След Освобождението войската в Разград е представена в началото от 22-ра пеша Разградска дружина. Те формирана още през август 1878 г. под № 17. През 1879 същата година е преномерирана на № 22 съгласно Указ № 36 от август. Седалището й през целия период на съществуването ѝ е в Разград, като личният й състав се попълва основно от населението на тогавашния Разградски окръг (околиите Разградска, Поповска и Кючук Кокарджа (после Исперихска). В края на 1878 г. редовите Спас Петров, Васил Данаджиев, Недко Лудогоров, Вичо Савов, Христо Чехларов и Димитър Обрешков са командировани за следване във военно-учебната команда (юнкерска рота) в Пловдив. За командир на военно-учебната команда (юнкерска рота), състояща се от първите 42 младежи, е назначен капитан Стрижевски, а за негови помощници подпоручик Любавски и прапорщик Никола Бонев (българин на руска служба). Командата е първоначално е настанена в бившия турски конак в Пловдив, а после се установява в училище „Света Троица“, в старата част на днешния град. Училището е открито на 1 септември 1878 г. по заповед на княз Дондуков-Корсаков. Със заповед № 14 от 1 септември 1878 г. висшето командване и организирането на занятията се поема от гвардейски капитан Николай Флейшер.
След подписването на Берлинския договор от 14 до 19 ноември 1878 г. военното училище е преместено в София, първоначално в дотогавашна турска болница на мястото на днешния Централен военен клуб. На 26 ноември 1878 г. то е официално осветено и открито със заповед № 18 на Военното управление на България. Основните изисквания за младежите са навършени 17 години и да имат най-малко четирикласно образование. След шест месеца споменатите младежи са произведени в първи офицерски чин и трима от тях (Лудогоров, Петров и Обрешков) се завръщат в дружината. Васил Данаджиев, Недко Лудогоров, Спас Петров, Вичо Савов, Димитър Обрешков са прапорщици втори разред, Христо Чехларов е зауард прапорщик – т.е. 3 разред. През годините 1879, 1880, 1881 дружината поротно е разквартирувана по селата на окръга и в Ескиджумайско и Османпазарско за борба с турски разбойнически чети. Всички посочени по-горе вземат участие в Сръбско-българската война от 1885 г. Васил Данаджиев (1858–1885) е убит на амбразурата на редут, докато следи с бинокъла си изстрелян снаряд. През 1912 г. по време на Балканската война край Люлебургас е убит поручик Христо Чехларов от варненския Приморски полк. Роденият в Батемберг (с. Благоево) и бъдещ полковник Димитър Обрешков (1858–след 1917) участва в Сръбско-българската война, служи като командир на 4-та дружина от 7-ми преславски полк, командир на 16-ти Ловчански полк и пом.-командир на Приморския полк във Варна. Той е баща на 8 деца, едно от които е академик Никола Обрешков (1896–1963) – математик, патрон на Математическата гимназия в Разград.
Недко Христов Лудогоров
(ок. 1858/59–неизв), е роден в Разград. Завършил е начално училище и 4-ти клас на Разградското класно училище преди Освобождението. Във Военното училище е съвипускник на Вичо Диков, Радко Димитриев, Кирил Ботев (брат на Хр. Ботев), Рачо Петров и други известни български офицери. Житейският му път се кръстосва за малко с Рачо Петров в Разград. Бъдещият генерал през 1878 г. е в града, където работи за предприемача Димко Ачков. В Разград Рачо Петров научава, че в Пловдив се провеждат курсове по руски език, и се отправя към главния град на Източна Румелия с препоръчително писмо от руските власти и с дипломата си за завършената Шуменска гимназия. Записва се в курсовете и ги завършва четири месеца по-късно с отличие.
