязоха хора, на които мястото далеч не е за там“. И „старият кадър се помъчи да предаде опита си на новодошлите, но последните не го възприеха тъй както им се предаваше“. Провеждат се курсове за преквалификация. Но освен това и брашното е некачествено. „Прави силно впечатление обстоятелството, че откакто се е влошило качеството на хляба консумацията на същия намаля с 50%, а се увеличи тоя на белия хляб ишлеме“. Хигиената в кооперацията „не е на нужната висота“. „Съзнанието е слабо в нашите другари“ – четем в документите още. „Трудовата дисциплина тоже не е на нужната висота“. А цялата тази реформа със създаването на кооперацията трябва уж да оправи нещата към по-добро.

Но не е само това. През 1950 година изхранването на населението не е достатъчно. То се превръща в съществен проблем. Брашното, което се отпуска, е толкова, колкото да задоволи нуждите на непроизводителното население, т.е. на хората в непроизводствения сектор на стопанството. Разрешаването на „свободен хляб“, който да е извън плановата норма на производство в града, облекчава до известна степен положението. „Беднотията“, която обаче няма финансови възможности за снабдяване с хляб на високи цени е в тежко положение. Има покъртителни случаи в Разград, в които хора открито казват, че гладуват, или пък „лягат“ пред вратата на председателя на Градския народен съвет и заявяват, че са гладни. Има членове на трудовокооперативните земеделски стопанства (ТКЗС) в някои околийски села, които са в тежко положение по отношение на изхранването. Иначе в отчетите се отбелязва, че околията изпълнява на 100 процента своите държавни доставки.

На 24 април 1951 година, по време на заседание на разградския Градски общински народен съвет, при разглеждане въпроса за кооперациите, става ясно, че „С хляба въпросът е много тежък. Почти всички кооператори купуват хляб на високи цени, а най-тревожно е положението на стопаните, които са имали купони за хляб, а с влизането им в ТКЗС те им се отнемат и снабдяването им с хляб става огромен проблем. На работа не идват стопаните, които нямат хляб. Или пък поработват малко за спечелването на някои друг лев, купуват си хляб, явяват се един-два пъти на работа в стопанството и „пак излизат вън на работа“, т.е. извън кооперативните стопанства. В някои ТКЗС-та има неподчинение от страна на работниците, които биват обвинени, че не си вършат работата добре. Причините – „липсата на хляб…слаба организация“. Има такива стопанства, които обработват 4000 декара земя, но въпреки това хората, които работят там, не могат да се снабдят с хляб. Властта не е в състояние да застави работниците да работят, защото те „нямат хляб, а вместо това отиват навън вземат малко пари и с тях си купуват хляб“. Общото заключение е, че на хората изобщо не им се работи в ТКЗС-тата и искат да ги напуснат. Не само има „извращения“ и насилие при вкарването им в кооперациите, но и на някои новоприети членове им се отнемат купоните за хляб, с които по-рано те са имали възможност да се снабдяват с такъв.

С времето положението в околията и в града става буквално нетърпимо. Наличният документален материал отчита, че през 1951 г. като важен политически въпрос в Разградска околия стои изхранването на „слабопроизводителното“ население. Нуждата за хляб се изостря всекидневно. Има села в Разградска околия, където съществуват проблеми с изхранване на населението поради малкото количество доставка на брашно, което се отпуска за селските райони. Хората там постоянно отправят искания както към местните съвети, така и към околийския съвет, за да им бъде отпуснато брашно. Контингентът за „свободен хляб“, т.е. за свободна продажба на хляб, даден за околията, е крайно недостатъчен. И гладът поражда безредици в комунистическия свят на Разградската околия. Стига се до разбиване на прозорци и стълкновения пред местата за продаване на „свободен хляб“. Системата не издържа. Значителна част от населението след дълго чакане и очакване остава без хляб. Хората от селата идват в града да купуват този „свободен хляб“. Но не могат да го купят. Той не стига за всички. Няма достатъчно производство. Гладът принуждава хората да разбиват фурните в града за „свободен хляб“, каквито в цялата околия има само в Разград, за да се нахранят. Дали комунистическата власт в Разград и неговата околия би оцеляла, ако в страната нямаше вече установена комунистическа тоталитарна система на управление, срещу която „мърдането“ е трудно упражнение?