Недко Лудогоров, вече като поручик, е командир на 9-та рота в 3-та дружина (дислоцирана в Разград) на Седми пеши Преславски полк. През 1894 г. е на обучение или стаж в Русия. Участва в Сръбско-българската война като командир на рота. В началото на септември, 1885 г. е произведен в чин капитан. След войната се връща в и служи в Шумен – 7-ми Преславски пехотен полк. Командир е на 1-ва дружина от полка. На 22 юни 1886 г. командването на 7-ми Преславски полк в Шумен е поето от капитан Лудогоров, защото той остава верен на правителството в русофилския бунт. На 13 март 1887 година, когато полкови командир става капитан Никифор Никифоров, Лудогоров оглавява 1-ва дружина. При избухването на Силистренския офицерски бунт на 16 февруари 1887 г. на 17 февруари военният министър Данаил Николаев заповядва на бригадния командир капитан Велчев да изпрати подкрепления към Силистра и да арестува офицерите от артилерийския полк със съмнителна лоялност. Велчев отказва да изпълни заповедта, след което присъства на тайно заседание на офицерите от полка, които настояват за присъединяване към бунта. За събранието разбират Цончев и Лудогоров, които се очертават като лидери на офицерите лоялисти, и уведомяват София. На 19 февруари помощник-началникът на Генералния щаб капитан Стефан Паприков телеграфира на капитан Цончев, един от двамата – той или капитан Лудогоров, да поеме комендантството на гарнизона, а Велчев да бъде арестуван. На коменданта се дава пълна свобода на действие, включително и арестуването на всички артилеристи. На 20 февруари комендант временно става Лудогоров и благодарение на неговата решителност и тази на Цончев, както и на офицерите от Преславския полк, гарнизонът остава лоялен на правителството.
След инспекция в Шумен командващият Източния отряд майор Рачо Петров телеграфира в София: „На Лудогорова и Цончева се дължи главно, че тука не било нарушавано спокойствието“. Цончев оглавява следствените действия в артилерийския полк, провежда арести, вследствие на които някои офицери са уволнени. На 14 април регентството произвежда Лудогоров и Цончев „за отличие“ в майори. И оттук нататък (поне засега) нищо не се знае за Недко Лудогоров. Предполагам, че починал някъде ок. 1891 г., защото името му не се среща повече сред командния състав на Българската армия, включително и в подразделенията на Четвърта пехотна преславска дивизия.
Руси Христов Лудогоров
е роден на 20 март 1869 година в Разград. Учил е в началното училище и три класа след него в Разградското класно училище. След това влиза във Военното училище. Държавата предявява високи изисквания към постъпващите във Военното училището младежи. Техният успех от основното училище, с който кандидатстват не може да бъде по-нисък от много добър (4,50). След прецизни медицински изследвания, се подбират единствено кандидати с нормално психо-физическо развитие. Следва провеждане на сериозни приемни изпити по математика, по българска история, по български език и литература. Кандидатите за едно място биват, средно, около 10-15 души. Може да се каже, че приетите кандидати са били част от цвета на българската нация по онова време. От тях, синовете на действащи и на запасни офицери и подофицери представляват около 20-22%. Останалите кандидати произхождат от средите на служители в държавната администрация, на лекари, на юристи, на учители, на търговци, на занаятчии и на земеделци.
Отначало Руси Лудогоров е в т. нар. „кадетска гимназия“ – с пет класа кадети, а след нея две години специализиран военен курс на обучение като юнкери През последната година учениците са в портупей-юнкерска рота. В нея се изучава фехтовка по 2 часа седмично. музика, рисуване, градинарство и др. Освен традиционния учебен план, юнкерите артилеристи и пионери изучават древна и средновековна история, философия, литература, пълен курс висша математика. Всички юнкери изучават френски или немски език.
Руси Лудогоров завършва военното училище в София през 1890 г. Като младши офицер-подпоручик, е зачислен във 2-ри артилерийски полк (1890), а след това и в 6-та резервна батарея (1891-1894). Продължава обучението си в артилерийската апликационна (приложна) школа в Торино, Италия (1897), и електротехнически курс за инженери в същия град (1899). На 1 януари 1900 година е произведен в чин капитан и е старши офицер в телеграфическия парк, а по-късно е командир на рота във 2-ра интендантска дружина (1901) и завеждащ специалната част във 2-ра помощна дружина. През 1904 година е приведен в Министерството на войната при Щаба на войската, а след това служи като дивизионен инженер във 2-ра пехотна тракийска дивизия (1908-1909) и завеждащ учебната команда в телеграфическата дружина (1909-1910). На 1 януари 1911 година е произведен в чин подполковник.