Проблемът за комунистите е, че в случая не става въпрос за „идеологическия враг на народа“, срещу който репресивният апарат на властта лесно и оправдано може да се „бори“. Не иде реч и за „врага с партиен билет“, който „ортодоксалните“ комунисти откриват в действията и поведението на други комунисти, за да ги елиминират и унищожат. Тук става дума за нещо друго – за народно недоволство, породено от глад. А гладът няма идеология. Това е най-силният политически проблем, особено в капсулирано общество като онова, за което разказвам, от което бягството е престъпление за властта и цяло геройство за избягалия. За доброволно и свободно напускане на системата не говорим изобщо. То е невъзможно.

Често хората пътуват 20-25 километра, за да се нахранят, но не могат дори след дълго чакане да си купят желания хляб. Стига се дотам, че селата от покрайнините на околията търсят „свободен хляб“ от други околии, където има такъв. Започва саморазправа за получаване на брашно. Саморазправата е между хората и председателите на селските народни съвети, т.нар. „селсъвети“, казано на комунистически административен език.

В околийския народен съвет постъпват ежедневно искания от членовете на ТКЗС и частни стопани за отпускане на хляб. Въпросът за хляба принуждава хората да желаят масово да напуснат селото или селата, в които живеят, и да отидат другаде да работят поради липсата на хляб.

Местната власт търси решение. За да контролира производството на хляб в града, а и под предлога за подобряване на неговото производство, на 24 май 1952 г. в експлоатация се пуска нов „хлебарски комбинат“, който се експлоатира от хлебарската кооперация в града. Този ход трябва уж да задоволи нуждите на хората. С пускането на комбината „се обнадеждиха както гражданството, така и кооператорите, че ще бъде сложен край на лошото производство на хляб“. Това обаче на практика не се случва. При това, състоянието на хляба „не само не се подобри, но и се влоши“. Създадената хлебарска кооперация дълго време не е в състояние да регулира производството на хляба. Въпреки проверките, които установяват добро качество на пещите за производство на хляб, самото производство е лошо. Често пъти хлябът е с „върви, клечки и други примеси в него“. Той е „напукан и деформиран и пр.“. Брашното е с лошо качество. Не се правят проучвания на самите пещи в техническо отношение, за да бъдат те регулирани, и да започнат да работят в тях хора с „установени познания“. В този бранш „все още се работи на слука“; не се спазват технологичните процеси, не се измерва температурата на работното помещение, на водата, на брашното и т.н. И заради това производството на изгорял, напукал и деформиран хляб е нещо нормално. Липсва и разнообразие при продукцията на хляб. Властта прави обследвания със заканата, че те ще доведат до „добър край“.

През 1952 година купонната система вече е ограничена. Това по време съвпада с откриването на въпросния хлебарски комбинат в града и като пряк резултат от това пред хлебарите се поставя централно целта да се произведе хляб толкова, колкото е необходимо за задоволяване на „нуждите на гражданството“. Тук обаче принципът „задоволяване на пазара“ го няма; няма го и качеството на произведения хляб. Хлебарската производствена кооперация в града, наречена „Бели Лом“, не може да се справи с тази задача. Пазарният принцип в наложеното планово стопанство на тоталитарната комунистическа власт отсъства. И качеството на продукцията не е на ниво. Липсва конкуренция.

Преди всичко уедряването на пещите в града под формата на кооперация „удари по частния интерес“ на бившите собственици и те започват „открито да злословят против комбината, още когато той беше в строеж“. А и хлебарите влизат в комбината с „предубеждението, че там не може да се произвежда качествен хляб“. И според комунистическата власт те умишлено не спазват редица технологични процеси при хлебопроизводството и влошават качеството на хляба, като по този начин „саботират“ производството на хляб, с което „подбиват“ реномето на комбината, а това оказва влияние върху настроенията на хората в града, които стават отрицателни и се насочват против властта и компартията. Тя обаче няма как да бъде бутната. Нали е тоталитарна властта в страната… Но краката й буквално се клатят. Комунистите едва удържат недоволството, което е чисто човешко впрочем за един нормален свят – да има хляб, после да е качествен, и хлебарите да могат да упражняват свободно своята професия на пазарен принцип, от което те да печелят и хората да са доволни.

Комунистическите анализатори признават в своите доклади, че в кооперацията за хляб има „неудачно построяване на пещите“, макар първоначалните положителни оценки за тях, и после идва „неправилното им използване от страна на неопитни огняри и пекари“. Влошаването на качеството на хляба е „добре дошло“ за бившите собственици и хлебари. След като им е отнето правото на свободна икономическа активност посредством техният занаят, те напускат производството, заемат административни длъжности в кооперацията, стават продавачи на хляб по магазините и „ехидно потриваха ръце“, както се отбелязва в документите. Хлебопроизводството „беше предоставено на неопитни работници, които със своята неопитност влошаваха качеството на хляба“. В резултат на това „трудещите се“ в Разград ядът „суров, прокиснал или прегорял хляб“. Системно се изгаря бракуван хляб и се „нанасят сериозни щети на народното стопанство“. Всъщност, поведението на старите пекари е един вид съпротива срещу властта, отнела им правото на свободно практикуване на занаята.

Освен това, в пещите „има и сериозен конструктивен проблем“. В града пристигат специалисти, ремонтират ги, дават указания за използването им, наблюдават и ръководят процеса на производство, за да се стигне до „отстраняване на изгарянето на хляба“. Документите регистрират връщане на „част от старите, опитни“ хлебари; освен това се извършва и реорганизация в административно отношение и нещата в този бранш започват да „бележат частично подобряване“. Но по общите оценки „то далеч още не е достатъчно“.

И все пак „нехайството“ сред пекарите, според властта, остава. При тях комунистите откриват „липса на съзнание за отговорната задача и работата, която те имат да вършат“. Но в никакъв случай не се посочва отнетата стопанска сметка на бившите частници като пряка причина за проблемите с хляба. Логично дисциплината е слаба. Хигиената също не е на ниво. Да не говорим, че технически кооперацията не е оборудвана добре.

През следващата 1953 г. документалния материал от онова време отчита подобряване на хлебопроизводството. През октомври 1954 г. обаче „се допусна известно смущение в снабдяването на непроизводителното население в града с хляб“. Това положение „по-късно се нормализира“, но това е проблем и по него няма навременно разясняване от страна на Изпълнителния комитет на Градския народен съвет и Отечествения фронт пред гражданите, което представлява една „допусната слабост“. И „някои елементи използваха това състояние и настройваха трудещите се против партията и народната власт, вместо да се засили контрола на гражданите“ върху онези, които произвеждат зърнени храни и „които въпреки, че имаха производство, продължаваха да купуват хляба от фурната“. Именно поради тази причина се усложнява снабдяването на непроизводствено население. Не можеш да си купиш повече хляб, защото трябва да има за всички. Пасва на наложената идеология. А достатъчно производство няма, което не може да задоволи потребностите на населението. В добавка към това идва и старият проблем – много лошият хляб, който се произвежда в Разград – „прегорял, недопечен, деформиран“. И такъв се предлага в магазинната мрежа и през следващите години. Продължават да липсват средства за инвестиране в оборудване, което да подобри качеството на предлаганата държавна продукция.

През 1956 г., във връзка с новия мандат на Градския народен съвет, „трудещите“ се в града имат „поръчения“ към местните властници да бъдат разкрити нови магазини, „изключително в крайните квартали“ – магазини за хранителни продукти. Изказва се и нуждата от заведения за обществено хранене. Проблемът е, че разкриването на нови магазини зависи от това дали ще бъде отпуснат щат за тях, който трябва да получи хлебарска кооперация. Отново се стига до характера на комунистическото планово стопанство. И така се влиза в един омагьосан кръг – хората имат нужда, градската управа принципно няма нищо против, но пък няма как да се отпуснат щатни бройки. И ако това не се случи, крайните квартали в града остават без магазини за хляб.

И всичко е за сметка на хората.

Д-р Димитър ПЕТКОВ

Регионален исторически музей – Разград