От 23 май 1911 до 18 януари 1914 година е назначен за началник на флота с права на командир на бригада. Под неговото ръководство се извършва подготовката на българския флот, който през Балканската война (1912-1913) не само отбранява черноморския бряг, но извършва успешни нападения над турския флот. На 8 октомври 1912 г. сутринта турските крайцери „Меджидие“ и „Хамидие“ обстрелват и разрушават граждански сгради в района на пристанището Огнен нос (Чиракман) при Каварна. Черноморският флот е включен в състава на Варненския укрепен пункт, организиран с обявяване на войната. В него е обединено командването на военните части, дислоцирани в района на град Варна, и е подчинен пряко на Главната квартира. Този гарнизон има задачата да организира наблюдението и отбраната на цялото черноморско крайбрежие от град Балчик до устието на река Камчия. За началник на Варненския укрепен пункт е назначен командирът на флота подполковник Руси Лудогоров. Командването на Варненския укрепен район, осведомено погрешно, че е стоварен десант, оперативно насочва пехотни части към Балчик и иска артилерийска поддръжка от Щаба на действащата армия. Това недоразумение подполковник Лудогоров обяснява с предаване на неясни сведения от пощенски служители, тъй като флотът все още няма своя телефонна мрежа, освен една линия на юг от Варна. Независимо от всичко, по време на командването на Руси Лудогоров е постигната може би най-голямата военноморска победа на Българския флот с поразяването на турския крайцер „Меджидие“ от торпедоносеца „Дръзки“, командван от мичман Георги Купов. Със съгласието на подполковник Лудогоров, в качеството му на началник на флота, и по указание на лейтенантите Неделчо Недев и Сава Стефанов кондукторът (най-високо флотско старшинско звание тогава) Митьо Раев е натоварен със задачата да улавя с радиостанцията на крайцера „Надежда“ новини от германската радиостанция „Науен“ (край Берлин) – не само за военните, но да предоставя информация и на обществото чрез вестниците. Очите и учите на флота на Негово Величество е Семафорно-наблюдателната служба, която началникът на флота артилерийският инженер подполковник Руси Лудогоров открива в заповедта си за мобилизация от 17 септември 1912 г. Както пише самият той в своите спомени по-късно, тази служба е предложена за организиране от щаба на флота много преди началото на Балканската война, но Министерството на войната не одобрява включването й в щата за 1912 г. Затова още при първата появила се възможност подполковник Лудогоров възлага изпълнението на тази задача на офицер с боен опит и доказани умения във военноморското дело: същият този капитан ІІ ранг Димитър Добрев, явил се в щаба на флота, като призован от запаса, на 20 септември 1912 г. Само за една седмица той успява да направи подбор на кадрите за 11 семафорни поста (79 подофицери и матроси) и да напише първата инструкция за тяхната дейност.
Подполковник Руси Лудогоров помага на тогавашния лейтенант Евстати Винаров за конструирането на първата българска мина. Преди Първата световна война е назначен за командир на 1-ва планинска дружина (1914) и е повишен в чин полковник (1915).
През Първата световна война (1915-1918) последователно е командир на жп дружина (1914-1916), началник на Управление на жп съобщения (1916-1918) и командир на жп бригада до 1919 година, когато се уволнява от армията и минава в запаса. Заради дейността му през Първата световна война може да се приеме, че е сред пионерите в използването на железопътния транспорт за военни цели.
По-късно се анимава се с научна дейност, написва книги, свързани с миналите войни. Умира на 17 юни 1934 година в с. Княжево, София. /На интернет страницата „Исторически календар за Разград“ погрешно е поместена снимка на Руси Лудогоров, а всъщност на нея е генерал-майор Константин Христов Кирков (1869–1920) – началник на Флота от 1914 до 1919 г. Освен това е сбъркана и датата на смъртта му. За такава е посочена 17 юли, 1934 г., а той е починал на 17 юни. Сбъркано е и мястото на смъртта му. Той умира не в София, а в с. Княжево, което става част от столичната община четири години след кончината му – през 1938 г./.
Носител е на множество военни и граждански награди.
Ето и някои от произведенията на Руси Лудогоров, които са ценен източник на исторически данни и до днес: „Спомени за дейностьта на флота и гарнизона на Варненския укрепенъ пунктъ презъ войната 1912/13 г.“, „Възстановяване на ж.пътните съобщения в долините на Нишава, Морава и Вардар през световната война“, „Дейността на ж.п. части през Световната война в пределите на Царството и в окупираните земи“, „Дейността на железопътната дружина през Световната война 1915–1918“, „Формиране управлението на железо-пътните съобщения (УЖС) в София“, „Обслужване и експлоатация на железопътните линии в пределите на Царството и окупираните земи от германски ж.п. части през Световната война (1915–1918 г.)“, „Охраната на ж.п. линии и комендантска служба по станциите в пределите на Царството и в окупираните земи през Световната война (1915–1918 година)“, „Военни превози по българските железници през Световната война (1915–1918 год.).
Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ
